♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Тема 71

Големи сладури, само като ги гледам душата ми тържествува
.

Казвах ви аз, че Сечко работи и за това има петна по тениската..., не е от търкаляне по плажове!



 

За жалост все по-малка става вероятността да ги видим пак заедно в нов проект!

 

Алекс, в нов проект заедно едва ли, ами поне поотделно в нови проекти да ги видим. Елка и вампирите, добре, но Боре и Чешме, тц...

Четири пъти пиша поста си и нещо не ми се получава.
Пак почвам отначало. На мен не ми пречи денонощно да си въртя сериите и филма. Докато не се появят в нови проекти, ще се  задоволим с неостаряващото "старо".
Момичета, търся една снимка, която е като тази дето ще постна по-долу, но Баръш е без фланелка. Ако някоя от вас я има съхранена  , моля да я пусне в темата.

Предполагам че е същата 

Здравейте Момичета
Реших да споделя с Вас своите мисли и тези на Славена и Дора_СТ от преди известно време
чета старите теми и се забавлявам на макс, основно в обедната почивка и два поста просто ме разбиха...
дано дамите нямат нищо против да ги припомня, но според мен към днешна дата са доста актуални ....
Какво харесва Боре в Кака ?
Е ... и аз се чудя... гледам снимки щастлив е, все чашката му е в ръцете, лекьосан,нахилен ...няма лошо ... ама що за имидж...
и видях поста на Славена от 1.6.2016
Така не съм се смяла ... вярвайте ми
SLAVENA :
"Питате се какво харесва толкова Баръш в Гюпсе, сигурно е лудост,но ще споделя нещо- след като мм се поинтересува кой точно гледам  , визирам Баръш на Йомер Ипликчи брата -близнак, му показах и снимки на настоящата му любима и естествено с няколко по- цветущи епитета я описах от гледна точка на моите естетически възприятия и след няколко снимки, в частност тази...


коментара бе " този младеж като мъж мога да го разбера, но като естет нямам думи"   "
[/b]
следващото което ми се иска да споделя:
 е този пост на dora_st
"'Вчера оня умник Дженгиз от любимото клюкарско предаване на Стар се замисли защо пък точно такава песен са избрали, можело и някоя друга. Разбира се, че е можело и друга, но те са искали точно такава! Не защото е толкова лесна, че след 1-2 урока всеки може да я изпее Mr. Green а такава, която да разказва за тях! За оная любов, която е като водата и която никога няма да спре! Много често в КА майсторът - леко му пръст,  споменаваше тази мъдрост- че любовта ще намери своя път, ще преодолее преградите, ако трябва, ще разруши камъните, които преграждат този път. И аз мисля, че тя е намерила своя път още тогава, по времето на Ашка, когато у двамата се е зародила общата им мечта- да направят нещо заедно, за да продължи това вълнение, с което работят, и след приключването на сериала. И това не е от руски чай- това го каза Баръш в интервюто си. Обща мечта, която го вдъхновява за историята на Мерт и Ада- пак той го каза, т.е. стана ясно, че историята е същата оная, за която говореше още в репортажа след вечеринката. История, която той, Елчин и Шенол дооформят, и тогава Буура пише сценария. Пак Баръш го каза. Макар че поведението на Буура като сценарист е доста странно- едва вчера се осмели да сложи дуета на своята страница, а досега съвсем страхливо, от време на време, лайкваше по нещо, пуснато от продуцента или от официалния акаунт на филма. за другия сценарист пък да не отварям дума, защото дори Баръш забрави да го спомене в интервюто си. И за реализацията на тази обща мечта работят всеотдайно двамата, с пълната подкрепа от страна на Шенол и екипа му; правят всичко, което могат- двамата заедно, за да накарат мързеливия тр. зрител да стане от дивана, където люпи семки и гледа поредното дизи, да даде някоя лира и да отиде на кино. Да, много е лесно и просто да кажем, че зад тези усилия стои меракът за по- големи печалби. Аз пък гледам на това през погледа отново на Баръш- ако филмът има успех, ще има продължение! Т.е. отново обща работа, отново възможност да бъдат заедно и да правят заедно онова, което обичат! Мисля, че всеки от тях би могъл да се насочи към друг проект- едва ли не е имало предложения, но те са искали да продължат заедно- защото имат обща мечта! И имат общи намерения за бъдещето- това и Елчин, и Баръш го казват в интервютата си. Така че, от моя гледна точка, тази вода, която никога няма  да спре, е започнала да тече мноого отдавна, да търси и намира своя път. А и момичета, които знаят турски, ми казаха, че глаголите, използвани в текста на песента, са в минало време, т.е. страховете на героинята и преградите на героя са в миналото.
Това е моят прочит на случващото се пред очите ми.
А някои нека се снимат с кучета, с тениски, очила и т.н, нека се моли и радва на някой лайк някъде си и т.н. Както често казват рускините- няма как да ги подмина- 100, 200 , хиляда човека могат да се излъжат. но милиони хора да виждат едно и също нещо, няма как да стане. чак такава масова хипноза не е възможна.
Темпи, ще завърша с твоите думи: "Защото дори „ пред нас да има язовирна стена”, любовта ни ще е водата, преодоляла пречката и открила собствения си път. Пътят, по който ще се лее безспир."


 И защо Ви занимавам с тези неща ли....
Изгледах Време за щастие....
тези двамата ЩЕ снимат пак, а и вярвам че всичко предстои, млади са имат време....
и НИЩО ЧЕ СА МОНОГАМНИ )))
а ... и КАКА все още се снима  с осносно с кучетата ....

 


Това като го гледам си е чист трик и измама със сигурност камерата е снимала само от тоя ъгъл, за да изглежда по този начин...  ... за Кюсината снимка със сабята говоря... 


А иначе тя кака близо 5 години основно се снима с кучетата, тъй че това не е някакъв знак или пък критерий определящ... НО пък ето не искат да се снимат заедно, но без да иска е заснела и него в едно от селфитата си преди седмица-две
https://www.instagram.com/p/BlnMUoih3sg/?taken-by=gupseo


И Елка и тя е отишла някъде май. И Хандето е пуснала в сторито си снимки от същото място, заедно са някъде, а може и цялата компания от РД-то да са там



Те двамата двойка ли ще бъдат, не си подхождат много-много

Виви ,

Копирам си поста от друга тема
Ще го сложа в спойлер,може на някой да не му се чете

Как може да се съмняваш в кака, ужас  

Относно Сечо и Ханде - имат опит, познават се, все ще я докарат химията до приемливо ниво 

Ако е вярно,няма да е лошо....Плаши ме това "кара"...а като словосъчетание не знам значението му на български...и гугълчо не ми помогна..

 а мястото на Рутко,Елчин и Ханде май е Сапанджа...

Ели   мерси
Ханде ми е много сладка, ще ѝ отива да е полицайка

Ами съмнявам се...
Май преди години и видео се размяташе насам-натам, на него по ще стане ясно истина или илюзия е

Вили, като черно око се превежда буквално, но като съчетание май означава решителен, твърд, дързък, храбър - това от един турски речник, а Уикипедия казва безстрашен.

Благодаря,Виви..Вероятно ще е "черно око"...не е толкова плашещо като "черна любов",например,но дано пък е толкова успешен ,колкото него...И най-вече дано Елчин приеме  и ако приеме екипа да е хубав..
Ако въобще информацията е вярна ,де..

 

Глава 1

Както всяка сутрин през последните пет месеца, Дефне се принуди да стане от леглото. Усилията ѝ бяха почти нечовешки, но нямаше друг избор. Трябваше да продължи животът си от там, където бе спрял, когато приказката започна.
Нихан вече бе приготвила закуска и кърмеше Исо, когато Дефне слезе. Тюркян я нямаше. След преживеният шок от истината бе заминала за родния край при роднини, опитвайки да се възстанови. За съжаление Дефне не можеше да избяга по същия начин.
-   Добро утро, миличка! Тъкмо щях да се кача да те събудя!- Посрещна я с усмивка снаха ѝ.
-   Станах, станах! Имам 10 минути до автобуса.
Сердар вече бе отишъл в кафенето, за да отвори. Дефне си взе филийка, която щеше да изяде по пътя, и целувайки бързо Нихан и бебето, излетя от къщата. Ако и днес закъснееше, г-н Бурак щеше да я убие. Е, не наистина, но все пак.
Адвокатска къща “Йозчивит и сие” се намираше в центъра на града, само на няколко преки от сградата, която тя заобикаляше като огън. Автобусът спираше на около сто метра от кантората и Дефне ги изминаваше на бегом всяка сутрин, молейки се да успее да влезе преди шефа си. Днес успя.
Тъкмо приготвяше кафето, когато чу поздрава му. Усмихната, отговори и го последва в кабинета, питайки е преминала предишната вечер и харесал ли е Ефе пъзела. Малкият син на Бурак имаше рожден ден и макар да бе отказала поканата за тържеството, Дефне бе изпратила подарък на Ефе. Оказа се, че е улучила право в целта.
-   Беше направо на върха на щастието, за разлика от мен. Цяла нощ редихме пъзел! Дефне, как можа да купиш с 1000 части?!- Строгият му тон я изплаши и тя побърза да се извини. Смехът му обаче прекъсна трескавото ѝ бърборене. - Шегувам се, Дефне, успокой се!
-   Охх, извинете!
-   За кое- за подаръка или за извиненията ти!
Той все още се смееше, когато тя излезе. Клатейки глава, Дефне се зае с днешните си задачи. Трябваше да направи две резервации, да се обади на г-н Деврим, партньорът на Бурак, за да уточни детайлите по последното дело с клиента, и да премести интервюто на двамата в поредното списание за утре, защото днес нямаше да успеят. Макар и млади, приятелите бяха сред най- търсените в своята област, предизвиквайки интереса на медийте, интересуващи се от това.
Дефне се опитваше да не мисли колко сегашната ѝ работа прилича на предишната. Но това не беше Пасионис. И Бурак не беше… той. Проклинайки се, защото не може да произнесе името му дори наум, тя се ощипа силно по крака. Не беше време за спомени, имаше предостатъчно други неща за вършене. Като например да подреди бюрото си, заринато под купчина документи. Или да провери пощата, която куриерът бе оставил най- отгоре на тази купчина.

Дефне бе започнала работа тук преди четири месеца. Трябваше да работи, но не ѝ се искаше да е отново сервитьорка. Бе прекарала месец в преглеждане на обяви и ходене по интервюта, преди да попадне на Бурак и Деврим. Предишната им асистентка тъкмо се бе пенсионирала и те търсеха млада и запозната с работата жена, която можеше да идва рано и да си тръгва късно, когато се налага. Г-жа Михрибан, с която бяха работили до сега, бе добра в работата си, но заради възрастта така и не успя да свикне със забързаното темпо тук. Дефне, енергична и пълна с желание за работа, им се бе сторила като истински подарък. Не беше перфектна в началото, трудно ѝ беше да свикне с всички документи, които се налагаше да обработва, но като цяло секретарската работа си беше еднаква навсякъде: уреждане на срещи, носене на кафе, следене на програмата на шефа. Бурак бе по- леко натоварен от предишният ѝ шеф, просто защото прекарваше по- голямата част от деня си в съда. Деврим пък беше постоянно в движение, издирвайки това или онова, необходимо на партньора му в делата, играейки го нещо като детектив. Двамата бяха състуденти от юридическия университет, но в последствие бяха развили различна насока на интересите си.

Денят на Дефне бе натоварен, както винаги, но тя бе благодарна за това. Улисана в задачите си, нямаше време за друго. Ден след ден тя вършеше едно и също, стараейки се сутрин да не закъснее, а вечерта да си тръгне последна. Бе получила ключ за кантората на третия ден и до сега го бе „губила” няколко пъти, изпадайки винаги в паника до момента, в който не изсипеше чантата и/или джобовете си на бюрото и не откриеше ключа най- отдолу. Бурак страшно се забавляваше с разсеяността ѝ, не пропускайки възможност да се пошегува с нея. Бяха изградили приятелски отношения още през първия месец, което успокои Дефне, че няма да я изгонят заради глупостите, които вършеше. „Загубените” ключове, обърканите най- редовно документи в началото, закъсненията. Моментите, в които изпадаше в спомени, сляпа и глуха за всичко около себе си.
Първият път бе изкарала акъла на Деврим, опитващ се почти минута да я върне в настоящето. Стоеше и плачеше просто така на бюрото си, зареяла поглед през прозореца, докато той ѝ говореше. Едва когато я разтърси за раменете, извиквайки името ѝ, тя подскочи. Започна да се извинява, докато той я питаше притеснен добре ли е и има ли ѝ нещо. Дочул шумотевицата, Бурак излезе, опитвайки да разбере какво става. Дефне измънка, че се е била замислила и не е чула г-н Деврим, докато той все още се чудеше къде толкова се е била отнесла. Когато влязоха вътре, сподели с партньора си какво бе станало и двамата решиха да не я притискат, щом не иска да говори. Когато случката се повтори няколко пъти, Бурак я повика и разпита може ли да ѝ помогне по някакъв начин. Предложи ѝ да сподели с него какво я измъчва, но тя само поклати глава и стисна очи, за да спре отново нахлулите сълзи. Беше болезнено дори да си спомня за миналото, нямаше да може да заговори за него. А и какво можеше да обясни?! Че е измамила любимия си и той я е изоставил?! Как ли щеше да приеме Бурак новината, че пред него стои една лъжкиня?! Извинявайки се и обещавайки, че това повече няма да се повтори, тя бе напуснала кабинета, скривайки се в тоалетната. Излезе от там петнайсет минути по- късно с обичайната усмивка на лицето, сякаш нищо не се е случило. Това бе нейният щит към миналото и тя го слагаше всеки божи ден, опитвайки да забрави и изтрие всичко, което бе преживяла през последната година и половина. Колко трудно ѝ бе знаеше само тя, защото не споделяше с никого. Дори с Нихан. За всички тя бе преживяла своя катарзис през онзи първи месец, който прекара полужива в леглото си. Страхът на семейството ѝ бе това, което бе успял в крайна сметка да я измъкне от лапите на смъртта. Но не и от тези на страданието.
Всеки ден след онзи месец Дефне ставаше, правейки нечовешки усилия, за да скрие чувствата си. Слагаше усмивката си, в началото измъчена, а след това все по- уверена, и убеждаваше всички около себе си колко по- добре е днес, до деня, в който те спряха да я питат. Започна да излиза отново с приятелите си, гледаше телевизия, намери си работа. Премести се в квартира, за да е самостоятелна. Имаше нужда да остане сама с мислите си и семейството ѝ се постара да я разбере. Не им хареса, но не се и опитаха да я спрат. За тях Дефне бе продължила живота си, забравяйки случилото се, преодолявайки болката и загърбвайки миналото. Но тя все още усещаше празнотата и самотата, заменили предишните чувства.
Плачеше всяка нощ, затискайки лице във възглавницата и молейки се всичко най- после да спре. Ала сърцето ѝ все още кървеше, душата ѝ крещеше от болка, а ръцете ѝ търсеха неговите. Той бе станал част от нея и колкото и да се опитваше, тя не можеше да го забрави. Тръгвайки си, бе отнесъл половината от същността ѝ с него. И тя трябваше да се научи да живее така- осакатена, но прикриваща недъга си с фалшива усмивка и сила, която всеки ден се усилваше благодарение на гнева, който подклаждаше в себе си. Гняв, който се бе събудил с осъзнаването, че той бе оправдал всичките ѝ очаквания. Бе я изоставил в края на пътя, предпочитайки гордостта и егото си, отколкото любовта ѝ. Винаги праволинейният и следващ правилата сеньор не можеше да прости единствената ѝ грешка. Следователно не я обичаше толкова, колкото тя си бе мислила. Изхождайки от този си извод, Дефне се бе постарала да си повтаря това всеки ден, подхранвайки в себе си вярването, че така е трябвало да се случи. Щом той не я обича, и тя ще се постарае да го забрави. Да го изтрие от съзнанието и сърцето си, дори това да ѝ отнеме години. Но незнайно защо всяка вечер забравяше тези си думи и отново и отново тъжеше за мъжа, когото обичаше и когото бе наранила така, както никой друг не можеше. За мъжа, на когото бе подарила сърцето си, а той го бе разбил на хиляди парченца. За съпруга, когото бе загубила безвъзвратно, но който щеше да остане завинаги нейният единствен любим. Йомер- нейното проклятие и нейната благословия.

-   Всичко готово ли е?!
Дефне се сепна и подскочи. Бурак стоеше до бюрото ѝ и я гледаше очаквателно. Проклинайки се за това, че отново се бе оставила на спомените, Дефне вдигна очи въпросително.
-   Документите за делото утре, Дефне? Готови ли са?
-   Да, да, тук са!- Преравяйки бързо папките по бюрото си, тя намери нужната.
-   Добре ли си?- Попита той, поемайки документите. Мразеше тази загриженост в гласа му, макар да знаеше, че просто мисли за нея.
-   Да, не се тревожете!
-   Добре! Излизам, довечера имам лична среща, така че няма да се връщам. Деврим е в Измир, ако искаш и ти можеш да си тръгваш.
-   Много благодаря! Ще отида да купя подаръци!
-   Подаръци?!
-   Другата седмица е Нова година, забравихте ли?
-   Честно казано, да! Май и аз ще трябва да помисля по въпроса!
Бурак излезе, замислен какво ли да купи на Ефе. Деврим беше лесен, а за Дефне щеше да избере нещо дребно. Друг, за когото да мисли, нямаше. Останал вдовец преди две години, когато синът му бе едва на три, Бурак бе посветил целия си живот на сина и работата си. До появата на Дефне.
Самата тя реши да се възползва наистина от предложението и да излезе рано. Подреждайки за последно хаоса, който наричаше „творческа разбория”, тя грабна ключовете и побягна, сякаш дявола я гонеше. Пресече улицата и тръгна точно в обратната посока на тази, към която я теглеше сърцето ѝ.

Още от дете Йомер научи, че животът е гаден. Страданията на майка му и безсилието на баща му, арогантността на дядо му и безволието на чичо му. Алчността на леля му и самолюбието на Суде. Всички тези неща отблъскваха и плашеха момчето, прекалено невинно, за да ги приеме. Принудено, то все повече и повече се затваряше в себе си, бягайки от реалността. Но лошите неща, през които премина в онази крехка възраст, бяха натрупали ужасно много гняв и болка в младото му сърце. За да се спаси от всичко, което можеше да го нарани, то се изолира от хората, осигурявайки си спокоен и тих живот години наред.
Заедно с майстор Садри, даващ му това, от което има нужда, Йомер преминаваше през живота така, сякаш бе сянка. Малкото момче се превърна в млад мъж, студен и затворен, фокусирал се единствено върху работата. Не допускаше почти никого до себе си, разговаряйки и споделяйки вълнуващото го само с майстора. Синан бе единственият друг човек, който можеше да види зад тази маска, но дори и той бе ограничен. Йомер бе заключил чувствата и мислите си зад стена, през която никой не можеше да премине. Никой, освен нея. Тя бе успяла да разруши всички защити, изпълвайки цялото му същество с това, от което той най- много се боеше. С любов.
Вече шест месеца Йомер живееше без единственият лъч светлина, огряващ мрачния му живот. Шест месеца не бе чувал гласа и смеха ѝ, не можеше да погали косите ѝ, да усети аромата ѝ. Денем се заравяше в работа, опитвайки се да не поглежда към съседния кабинет, където сега се вихреше друга. Нощите прекарваше часове на тренажора, натоварвайки тялото си до края на силите му, молейки се това да донесе така желания сън. Ала въпреки всички усилия щом легнеше единственото, за което мислеше, бе тя. Повечето му нощи бяха безсънни, прекарани в мятане между чаршафите и борба с образа ѝ, обещаващ му вечна и силна любов. А ако все пак заспеше, кошмарите от онзи ден го преследваха като призраци до момента, в който не се събудеше от главоболие, измъчващо го след това през целия ден. Каквото и да правеше, колкото и да се опитваше, не можеше да избяга. Тя бе част от него и дори да отричаше, той осъзнаваше колко зависим е от нея.
Ставането сутрин се бе превърнало в изпитание за младия мъж. Знанието, че тя е толкова близо и толкова далеч едновременно, го караше да се мрази все повече и повече. Мразеше безсилието и арогантността си, гордостта и егото си, принудили го да изгуби единственото, което наистина желаеше и обичаше. Нея. Дефне.
Беше му отнело по- малко от месец да осъзнае какъв глупак е. Какво бе загубил в онзи ден, когато бе решил, че е спечелил. Колко много унижението и болката, които ѝ бе причинил, бяха наранили него самия. Какво чудовище е бил и как я е наранил, какво ѝ е казал, какво бе направил. Как я беше предал, макар хиляди пъти да ѝ бе обещавал, че никога няма да го направи. Как след всичко случило се беше невъзможно да си я върне обратно. А без нея него просто го нямаше.

Прекрачвайки прага на “Пасионис”, Йомер се огледа. Тук времето сякаш бе спряло. Тук сякаш никога нищо не се променяше. Хората бяха същите, трескавата дейност, глъчката. Ето я и винаги усмихнатата Дерия, бърбореща безброй глупости. Къванч и Зейнеп отново спореха, Ози бе пред огледалото, а Зюбеир се опитваше да заговори някоя от секретарките. Така бе всяка сутрин и Йомер бе благодарен за това. Това бе едновременно спасение и наказание. Доказателство, че животът продължава, но и напомняне, че нея вече я няма.
След срещата снощи бе успял да поспи, което си бе събитие. Но дори сънят не бе успял да укроти лошото му настроение, негов постоянен спътник в последно време. Познавайки началника си, но и вярна на себе си, Дерия започна с докладите и клюките, премесени в едно, още щом го последва в кабинета му. Един негов поглед обаче уби ентусиазма ѝ.
-   Ще продължим после! Донеси ми кафе!
Момичето побърза да излезе, разбрало, че отново е сбъркало. Само че не знаеше къде.
-   Сякаш сме се пренесли две години назад! Г-н Йомер се върна към истинското си аз!
-   Мълчи да не те чуе!- Зейнеп зашътка срещу нея.- Имаме събрание след половин час, а дори не знам как ще вляза при него.
-   Сякаш е купчина барут и ще се взриви само от една искра. Лошото е, че никой не подозира от къде ще дойде тя.
-   Дерия, къде ми е кафето?! Трябва да чакам да приключите с клюките, или какво?!
-   Идвам, г-н Йомер! Готова съм!
Молейки се да оцелее и днес, Дерия затича към него, стараейки се да не разлее течността в чашата. Той седна зад бюрото си, наблюдавайки съсредоточено как тя трепереше, докато поставя пред него кафето. Едва беше пуснала чинийката и избяга отпред, отгръщайки в ход дневника си. Устата и не спря през следващите пет минути, издекламирайки като картечница задачите, които очакваха шефа ѝ днес.
-   Господин Синан ще се върне вдругиден. Г-жа Ясемин помоли да ви предам, че иска да обсъдите детайлите по представянето на новата колекция. Двамата с г-н Корай отново имат някакъв проблем, като според мен той вече прекалява.
-   Никой не ти е искал мнението! Свободна си!
Без да чака второ разрешение, Дерия изхвръкна от кабинета по най- бързия начин. Йомер остана замислен, опитвайки да си спомни къде всъщност е Синан. Дори не знаеше дали пътуването му е служебно или лично?! От колко време го нямаше?!
Двамата не разговаряха, освен ако не бе жизнено необходимо за компанията. Предаваха си съобщения чрез секретарките или Ясемин. Йомер никога нямаше да прости ножа, който така нареченият му приятел заби в гърба му. Както нямаше да погледне повече и тези, които се водеха негово семейство. За него те бяха мъртви, точно както и родителите му. Той отново бе сам.

След онзи ден, когато очите му най- после прогледнаха, Йомер сякаш се върна години назад. Празнотата и гнева, които мислеше, че е забравил, се завърнаха с нова сила. Заключвайки абсолютно всички чувства, които изпитва, в едно от множеството чекмеджета на мозъка си, Йомер се превърна отново в студената статуя, която всички помнеха. Не общуваше с никого, ако не броим професионалните задължения. Бе уволнил дори Шукрю, когато разбра, че и той е бил посветен в лъжата. Бе останал напълно сам.
Не излизаше никъде. Прекарваше вечерите си, обвит от красотата и спокойствието на класическата музика, обмисляйки отново и отново случилото се. Търсейки къде бе допуснал грешка? Как се бе стигнало до тук? Кой бе виновен?
Въпросите бяха безброй, но отговори нямаше. Или той не ги откриваше. Единственото, което се въртеше в ума му, бе това, че допусна да нарани единственият човек, който не го заслужаваше. Бе унищожил и двама им, поддавайки се на яростта и безсилието си. Път назад нямаше. Трябваше да приемат станалото и да продължат напред. И дори тя никога да не му простеше, той бе длъжен да опита. Заради нея, заради тях, заради любовта, която все още ги свързваше. Трябваше да опита.

Краят на работния ден наближаваше. Йомер прекъсна разговора, който водеше с потенциални инвеститори, когато видя стрелката на часовника, почти показваща шест. Скочи и излезе от кабинета, оставяйки за пореден ден Дерия да крещи след него с информация, която трябва спешно да му съобщи. Сега той имаше по- важна задача.
За негов късмет, днес бе успял. Вчера остана разочарован, тъй като тя си бе тръгнала по- рано, а той бе на среща в другия край на града. Усмихващ се щастливо като дете, намерило така чакания подарък от дядо Коледа под елхата, Йомер стоеше притаен зад високата ограда на счетоводната къща в центъра на града. Бе леко задъхан, защото бе тичал до тук, но това нямаше значение. Така или иначе дъхът му спираше всеки път, щом я видеше. Огнените коси, така познатата походка, любимите му рокли. Очите му сякаш изгаряха и той ослепяваше в момента, в който тя изчезнеше от полезрението му, а накрая със свито сърце се отправяше отново към Пасионис. Това се повтаряше почти всеки ден, и след всяка следваща „среща” той все повече губеше надежда. Тя изглеждаше щастлива, забравила го, продължила напред без него. Но той не можеше без нея.
Прибра се вкъщи, стараейки се да не мисли какво би било, ако бе друг човек. Ако бе като нея. Ако сърцето му бе по- голямо, по- доверчиво, по- любящо. Ако можеше да прощава. Опитвайки да заглуши мислите, които го подлудяваха, Йомер изпълни къщата с поредната симфония на Шуберт и се отправи към кафемашината. Старите навици умират трудно. Правейки се, че не забелязва бележките ѝ, все още стоящи по вратата на хладилника, той приготви кафето си и излезе навън. Въпреки всички опити да я изхвърли, тя все още бе тук. В сърцето му. И каквото и да направеше, нямаше да успее да я премахне. Затова трябваше да обмисли начин, по който отново да си я върне. Каквото и да му струваше това.

Сутринта го посрещна с мрачни облаци и дъжд, напълно отговарящи на настроението му. Пропускайки закуската, заменена с двойна доза кафе, Йомер обмисли отново плановете си за деня. Щеше да рискува, надявайки се съдбата да е на негова страна днес.
Караше по познатите улици, опитвайки да блокира спомените си. Колко пъти бе минавал оттук, окрилен от любовта и щастието? Колко пъти бе идвал, притеснен или изплашен, разтревожен или отчаян, търсещ единствено подкрепата ѝ? А бе оставил всичко в един миг, заслепен от гордостта си.
-   Един идиот, това си ти, Йомер! Най- обикновен глупак!
Всичко си бе такова, каквото го помнеше. Не посмя да мине по нейната улица, но видя къщата отдалеч. Есра тъкмо излизаше, скрита под огромен чадър, а Нихан я изпращаше. Искаше му се да зърне Дефне поне за миг, когато тръгне за работа, но не можеше просто да спре и да изчака. Непозната кола в този квартал се набиваше веднага на очи. И без това бе поел риск, идвайки тук, нямаше нужда да прекалява.
Паркира малко след работилницата, нахлупвайки шапката ниско над очите си. Изчака пет минутки, колебаейки се дали постъпва правилно, но щом бе стигнал до тук, нямаше връщане назад. Единствено тук можеше да намери това, което търсеше. Отговори. И помощ. Защото вече бе решен, че ще си върне Дефне. Сега само трябваше да избере най- правилния начин.
Отвори вратата, пристъпвайки несигурно към човекът, който го бе спасил навремето. И който се надяваше да му помогне отново.

Джанъм беним , бу не