♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Тема 71

То и на мен не ми харесва избелената, но тая снимка не я бях виждала. Много ми е дразнеща доволната и физиономия тук 

Тоя народ няма спирка  Чудо невиждано се оказа тази сцена 

Здравейте!

Гъркините и те като нас,  страдат че Борко не се появява!

И като не могат да го  видят  никъде  са си го сложили в рамка!

"Я, ама  те  що така са ме сложили с  цветя, все едно паметна плоча ми е
  "

Е как да има спирка народа, като за турски сериал тези кадри са направо революция. Дори интимните сцени във филма са феномен. Даже не мога да повярвам,че това го гледам на яве. Лично аз не съм гледала  в друг турски  сериал такава разкрепостеност.
И двете артистки, които играха Из и Фикрет ми бяха голям дразнител, въпреки, че не са грозни, но имат нещо отблъскващо - една досадна фамилиярност. При 150-тото гледане мишката  при мен играе централна роля, особено при тирадите на Нериман и Корай.
.
Винаги при една двойка има доминиращ. Често се питам за да им се получи това сливане, кой е бил водещ. Иначе по сценарий повечето целувки бяха инициирани от Дафне или поне в сюблимните моменти.

milkaradeva,🤗 и аз съм си задавала този въпрос.🤔
Струва ми се, че каквото и да е имало между тях , колегиалност, приятелство, чувства, Елчин е била доминиращата. Тя е по-силната личност в тази двойка.
А снимката е ФШ, от  списанието, което феновете им правеха всеки месец.



Еха...😜

Алекс, нямам претенции, дали снимката е колаж или не, но самото отдаване на моста, целувките са много по истински, като взети от живия живот. Ту не споменавам дребните жестове и погледи, които са много по-въздействащи . Колкото за Елчин и аз мисля, че тя е била двигателя (струва ми се, че има повече опит) и е събудила у Баръш вярната ответна реакция. Тя изпипва детайлите перфектно. Той пък е цар на мимиката  (с едно повдигане на веждите , намигване или въздушни целувки) говори без думи. Не съм веща как работят, зад кулисите, но сигурно си отиграват сцените или поне ги обсъждат, но най-дребните жестове според мен идват от вътре.

Глава 2

-   Йомер?!
-   Майсторе!
Останаха загледани един в друг за секунди, след което се прегърнаха. Не бяха се виждали от онзи черен ден и възрастният човек се бе притеснявал как е Йомер, но така и не го потърси. Годините практика бяха доказали, че това е най- правилният подход в такава ситуация. Когато е готов, Йомер сам щеше да дойде. И изглежда времето бе дошло.
-   По- добре ли си?!- Попита тихо той, без да отпуска прегръдките си.
-   Не съм! Отново трябва да ме спасиш от мен самия!
Тъга, отчаяние, примирение. Гамата от емоции в гласа на младия мъж доказаха на майстора под какъв натиск се намира повереният му. Опитвайки да разсее напрежението, натрупало се след тази молба, Садри наля чай и успокои Йомер, че Исо днес ще дойде късно. Имаха предостатъчно време да поговорят, а Йомер мълчеше. Не знаеше как да започне, нито как да обясни всичко, натрупало се в него. Но майсторът го разбра.
-   Започнал си да осъзнаваш станалото, нали?
-   Аз… Объркан съм! Всичко в мен е наопаки. Единственото, което знам е, че нараних Дефне. А не трябваше. Тя не заслужаваше това, което ѝ причиних!
-   Какво си направил, синко? За какво говориш?!
-   Аз унищожих всичко!
Йомер се загледа в една точка, връщайки се шест месеца назад. Към най- черната нощ в живота си.

Дефне му разкри истината по пътя към сватбената маса. Тяхната сватбена маса. Без капка жал тя му разказваше отново и отново, че е наета за него, че е само една марионетка, която леля му е сложила на пътя му, за да го ожени. Показваше му истинските лица на тези, които бе смятал за свое семейство, за приятели и братя. Унищожаваше целия му свят.
Думите се забиваха като ножове и за да не се срине, Йомер изгради ледена стена около себе си. Спря да слуша обясненията ѝ, поглеждайки един по един гостите, празнуващи малката си победа. Бяха постигнали това, което искаха- той се женеше. Но защо, защо това им бе така необходимо?!
Погледна отново към Дефне, следяща със страх реакцията му. Тя се страхуваше от него. И бе права. Ако бяха сами, бе сигурен, че щеше да я убие. Мислено вече виждаше ръцете си, стискащи тънката ѝ и изящна шия. Никога не бе мислил, че е способен на убийство. Но днес беше.
Съдията започна речта си и го върна в настоящето. Обмисляйки всичко за по- малко от минута, той се съгласи да вземе тази лъжкиня за жена. Нямаше да бяга, не и този път. Трябваше най- после да застане лице в лице с истината. Погледът му съвсем ясно ѝ показваше какво я очаква, ако посмее да откаже. Тя бе негова, бяха ѝ платили и тя щеше да изпълни до края задачата си. Щеше да стане негова съпруга, а след това да си носи последствията от това.
Остатъка от церемонията бе като илюзия. Всички се смееха, честитяха им, веселяха се. Дефне изглеждаше като призрак, който не знае къде се намира. Решавайки в един момент, че толкова цирк стига, Йомер я хвана за ръка и поведе към колата, която трябваше след това да ги откара вкъщи. Шукрю го нямаше, защото бе все още рано за тръгване, поради което Йомер сам седна на седалката за шофьора веднага, след като настани нея на съседната. Всички ги гледаха учудено, но коментарите бяха в стил „колко нетърпеливи са младоженците”. Не му пукаше- нито за тържеството, нито за традициите. Искаше отговори и щеше да ги получи веднага.
Караше като обезумял, докато плачещата Дефне го умоляваше да намали скоростта, защото ще ги убие. Виждаше страха и ужаса ѝ и това му хареса. Тя трябваше да го е опознала, поне малко. И да предположи каква ще е реакцията му на всичко, което му призна. Ако не бе, грешката си е нейна.
Паркира пред къщата рязко, опитвайки да спре треперенето на ръцете си. Гневът го караше да губи контрол, а той имаше нужда от него, за да преживее очакващото го. Трябваше да се стегне.
-   Влизай вътре!- Изкомандва, след което слезе и затвори с трясък вратата.
На Дефне не ѝ трябваше втора покана. Последва го тихо, борейки се с воала и шлейфа на роклята, които затрудняваха движенията ѝ. Когато тя влезе в къщата, Йомер вече преравяше шкафовете в кухнята, търсейки алкохол. Имаше нужда от чаша силно уиски, за да дойде на себе си. Още не можеше да проумее напълно всичко, но думите на Дефне се въртяха като запис в главата му. И мисълта, че тя не е негова любима, а просто една добра актриса, просто го побъркваше.
-   Разкажи ми всичко! От начало до край! Кой даде идеята да ме направите на глупак? Защо бе необходимо всичко това?! Кога започна цирка- преди или след като се запознахме?! Колкото точно ти плати леля ми, за да ме омаеш и вържеш?! Говори!
Гневът му я накара да се свие изплашено. Започна да говори, но сълзите и хлипанията ѝ пречеха, карайки я да заеква. Или може би наистина се страхуваше прекалено, за да може да го направи? Йомер приближи и тя пристъпи назад, потвърждавайки опасенията му. Тя умираше от страх от него. А така нямаше да му каже нищо.
-   Дефне, започвам да губя търпение. Говори!- Гласът му звучеше по- спокойно, в пълен разрез с думите.- Как започна всичко това?!
Йомер узна за дълга на Сердар, за предложението на Нера да даде на Дефне нужните ѝ пари, ако тя успее да влюби в себе си Йомер и да се оженят. Йомер разбра, че е бил предаден от всички, просто така. Нямаше смислена причина, или Дефне не искаше да му я каже. Или и тя самата не я знаеше. Бе объркана, докато му обясняваше как Нериман я е намерила, и това го ядоса още повече. Настояваше да му разкрие всичко, крещеше и беснееше, плашейки я все повече в опит да я накара да говори.  Според Дефне Йомер е трябвало да се ожени час по- скоро и затова са наели нея, но тя се е влюбила в него и затова не е успяла да премълчи. Влюбена!? Обичала го била?! Ха!
-   Престани с театъра и карай по същество! Защо трябваше да се оженя?!
-   Не знам!- Сълзите ѝ потекоха с нова сила и той запрати празната чаша в стената, ядосан на безсилието, което изпитваше.
-   Съгласила си се да се ожениш за мен, без дори да се поинтересуваш защо?! Толкова ли те поблазниха парите?! Не мога да повярвам колко сляп съм бил!
-   Йомер, обясних ти! Сердар!
-   Не искам да слушам повече оправдания. Ти си една продажна държанка, която от днес вече е моя жена! Аз, винаги предпазливият и трезвомислещ Йомер Ипликчи, паднах в най- долния капан! Как можах да се оставя да ме излъжете?!- Болка и гняв към него самия, към съдбата и ситуацията, към нея, бяха примесени в тези последни думи.
-   Йомер, моля те! Трябва да…
-   Ще имаме предостатъчно време, за да ми разкажеш всичко, любима съпруго! Обещавам ти, че ще те изслушам утре, след като се успокоиш и можеш да ми разкажеш всичко от игла до конец, без да играеш този театър на страдаща и изплашена жертва. Сега се качи горе, аз ще дойда след малко. И повече никакви сълзи, това е заповед!- Гладът му бе рязък и изплашена, тя отстъпи крачка назад.- Точно така. Оттук нататък правилата на играта ги диктувам аз. Утре ще говорим, лягай си!
Без да спори, Дефне се обърна и заизкачва по стълбите към спалнята му. Бе като кукла, която изпълнява заповеди. И това, незнайно защо, го жегна.

-   Йомер, какво стана?! Къде се отнесе?!- Садри махаше с ръка пред лицето му, опитвайки да го накара да дойде на себе си.
-   Тук съм! Аз… Дефне не е ли казала какво се е случило?
-   Какво да се е случило? Отвел си е у вас, скарали сте се жестоко, ти си казал, че не искаш да я виждаш повече! На сутринта тя се прибра при семейството си! След това се разведохте!
-   Какво?!
Не бе ясно кой е по- шокиран от двамата. Йомер- защото не бе очаквал такава лъжа от нея, или Садри- който едва сега осъзна в каква заблуда са живели.
-   Йомер, какво се е случило между вас?! Какво си причинил на момичето?!
-   Трябва да тръгвам, майсторе. Съжалявам! Трябва да помисля. Ще ти позвъня.
Йомер изхвърча от ателието, едва избягвайки сблъсъка с някаква жена. Скочи в колата и я запали, докато слагаше колана си. След пет минути бе спрял на брега, загледан в бушуващия Босфор.
Значи според Дефне се бяха развели. Не искаше да има нищо общо с него.
-   Толкова жестоко ли те нараних, любима?!
Знаеше, че няма да му е лесно, а сега целта му изглеждаше направо невъзможна. Дефне явно го бе изтрила от живота си, докато единственото, което той искаше, бе да си я върне. Имаше ли обаче дори минимален шанс след всичко, което ѝ причини?

Дефне излезе от апартамента си, опитвайки да не мисли за съня. Проклетият кошмар се бе върнал, рисувайки отново и отново онази нощ, в която тя загуби всичко, което имаше. Колко още време трябваше да мине, за да успее да изтрие от съзнанието си случилото се? Колко време ще ѝ трябва, за да забрави Йомер и да се сдобри с баба си?
Качи се в автобуса и очите ѝ зашариха по вече познатия маршрут. Бе се изнесла от дома си преди три месеца, решена да започне живота си отново. Липсваха ѝ семейството, Исо, квартала. Но тук се чувстваше свободна, сама, себе си. Вечер, когато се прибере, нямаше нужда да продължава да се преструва на силната и спокойна Дефне Топал, която представяше по цял ден. Тук можеше да е наранената и съсипана Дефне Ипликчи, страдаща за всичко, което бе изгубила.
Разтръсквайки глава, за да се оттърве от лошите мисли, тя се съсредоточи в предстоящия празник. Нова година наближаваше ужасно бързо и тя бе благодарна, че вчера успя да излезе по- рано, за да купи подаръците. С Нихан бяха решили за децата подаръците да са общи, а помежду си да разменят по нещо малко и символично. Тюркян нямаше да си дойде, така че с нея щяха да се чуят вечерта. Дефне планираше да прекара празника при семейството си, а след това отново да се върне тук. Избягваше да нощува при тях, както онзи ден, защото къщата ѝ навяваше спомени, които просто не можеше да понесе. Твърде щастлива и прекалено разбита се бе връщала в онзи дом, търсейки разбиране, подкрепа или просто прегръдка, които сега нямаше да намери там.
Пристигна на работа навреме, успявайки дори да прегледа ранната поща, преди Бурак да влезе. Деврим трябваше да си дойде към обяд и се надяваха да им донесе добри новини. Шефът ѝ си пиеше кафето, докато тя му припомняше кои дела са днес в съда, както и какво е планирал да ѝ нареди, тъй като вчера бяха преминали набързо по темата.
Бурак нямаше нищо общо с Йомер. Усмихнат, винаги позитивно настроен, търсещ добрата гледна точка, новият ѝ шеф бе като дете, радващо се на живота. Смъртта на съпругата му го бе съсипала, но заради Ефе той бе длъжен да продължи напред и го правеше по възможно най- добрия начин. Никога не повишаваше глас, молеше я за всяко нещо, вместо да ѝ заповядва, и тя го чувстваше повече като приятел, отколкото като шеф. Но всичко това се променяше в момента, в който влезеше в съда. Дефне бе присъствала веднъж на дело, в което той защитаваше момиче, пострадало при пътен инцидент. Шофьорът бе пиян, но се бе опитал да изкара момичето виновно, защото пресякла на червен светофар. Дефне дойде, за да донесе на Бурак някакви забравени записки, и остана да го изчака, за да се приберат заедно в кантората. Човекът, когато видя в залата, нямаше нищо общо с този, когото виждаше всеки ден. И тя бе впечатлена.
-   Добре, значи до вдругиден трябва да приключим с всичко, след което излизаме почивка. До 5 януари ще се наслаждаваме на празника и семействата си като нормални хора!- Намигна ѝ той, когато тя се засмя.- Планирала си нещо за празника?!
-   Ще прекарам няколко дни вкъщи, липсва ми племенника ми.
-   Вече е на няколко месеца, нали? А сякаш вчера се роди!
-   Не ми напомняйте, пак ще се изчервя!
Сердар се бе обадил един следобед, съобщавайки ѝ, че пътуват към болницата и след няколко часа той ще стане баща. Развивайки се като луда, Дефне бе нахълтала в кабинета на Бурак, повтаряйки, че ще стане леля. Затваряйки бързо телефона, по който говореше, той стана и хвана ръцете ѝ, опитвайки да я успокои. Наложи му се да я разтърси доста, преди да я накара да дойде на себе си, след което я закара до болницата. Вечерта тя позвъни, за да се извини за държанието си, след което гордо заяви, че е леля на най- прекрасното бебе на света. Обещавайки да намине сутринта, за да ги поздрави, Бурак я бе освободил от работа за два дни. Усещаше, че тя ще иска да е до семейството си тези дни.
На другия ден заведе Ефе, за да видят бебето. Дефне бе очарована от малкия, а той от нея. Триейки сълзите си от щастие, тя благодари за отпуската и обеща да се реваншира. А на другия ден бе отново на работа, отказвайки да обясни защо е дошла. Нямаше как да му обясни, че баба ѝ се е върнала, а двете въобще не се разбираха. Възрастната жена не можеше да ѝ прости лъжите, които бе наговорила през последната година. Дефне също не можеше!
-   Недей, недей! Не го казах с такава цел!- Смехът на Бурак я върна в настоящето.- Ние с Ефе мислим да заминем на гости на майка ми в Бурса. Няколко дни далеч от трафика на Истанбул ще ни се отразят добре.
-   Чистият въздух наистина ще е полезен за Ефе. А и за вас също!- Съгласи се тя.
-   Добре, стига толкова приказки. Да се залавяме за работа. Г-н Ахмед трябва да дойде след петнайсетина минути, така че….
-   Отивам да запаря чай!- Изрецитира тя и със смях, излезе от кабинета.

Денят изтече, заменен от вечерта. Йомер не отиде да види Дефне, просто защото нямаше сили. Не знаеше дали ще е способен още един път да я гледа от далеч, без да я заговори, да я докосне. Толкова много искаше да върне времето назад. Да изтрие онази проклета гордост, която бе заслепила очите му. Да успокои гнева, обладал сърцето му, и да изслуша и разбере любимата жена, обясняваща му колко го обича. Дефне бе страдала през цялото време с него, знаеше го тогава, знаеше го и сега. И последният, най- силен удар, бе получила именно от него. След всички изтезания на леля му, той бе направил това, което тя не успя. Бе пречупил Дефне, разбивайки живота и сърцето ѝ на парчета. И сега трябваше да носи последиците от постъпката си..
Самата Дефне бе забравила за кошмарите си, заемайки се с опаковането на купените вчера неща. Деврим се бе върнал с повече, отколкото очакваха, и следобед отпразнуваха поредната им победа в съда. Още една несправедливост бе избегната и щастлива, Дефне бе решила да се съсредоточи върху това, а не върху страданието си. Надяваше се, че е изплакала сълзите си и е ред на възстановяването. Сърцето ѝ щеше да се събере отново. Трябваше!
Застанала пред големия прозорец, водещ към терасата, Дефне бавно отпиваше от чая си. Мислите ѝ се рееха, без да се съсредоточават върху нещо конкретно. Виждаше картини от детството си, чудейки се защо се сети сега за това. След това бе вече голяма и двете с Нихан раздаваха справедливост в квартала, но така, както те си знаеха- с юмруци и ритници, показвайки на всичко кой командва тук. Баба ѝ винаги се опитваше да я контролира, но измисляйки какви ли не глупости, тя винаги успяваше да я измами. Малки и невинни лъжи, които тя после винаги разкриваше. И ѝ прощаваше. До онзи ден. До онази лъжа.
Разтривайки уморено очи, Дефне реши да не мисли за това. Обади се на Исо и двамата говориха до късно през нощта, обсъждайки клюките в махалата, последния мач и новата любов, която Дефне подозираше, че се е появила в живота на приятеля ѝ. Макар той да отричаше, очите му говореха друго. Дефне познаваше този поглед и се надяваше, че поне той ще намери най- после любовта.
Легна си малко преди полунощ, надявайки си умората да я пребори и да спи без прекъсване. За нейно искрено съжаление се събуди два часа по- късно, скачайки с вик в леглото. Студена под се стичаше по гръбнака ѝ, а горещи сълзи пареха бузите. Свивайки се отново на кълбо, Дефне не спря да плаче до сутринта. Задряма малко преди изгрев, изтощена от всичко, през което съзнанието ѝ я превеждаше. Искаше това най- после да спре. Но знаеше, че не може. Сънят щеше да идва отново и отново, напомняйки ѝ всеки път коя е, чия е. И че дори да залъгваше себе си и околните, тя винаги щеше да си остане Дефне. Дефне на Йомер.
В другия край на града Йомер лежеше, без дори да се опитва да заспи. Знаеше, че няма да успее. Спомените, събудили се сутринта в ателието на майстор Садри, продължаваха да измъчват ума му, доказвайки му колко голям глупак е бил. Сляп и глух за всичко, което Дефне говореше, просто защото не искаше да я чуе и разбере. Ако го бе направил, щеше да загуби и единственото, което му бе останало- гнева. Това, което го крепеше в онзи момент, карайки сърцето му да бие все по- силно, вместо да спре, както на него му се искаше. Но загубвайки Дефне, той бе загубил всичко.

Йомер се качи в спалнята, очаквайки да открие Дефне заспала. Нарочно се бе забавил, давайки ѝ време да се успокои и приготви. Пи, докато не разбра, че влошава положението. Затъмненият му разум бъркаше актрисата горе с любимата, която би трябвало да го очаква тази нощ в леглото. А това го ядосваше допълнително. Усещаше все още бушуващата си кръв и не искаше да си мисли какво ще стане, ако се скарат отново. Бе си повтарял многократно, че ще поговорят утре и след като разкрие всичко, ще обмисли как да накаже всеки един от виновните. За любимата си съпруга щеше да подбере специално наказание- животът с него щеше да ѝ струва скъпо.
Откри Дефне седнала на спалнята, все още със сватбената рокля на нея. Очите ѝ бяха влажни, но не плачеше. Гледаше в една точка, поклащайки се леко напред назад. Не реагира, когато той влезе, нито когато я повика. Подскочи, едва когато я побутна по рамото.
-   Мен ли чакаш?! Искаш да изпълниш съпружеския си дълг ли?!- Попита той с насмешка, знаейки, че ще е нарани.- Ще имаш предостатъчно нощи, за да изпълниш договора си, скъпа. Сега не съм в настроение.
Без да продума и сричка, Дефне застана пред него и се загледа в очите му. Нейните говореха толкова много и ако само поискаше, той можеше да потъне в тях. Но едно гласче му напомни, че тя не е негова. Тя бе наета за него.
-   Толкова ли си нетърпелива? Не ти ли стигнаха нощите, с които успя да ме омаеш?! Всъщност, тогава легна с мен заради договора, или така ти дойде отвътре?- Не спираше да я предизвиква, наранява, унижава. Атаката бе най- лесната защита.
-   Обичам те!
Две кратки думи, които го разбиха. Не бе осъзнал станалото, когато тя се повдигна на пръсти и обвивайки врата му с ръце, го целуне. В началото нежно, след това страстно. Опита се да я отблъсне, но собственото му тяло не го слушаше. Спомените от онази първа нощ, в която тя му се отдаде, избухнаха пред очите му и без да съзнава, той отвърна на порива ѝ. Ръцете му я притиснаха до него, а устните му лакомо поеха нейните. Роклята бе разкопчана и съблече за секунди, заедно с неговия костюм. Двамата паднаха на леглото, преплели тела, търсейки и давайки всичко, което имаха.
-   Значи все пак ще спазиш договорката си, така ли? 200 хиляди ще стигнат, за да изтърпиш съпруг като мен?!- Подиграваше ѝ се, опитвайки да не губи докрай ума си.
-   Утре ще говорим, забрави ли?!- Попита Дефне, захапвайки леко устната му.
Отдаде му се с цялата страст, на която бе способна. През последният час, прекаран в очакването му,  ѝ дойде идея, която я крепеше да не полудее напълно точно в този момент. Щеше да си открадне спомен- за своя любим, мъжа, който я бе направил своя във всеки един смисъл, и който щеше да остане завинаги в сърцето ѝ. Отдаде му се, знаейки, че повече никога няма да го види. Щеше да спази договора, който бе сключила, но така, както го бе направила. Така трябваше.
Заспаха едва сутринта, изтощени емоционално и физически. Всъщност заспа единствено Йомер. Сънува отново сватбата, кошмарът, в който се бе превърнал животът му. Представата, че оттук нататък ще трябва да живее с Дефне, напомняща му във всеки един момент какъв глупак е. Скочи с нейното име на уста, опитвайки да си поеме дъх. Навън вече се развиделяваше и той се обърна, за да погледна така обичаната и мразена от него жена, надявайки се всичко това да се окаже само един кошмар. Но леглото до него бе празно. На възглавницата лежеше плик, който изтри и последните му надежди. Животът му наистина се бе превърнал в Ад.
„Договорът е изпълнен. Ние сме женени! Аз си отивам! Такива бяха условията и аз съм длъжна да ги спазя! Сбогом!”
Освен кратката бележка, имаше и писмо. Колебаейки се дали иска да знае какво пише в него, той все пак го отвори.

„Йомер!
Нямам право да те нарека отново любими, колкото и да ми се иска.
Нашата приказка достигна своя край. Дефне на Йомер вече я няма!
Не мога да кажа дори „прости ми”, защото знам, че това няма да се случи!
Двамата станахме жертва на съдбата, заплащайки за краткото щастие непосилна цена!
Но така е трябвало да стане!
Толкова съжалявам, Йомер! За всичко! Ти не го заслужаваше, а аз бях твърде слаба, за да го предотвратя.  Не знам дали някога ще успееш да разбереш колко много те обичам и колко страдам, защото всичко приключи по този начин?! И дали има смисъл да узнаеш? Любовта понякога носи повече мъка, отколкото щастие. Нашата бе такава.
Сега си объркан. Гневен. Наранен. Изгубен.
Не ме мрази, Йомер, само за това те моля! Не можеш да ми простиш, знам, но не се съмнявай в любовта ни! Тя беше единственото истинско нещо в този свят на фалш и лъжи.
Няма да се оправдавам, каквото и да съм направила, мислела съм, че е за добро. Нашата история започна с една лъжа, но само започна. Влюбих се като пълна глупачка в теб! И тази любов ме направи слаба. Затова финалът, макар и горчив, бе очакван. Но защо боли толкова?!
Имам да ти казвам толкова много неща, но отново ще замълча. Не мога. Не искам да се сбогувам, макар да знам, че е време. Нямам право да продължавам да те измъчвам, а трябва да изпълня и тази част от уговорката. Време е Пепеляшка да напусне бала.
Въпреки всичко се надявам, че ще намериш сили да ми простиш. Някой ден. Когато раните ще зараснат и спомените за мен ще избледнеят. Когато ще бъда просто една сянка, криеща се в някой ъгъл на съзнанието ти. Някой ден…
Сбогом, любов моя! Ние изживяхме своята приказка, но щастливият финал не е за нас! Искам да запомниш само едно, любими! Никой не те е наранявал, колкото мен, но и никой не те е обичал колкото мен! Ти ще останеш най- голямата болка и най- голямото щастие, което ми е донесла съдбата. Бъди щастлив, Йомер! Забрави за мен и намери тази, която ще ти даде онова, което аз не успях. Обичам те! До безкрайността!
                                                                                                                                            Дефне”

Сгъвайки пазеното като очите му писмо, Йомер въздъхна. Последните няколко реда се четяха трудно, първо заради сълзите на Дефне, а след това и неговите собствени. Не помнеше вече колко пъти го бе прочел, искрено благодарен на това, че не го скъса в онзи пръв порив, след като го откри. В гнева си бе смачкал и захвърлил писмото, опитвайки се да изтрие думите, изписани сякаш с огън в съзнанието му. Пи, докато не припадна, а след това забрави за него. Намери го отново месец по- късно, когато най- после дойде на себе си и реши да почисти къщата. Оттогава то бе най- скъпия му спомен. То и пръстенът, който бе изпаднал от плика в онази утрин. Пръстенът на майка му.
Скри отново съкровищата си под възглавницата. Знаеше, че е загубил Дефне в момента, в който се отдръпна от нея. Когато вместо опора, той ѝ бе станал враг. Колко пъти тя бе повтаряла, че ще я намрази в секундата, в която успее да разкрие тайната ѝ? Колко пъти го бе молила да забравят за всичко и просто да изживеят любовта си?! Поредното осъзнаване колко по- добре го познаваше Дефне! Повече дори от него самия. Тя знаеше какво ще се случи, докато той упорито настояваше да узнае какво крие, давайки празни обещания да остане с нея въпреки всичко. Бе я предал и от това го болеше дори повече, отколкото от факта, че самата тя го бе измамила. Тя се бе борила за него, докато той захвърли всичко за минута. Както винаги до сега!

Прочетох  на един дъх последното  ти творение и много ми хареса.

И нещо много подходящо за главата, а и за романа като цяло. Лека нощ! 

https://www.youtube.com/watch?v=t6CC0CmsocU

Темпи, прекрасна както винаги!
Насладих се на приказката, сериозно четиво. Замислих се, на къде ли ще ни отведеш ? едно нетърпение се зароди… но ще чакам  продължението.
Привет момичета      хубав и слънчев ден на всички Ви

Tempi добро утро и изненада “Нашата приказка“ благодаря за всичко което си написала досега, много си добра и ако се направи сериал по това което ти написа рейтинга му ще скочи до небесата.Бъди жива и здрава и продължавай да ни радваш със написаното от теб, извинявай че се обръщам на “ти“.

Добро утро!

Добър ден!🤗🤗🤗

Наближава рождения ден на Елка.
Гледах, че рускините правят пълен преглед  на празненствата , от Започването на ЛН.
За всеки рожден ден имат версия , как скрито се е срещала с Борко и къде и как са празнували...Подаръци, снимки, ФШ, нищо не пропускат. Но са разочаровани, миналата година фен е подарил на Елка сертификат за звезда , а не са го открили!

🤣🤣🤣