♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Тема 72

От малкия сладур  

Темпи - мерси за ъпдейта;
Предполагам ,че финала е такъв, за да стане вампир после.

Добро утро!
Снощи останах без нет и едва тази сутрин ви  изчетох! Страхотна е нашата вампирка , а и всички останали! Не си падам по този вид жанр,но ако имаме възможност ще го загледам заради Елчин.










Да ви успешен денят!

Добро утро, дами 🌞.

Сега успях да изчета всичко и благодаря за поднесената информация и снимки 😀. Елка е просто съвършенна, елегантна, нямам думи как да я опиша. Може би след снощи я видях и в друга светлина. До сега все я свързвах с Дефне. Аз също като някои момичета не съм фен на този жанр, но бил го загледала, за да видя играта на Елчин.

Лек и спорен ден 🌼.

Добро утро, момичета! След толкова емоции снощи, днес е ден за осмисляне на събитията. Много ми харесаха тези вампири и въпреки, че се зарекох да не ги следя, като че ли няма да издържа. Любопитството ми ще надделее. Надявам се Баръш да се е проявил като интелигентен приятел  и колега и да е поздравил Елчин, а не като мъж под чехъл да се крие до неговата "любов" необяснима.

Здравейте 

Привет!🤗🤗

Нещо интересно, руското КГБ какво е уловило.🤪



Приятен и успешен ден!💐

Още от Елка снощи  











И татуировката 

 

Привет!
Даде много материал Елка! : )))) Хубава е!
Дано да е хубав сериала!

https://vk.com/wall-168745886_9619

Глава 7

Докато Дефне и Йомер преживяваха най- трудните мигове, една друга двойка бе на върха на щастието. Или поне така се стараеха да мислят.
Ясемин и Синан бяха успели да преборят проблемите много по- бързо от приятелите си. Раздялата им трая почти два месеца, през които те осъзнаха едно- че не могат да живеят един без друг. Ясемин бе заминала, напускайки работа и отказвайки да има нещо общо с човек като Синан, способен да причини такава болка на мъжа, който го наричаше „брат”. Самият Синан се бе отказал от всичко, губейки в един ден и приятеля, и любимата си. Бе станал като сянка, която живееше в офиса и не правеше нищо друго, освен да работи. До онази вълшебна сутрин, в която разбра, че ако иска нещата  да са по- старому, трябва да се бори и да си ги върне.
Йомер беше загубена кауза, поне за момента. Докато не осъзнаеше напълно каква всъщност е била ситуацията и не приеме, че Синан е мълчал за негово добро, нямаше как връзката между тях дори да опитат да бъде възстановена. Но с Ясемин бе просто длъжен да се справи.
Откри я там, където и предполагаше- на един от близките острови. Наела вила край морето и прекарвайки дните си, загледана в него. Бе променена, сякаш някой бе взел живеца от нея. Очите ѝ светнаха, когато го видя, но не стана да го посрещне. Не показа с нищо, че го е забелязала дори. Присядайки кротко до нея на плажа, той започна да разказва: от началото до края, изля всичко, което се бе трупало в него през цялото това време. Не я погледна нито веднъж, сякаш не на нея разказваше, а на морето. Признаваше вина и се страхуваше да види присъдата си.
Останаха смълчани около половин час, а може би и повече. Синан почти бе загубил надежда и тъкмо щеше да става, за да я остави на спокойствие, когато усети ръцете ѝ. Плъзнаха се около кръста му и Ясемин се сгуши в него, сякаш бе малко дете. Сълзите ѝ намокриха ризата му, докато накрая тя не се отдръпна и не погледна в очите му.
-   Обичам те!
Две думи, които накараха свитото му сърце отново да полети. Целуна я, в началото несигурно, след това страстно. Притисна я до себе си така, сякаш никога нямаше да я пусне. Така си и беше.
-   Да се оженим! Утре, веднага!- Прошепна между целувките Синан.- Не искам повече и ден да прекарам без теб, Ясемин! Върни се при мен!
-   Ще се оженим! Но както си му е реда!- Усети усмивката ѝ, допряна до гърдите му.- Никога повече не ми позволявай да си тръгна, моля те! Каквото и да стане, не ме пускай!
-   Няма! Обещавам!
Засмяха се, след което отново се целунаха. Бяха се открили и единственото, които искаха, бе да останат в този миг завинаги.
Върнаха се три дни по- късно в Истанбул и Ясемин отиде да говори с Йомер. Помоли да я вземат обратно на работа и остана искрено изненадана, когато той направи един единствен коментар:
-   Не съм те уволнявал, за да те връщам аз, Ясемин! Ти напусна! Ако си решила, че все пак искаш да си част от нас, си добре дошла!
Стиснаха си ръцете и заработиха така, както бе преди. Или почти. Напрежението, което ясно се долавяше между Йомер и Синан, създаваше доста проблеми. Подкрепени от честите кризи на Корай, когото Йомер така и не успя да уволни, защото бе съдружник в компанията, те превръщаха дните в кошмар, от който на Ясемин ѝ се изправяха косите. Лавираща между тримата мъже и работата, тя отказа да се заеме и с подготовка за сватба, поне докато всичко в компанията не се нареди. Такива изгледи обаче нямаше и макар и трудно, Синан успя да я накара да направят поне годеж.
Скромно, само с най- близките приятели и родителите си до тях, двамата сложиха халките с обещанието в най- скоро време да направят и сватба. Незнайно как, Ясемин подозираше намесата на Корай, журналистите узнаха и пуснаха няколко репортажа за събитието. Щастливата двойка украси няколко страници в списания, а по телевизията пуснаха кратък репортаж. Ясемин реши да се възползва от новината, за да направи поредната реклама на Пасионис. Умело измествайки фокуса на историята, през втория ден за тях говореха по- скоро за колеги, които фирмата е събрала, отколкото като просто поредната двойка. С един куршум, убиха два заека.
-   Мисля да потърся Дефне!- Изтърси Ясемин на вечеря, а Синан се задави.
-   Откъде дойде това сега?!
-   Дадохме ѝ достатъчно време да дойде на себе си. Липсва ми!- Призна тя, докато хапваше замислено десерта си.- Разбрахме се, че все някога ще я върнем в живота си. Мисля, че е дошло това време. Половин година тя е далеч и не знаем нищо за нея. Притеснявам се!
-   Не съм сигурен дали ще иска да ни види. Ние сме част от минало, което тя надали иска да си спомня. Всичко, през което премина, бе толкова тежко за нея!
-   Затова ще ѝ се обадя аз и ще разуча положението. Аз съм неутрална позиция, така че не би трябвало да има проблем с мен! А и познаваме Дефне, тя не може да таи лоши чувства към никого. Сигурно и ние ѝ липсваме и просто се срамува да ни потърси!
-   Направи както си решила, но бъди готова за всичко. Дефне винаги е умеела да ни изненадва с реакциите си!
-   Дано само не си е сменила телефона!
 
Дефне се приближи към него, шепнейки нежно името му. Погледна я така, сякаш е ангел, слязъл от небето, за да го благослови. Ръцете сами се протегнаха към нея и усмивки се разляха по устните им, когато най- после тя се оказа в обятията му. Притисна я силно към себе си, пожелаващ си да не се налага да я пуска никога повече. Нямаше да може да го направи, каквото и да му струва това. Тя бе негова и той щеше да я пази с цената на всичко.
Йомер отвори очи в момента, в който почувства твърдия под под себе си. Ударът бе болезнен и той изруга, след което повтори, когато удари рамото си, докато се опитваше да се изправи. Седна и подпря гръб на дивана, след което се огледа. Трябваше му известно време, за да разбере къде е. Но така и не успя да се сети как е пристигнал тук. И какво всъщност правеше в дома на Бурак?!
-   Ооо, спящата принцеса се е събудила?!- Дочу гласа на приятеля си, докато разтриваше сънено очи.- Добре дошъл обратно?!
-   Какво е станало? Защо съм тук?- Попита Йомер, опитвайки да се изправи. Главата го болеше ужасно, всичко се въртеше и в устата си имаше вкус, все едно е ял нещо развалено.
-   Мисля, че разпознаваш признаците на махмурлук, така че няма нужда да обяснявам. Интересно ми е само как се е стигнало до там, но предполагам ще ти трябва време, за да дойдеш на себе си. Ела да изпиеш някакво хапче и да се приведеш във вид, преди да е слязъл Ефе. Ще изплашиш детето!- Засмя се Бурак, докато му протягаше ръка.
-   Не помня нищо, след като седнах на бара! Ти как ме откри?!- Попита Йомер, след като тръгна след него към кухнята.
Бурак направи кафе и му даде аспирин, докато му разказваше какво е станало снощи. След което го изпрати горе да се изкъпе. Зае му дрехи, с които да се прибере, защото нямаше как да го пусне така. Йомер тъкмо излезе от стаята за гости, дошъл на себе си, когато срещу него застана Ефе.
-   Добро утро?!- Погледна го учудено детето.
-   Добро утро и на теб!- Наведе се да го целуне Йомер.- Ти трябва да си Ефе!
-   Аз съм, а ти кой си?- Попита детето.
-   Приятел съм на баща ти. Йомер, приятно ми е!- Протегна ръка той.
-   И на мен!- Отвърна на поздрава детето.- Кога си дошъл, снощи те нямаше вкъщи?!
-   Беше късно и ти вече спеше!
-   А какво си правил ти толкова късно навън? Нощем е опасно да обикаляш сам!- Скара му се Ефе, размахвайки пръст срещу него.
-   Любопитко! Ще те изям!- Грабна го на ръце Йомер и захапа шеговито вратлето му.
-   Какво правите? Ефе, остави Йомер на мира!- Провикна се Бурак от кухнята, дочуващ само неясните викове на двамата.
-   Той ме държи, иска да ме изяде!- Изпищя със смях детето, докато се въртеше в ръцете на мъжа.- Гъдел ме е! Помощ!
-   Хайде, време е за закуска! Йомер, остави го, иначе после няма да се отървеш от него!- Смееше се и Бурак, докато опитваше да раздели новите приятели, боричкащи се в основата на стълбището.- Изми ли си лицето и ръцете?!
-   Да, тате!- Изкозируваха и двамата, след което отново се засмяха.
-   Хайде, масата е сложена! Имаме час, така че побързайте!
-   Много ти отива, знаеш ли?! Ролята на баща!- Поясни Йомер, докато с Бурак следваха тичащия Ефе към кухнята.- Благодаря! За всичко и за снощи в частност!
-   Няма проблем! Ще ми разкажеш ли какво стана?
-   По- късно.- Кимна той към Ефе.- Аз ще тръгвам, няма да ви притеснявам повече!
-   А, без такива! Седни и закуси като човек, след което ще те откарам.
-   Благодаря!
Когато най- после се прибра у дома, Йомер рухна на леглото, сякаш нямаше никакви сили. Някак си бе успял да се държи нормално пред Ефе, но сега бе сам. Спомените от вчера го заляха като студена вълна и той затисна лице във възглавницата, повтаряйки си, че всичко е само един кошмар.

Дефне отвори очи, борейки се с парещата болка в тях. Слънцето едва се показваше, затова тя само се обърна на другата страна и отново се сви. Но не можа да заспи повече. Стана и наплиска бодящите я очи със студена вода, молейки се торбичките под тях да успеят да изчезнат, докато се разсъни. Бе прекарала половината нощ в плач и това бе резултата от действията ѝ. Зачервена, подута и сякаш полуослепяла, тя се запрепъва към кухнята, за да си приготви чай. Щеше и да закуси, но след като се изкъпе. Топлата вода отми умората и напрежението, сковали тялото и пулсиращи ужасно в главата ѝ. Храната щеше да ѝ даде сили, за да се справи и днес. Друг избор нямаше.
Почувствала се отново човек, Дефне се приготви за работа. Реши да си хване такси, за да не се налага да виси на спирката. Още един капан като снощния нямаше да преживее. И макар да се съмняваше Йомер да посмее да дойде отново, първо огледа внимателно улицата, след това пресече. Взе първото такси, показало се пред очите ѝ, и прибяга от него към входа на фирмата, сякаш я гонеше дявола. Осъзнаваше колко глупави са действията ѝ, но не успя да се спре.
Бурак закъсня доста и когато влезе я погледна някак странно. Дефне подозираше, че са говорили с Йомер снощи и дори си бе подготвила реч, с която да отбие всякакви опити на шефа си да я поучава, но той не каза нищо. Поздрави я нормално и влезе в кабинета си, заемайки се с работа. А тя остана да гледа след него, питайки се защо не каза и дума. Странно, но това я засегна.
До обяд всичко бе наред. Деврим бе свободен и прекара около два часа с нея, разсмивайки я с  шегите, които измисляше. Дефне обичаше дните, когато той е в такова настроение, просто защото тогава нямаше време да мисли за нищо друго. А днес Дефне имаше нужда точно от това.
Двамата си бяха допаднали още от първия ден, може би защото Деврим ѝ напомняше до някаква степен за Исо. Сериозен, замислен и винаги на страната на истината. Умееше да изслушва и съсредоточава върху проблемите, намирайки лесно начин за решаването им. Но не и когато беше в настроение за шеги. Тогава се превръщаше в шут, докарващ я до сълзи от смях, който като фокусник вадеше нови и нови номера от ръкава си. Детето в Дефне просто не успяваше да се сдържи, смеейки се с глас на глупостите, които Деврим правеше. Пак и пак и пак.
Бурак успя да убеди Дефне да излезе с тях двамата на обяд. Въпреки че се притесни да не бъде подложена на кръстосан разпит за снощи, тя все пак се съгласи. Не можеше да избягва до безкрай темата и все някога щеше да се наложи да обясни на шефа си защо никога повече не иска да вижда приятеля му. Но Бурак сякаш бе забравил темата.
Обядваха спокойно, говорейки за всичко друго, но не и за снощи. Дефне остана с впечатлението, че Деврим дори не знае за ставащото и това я успокои. Стигаше ѝ срама пред Бурак, не искаше да се притеснява и за мнението на партньора му. Настоя да плати своята част от сметката, но мъжете се направиха, че не я чуват, събирайки бързо парите и отпращайки сервитьора. Ядосана на шега, тя им обеща никога повече да не прави грешката да излиза с тях.
Тъкмо се бе върнала на бюрото си, когато телефонът ѝ иззвъня. Изписаното име я накара да замръзна и тя върна телефона на мястото му, неспособна да събере смелост, за да вдигне. Не можеше да разбере защо точно сега всички бяха решили да се завърнат в живота ѝ?! Защо точно сега, когато най- после бе успяла да подреди нещата и да заживее нормално! Защо?!
-   Няма ли да вдигнеш?!- Не бе чула Деврим, надвесил се над бюрото ѝ.
-   Не искам!
-   Не искаш или се страхуваш?! Помисли добре- човек преодолява страха си единствено, когато застане лице в лице с него!- Наведе се и потупа окуражително ръката ѝ, следящ с очи нейните.- Аз излизам, ако има нещо спешно, телефонът ми е включен!
-   Добре, ще предам на г-н Бурак!
Телефонът ѝ бе замлъкнал, но нещо я човъркаше отвътре. Любопитство, срам, притеснение. Искаше да знае защо се е сетила за нея Ясемин, но не смееше да попита. Не знаеше как ще погледне в очите приятелката си, бившата- подчерта онова тънко гласче в главата ѝ, нито как тя е реагирала на истината за действията на Дефне. Щом бе все още със Синан, явно бе приела спокойно неговата част от играта. Но лъжата бе на Дефне, той просто ѝ помагаше.
-   Да става каквото ще! Нито ще е първата, нито последната, която ще ми каже в лицето каква измамница съм! Сякаш тя бе съвсем невинна, докато се умилкваше като змия около Йомер в началото! Защо се сетих сега за това? Защо отново той е в ума ми?! Глупава Дефне!
Бурак се ухили на вратата, слушайки мърморенето ѝ. Бе излязъл, за да я повика, но сега бързо затвори вратата и се върна в кабинета си. Значи Йомер бе прав, това, което спираше Дефне, бе собственият ѝ инат. Тя все още обичаше приятеля му и Бурак се закле, че ще направи и всичко, което е по силите му, за да успее да ги събере!
На Дефне ѝ трябваха двайсет минути, за да дойде на себе си. Тъкмо посягаше към телефона, за да върне обаждането на Ясемин, когато Бурак я повика. Прекара час в кабинета му, докато подредят и структурират всичко за утрешното дело така, както той го иска. Излезе от там и телефона ѝ звънна, но този път бе Нихан. Снаха ѝ се опитваше да се свърже с нея от два дни, не особено настоятелно, което я успокои, и тъй като Дефне подозираше темата на разговора, не отговаряше. Сега обаче реши, че именно разговор с Нихан е това, което ѝ трябва. Имаше нужда от разсейване и няколко клюки от махалата, плюс новите приключения на племенника ѝ, бяха идеални за целта.

-   Предупредих те, че може да стане и така!- Въздъхна Синан.
-   Защо? Защо не иска да говори с мен? Какво съм ѝ направила аз?- Възмущаваше се Ясемин, обикаляйки в кръг пред бюрото си.
-   Не е там въпроса. Познаваш Дефне, със сигурност се притеснява от нас. Може би се и страхува да не я нападнем затова, че е казала истината. Не знам! Трябваше да я потърся още на следващия ден след сватбата, но…
-   Не се обвинявай, Синан! В онзи ден никой от нас не бе на себе си, нямаше как да реагираме адекватно! Дефне не е била сама, семейството ѝ е било до нея.
-   Това е единственото, което ме успокоява. Но все пак трябваше и ние да се поинтересуваме как е тя, не искам и да си мисля през какво е преминала.
-   Дадохме ѝ време да се успокои, скъпи, нищо повече. Една среща с нас само щеше да сложи сол в раната ѝ. Макар че явно и сега е още рано.
-   Или е прекалено късно?!
Йомер чу разговора им случайно. Когато дочу името на любимата си, нещо го накара да се спре, опитвайки да разбере смисъла на казаното. Последните думи обаче го удариха като шамар. Ами ако и той бе закъснял? Ако Дефне се бе надявала, че той ще я потърси след онази вечер, а поддавайки се на гордостта и гнева си, я бе разочаровал отново? Шестте месеца, които изминаха след това, бяха достатъчен период, за да подхранят не само болката, но и гнева ѝ. А може би и омразата?
Върна се в кабинета си, едва усещайки краката си. Задушаващата го паника, че може би все пак е загубил Дефне, не му позволяваше да диша. Развърза вратовръзката си и я метна на бюрото, след което разкопча и горните две копчета на ризата си. Пред очите му все още преминаваха изразите на болка, отчаяния и страх, които прочете снощи в очите на Дефне.
-   Какво нищожество трябва да си, за да се страхува тя от теб?! Какво си причинил на момичето, без дори да го осъзнаваш?! Как невинното и щастливо дете, с което се запозна, успя да превърнеш в наранена и изплашена от любовта жена, която няма да допусне никого до себе си отново? Не Нериман, ти съсипа Дефне! Ти и глупостите, които извърши, заслепен от сляпа гордост и ненужен гняв. Ти си това, което унищожи Дефне. Време е вече да оставиш момичето на мира! Стига толкова страдания!
Побеснял от осъзнаването, че носи единствено страдание на тази, която обичаше повече от себе си, Йомер стана и започна да руши всичко наоколо си. Столът бе запратен към вратата, а нещата от бюрото, разбити по земята. Няколко излетяха дори към прозореца, правейки го на парчета в секундата, в която Дерия изпищя зад гърба му. Без дори да я погледне, Йомер излезе, крачейки яростно надолу по стълбите. Качи се в колата и потегли, повтаряйки си колко ненужен е и как причинява само страдание на тези около него. Той бе накарал Дефне да страда, той бе причината за всички сълзи, които тя проля. И продължаваше да я измъчва, неспособен да се справи със собствените си чувства. Обичаше я, по дяволите! А я нараняваше, сякаш бе най- големия му враг! Увеличаваше скоростта, без да забележи, докато премигващите лампи на полицейската кола стотина метра напред не го накараха да се осъзнае. Намали и продължи, карайки без цел и посока. Спря, без да е мислил да го прави. Когато осъзна къде е, сълзите сами тръгнаха от очите му.

Здравейте     

Кака не остана безучастна към еуфорията около Елка и реши да яхне опашката на вампирската вълна  Днес се представя с обширно интервю в "Хюриет", където се разсипва да се хвали 

Накратко от Мила

Елка и Кирето  

https://www.youtube.com/watch?v=b2aRuW2pCPI