НАШАТА ИСТОРИЯ
Глава 15
Скрит текст:
Дефне плака дълго. Йомер не смееше дори да я докосне, седнал до нея в тиха подкрепа. Надяваше се поне малко да ѝ е помогнало това, че най- после изказа всичко, което бе трупала в себе си. Мъката в гласа ѝ все още стягаше сърцето му, а мисълта, че никога повече няма да бъде с нея, го убиваше. Но и двамата имаха нужда да разкрият чувствата и мислите си. Това бе единственият начин, за да продължат напред. Дори и да не са заедно.
Изтощена, тя заспа. Свита на дивана се предаде на спасението, което ѝ предлагаше съня. Далеч от него, от страха, болката и спомените. Пренесе се в един друг свят, където бе щастлива. Йомер я носеше на ръце, смеейки се, докато ѝ обяснява каква беля пак е направил синът им. Малката Мелис вече тичаше да ги посрещне, въодушевено разказвайки им какво е нарисувала преди малко. Самата Дефне се смееше, докато коремът ѝ мърдаше от ритниците на номер три, както го наричаше Йомер.
Чудейки се какво ли сънува, за да е толкова щастлива, Йомер постави Дефне на леглото. Остана загледан в усмивката ѝ, предизвикала неволно неговата. Каквото и да се случеше с тях, той искаше да я вижда винаги такава. Спокойна. Щастлива. Ръката ѝ все още бе в неговата и той я целуна, обещавайки и на двамата да направи всичко, но да не допуска тя да страда повече. Дори това да означаваше да я пусне. Щеше да разбие отново своето сърце, но никога повече нейното.
Беше задрямал, когато се събуди от стоновете ѝ. Дефне се въртеше, викайки името му. Йомер хвана ръцете ѝ в своите, повтаряйки ѝ настойчиво, че е тук и тя просто сънува. Когато думите не помогнаха, той я разтресе, викайки я. С писък, Дефне седна и отвори очи, гледащи го с неподправен ужас. В следващата секунда бе в ръцете му, прегръщайки го толкова силно, че почти щеше да го задуши. Хлипове разтърсиха тялото ѝ, докато Йомер опитваше да я успокои.
- Всичко вече е наред! Тук съм! Тук съм!- Отдръпна я от себе си, вглеждайки се в очите ѝ.- Премина. Просто един кошмар. До теб съм!
Гледаха се дълго, разговаряйки без думи. Всеки се опитваше да разбере другия, да го помоли за прошка и да му прости. Бяха преживели толкова много. И никой от тях не знаеше какво още ги очаква занапред. Животът обичаше да ги изненадва, играейки неговите си игрички с техните съдби.
Не разбраха кой започна целувката. В един миг устните им се срещнаха и всичко останало вече нямаше значение. В началото плахи, докосванията им бяха нежни и едва доловими. Но всяко следващо бе като искра, подпалваща пожар в телата им. Ръцете сами потърсиха извивките на другия и прегръдката им се превърна в капан, от който не искаха да бягат.
- Какво правим?- Попита задъхано Дефне, допирайки чело до неговото.
Вместо отговор той отново я целуна. Захапа леко долната ѝ устна, засмуквайки я нежно. Ръцете му бяха на гърба ѝ, скрити под тениската и ласкаещи горещата кожа. С палец проследи извивката на гръбнака, карайки я да се извие като котка в ръцете му. Забитите ѝ нокти в собствения му гръб го убедиха, че дори да се колебаеше, тя не искаше да спират. За него нищо друго нямаше значение.
Устните му проследиха извивката на челюстта, захапаха ухото ѝ, засмукаха пулсиращата над вената кожа. Дефне бе захапала устна, опитвайки да не закрещи. Тялото ѝ я предаваше, разтапяйки се като сладолед на слънце под милувките му. Горещина обхващаше всяка част от нея, особено тези, които Йомер докосваше. А той много добре знаеше какво да прави.
Тениската ѝ полетя към пода, преди дори да се е усетила, че ръцете ѝ са във въздуха. Йомер я положи на леглото, навеждайки се над нея и покривайки тялото ѝ със своето. Устните му очертаваха лицето ѝ, докато пръстите буквално я побъркваха. Бавни и нежни докосвания. Почти неусетно преминаха през корема ѝ, карайки всеки мускул да се свие конвулсивно и тя извика. Усети усмивката му, докато слизаше по- надолу. Устата му пое едно от зърната ѝ, а пръстите му бавно се плъзнаха под ръба на дънките ѝ. Изви се в дъга, искайки да спре мъчението и едновременно с това притискайки се още повече в него. Изгаряше и само той можеше да я спаси.
- Йомер!
Усети дрехите да се плъзгат по краката ѝ, а след минутка- и съблеченият Йомер отново върху себе си. Кожата му гореше, също като нейната, и тя спусна длани по тялото му. Ръцете, гърдите, гърба му. Плъзна ги нагоре до раменете, в които отново заби нокти, когато той поднови милувките си. Бе решил да я измъчва, но и тя нямаше да стои просто така. Повдигна се зацелува рамото му, докато пръстите ѝ потънаха в косата. Играеше си нежно с кичурите по тила му, усещайки тръпките, които действията ѝ предизвикваха в него. Усмихна се доволно, но имаше само миг да се порадва. Йомер бе стигнал корема ѝ, покривайки го с нежни целувки. Дефне трепереше, предусещайки какво бе намислил. Но тя не бе готова за това. Не още!
- Моля те!- Прошепна, поглеждайки го в очите. Поклати глава и затвори очи, отпускайки се отново на възглавницата.- Недей!
Но както винаги, той не я послуша. Устните му покриха гърдите ѝ, а ръката му се плъзна надолу. Дефне извика, стискайки инстинктивно бедра. След секунда си наложи да се отпусне, но остана със затворени очи, отказвайки да го погледне. Знаеше, че очите му са вперени в лицето ѝ, докато я докарва до ръба. Въртеше се като луда в ръцете му, молейки го да спре, а същевременно сама се притискаше в него. Целуна я в мига, в който тя премина границата. Тялото ѝ потръпваше, докато устните му нежно галеха нейните, а Йомер тихо повтаряше колко я обича.
Самотна сълза се търкулна по страната ѝ, но тя извърна глава, за да не я види. Вместо това се стегна, обвивайки бедрата му със своите в своеобразна покана да довърши това, което бе започнал. Целуна го, заглушавайки стоновете и на двамата, докато той потъваше в нея. Бавно, сякаш се опасяваше да не я нарани. Изви гръб, приемайки го още по- дълбоко в себе си, след което се отпусна. Йомер разбра и започна да се движи, целувайки я с толкова нежност и любов, че чак я заболя. Всяко негово движение, всяко докосване, ѝ показваха какво изпитва той към нея. И макар да не искаше да го признае дори пред себе си, Дефне разбра. Йомер бе готов на всичко, за да си я върне. Просто тя все още не бе готова, за да го приеме.
Достигнаха финала заедно, потъвайки в бездната на страстта и удоволствието. Вкопчили се в другия като в единствено спасение, останаха дълго прегърнати, далеч от реалността. Но както винаги, нямаше как да избягат напълно от нея.
Йомер се претърколи, а ръцете му по навик я привлякоха след него. Дефне не се отдръпна, но не се и гушна в него. Бе като кукла, на която са махнали батериите.
- Само не казвай, че това бе грешка!- Прошепна с притеснение Йомер, опитвайки се да я погледне в очите.- Каквото и да стане, ние си принадлежим.
- Но щеше да е много по- лесно, ако не беше така!
Отказвайки да води този безсмислен спор с нея, той я привлече още по- близо до себе си. Не се заблуждаваше, че станалото току що е променило нещо между тях. Нямаше и как, докато усещаше напрежението, сковало тялото на Дефне. Но това бе последният му шанс да ѝ докаже, че все още я обича. Че тя все още е негова. И нищо- нито времето, нито случващото им се, няма да промени това.
Бурак се притесняваше, защото няма новини. Йомер отново не отговаряше, оставяйки го в пълно неведение как са двамата с Дефне и кога точно ще се приберат. А Ефе не спираше да пита за нея, изнервяйки баща си допълнително.
- Когато успее, ще дойде! Явно има проблем!- Повтаряше за десети път Бурак, опитвайки се да следи и пътя, докато слуша мрънкането на малкия.
- Но ти ми обеща, че тя ще дойде!
- Защото тя обеща на мен! Но понякога човек не може да спази дадената дума поради неща, които не зависят от него! Може би се е случило нещо и се е наложило тя да остане по- дълго време там, където е сега.
- И къде е това?
- Само ако знаех...
Исо и Суде очакваха Синан и Ясемин, когато те преминаха прага на Пасионис. Все още несъвзелите се от шока да ги видят заедно работници бяха застинали с кафетата си, наблюдавайки любопитно двойката, шепнеща си нещо пред кабинета на Йомер. Дори пристигането на шефовете не успя да спре някои от тях, следящи разговора им така, сякаш засягаше точно тях.
- Суде? Исо?- Ясемин бе разбрала, че са заедно, но не можеше да повярва. Когато Синан ѝ каза онази вечер, бе решила, че се шегува.- Какво е станало?
- И ние това питаме? Какво става?- Ядосано ги погледна Исмаил.
- Нека идем в някой от кабинетите. Тук има прекалено много хора!- Суде се огледа в опит да накара служителите да се засрамят.
- Какво става тук? Събрание ли има?- Нериман пристигна с гръм и трясък, а Корай вървеше след нея.- Суде, миличка, ти какво правиш тук?
- Майко? А ти защо си дошла?- Погледна я с не по- малко учудване момичето.
- Защо сте се събрали всички тук? Мен ли искахте да посрещнете? Къде ми е червения килим тогава? Никога нищо не може да свършите като хората!- Намеси се и Корай.
- Кошмар!- Въздъхна Ясемин.
- Къде?- Въодушеви се фотографа.
- Това няма да стане така!- Синан огледа всички присъстващи.- Г-жо Нериман, какво ви води при нас? Не мисля, че на Йомер ще му хареса да ви види тук!
- Но него го няма!- Викна Корай.
- А и защо да не му хареса?! Аз съм любимата му леля!- Възмути се Нера.
- Майко, защо сте тук?- Попита отново Суде.
- Дойдох да видя как вървят нещата във фирмата. Синан, пиленце, ти най- добре ще знаеш. Как е Йомер? Къде е? Защо не рисува? Какво измъчва красивия ми племенник?!
- Няма нищо такова! Йомер е добре! Всичко във фирмата е наред!- Побърза да отговори Синан, виждайки подозренията и съмнението в очите на работниците. Само това им трябваше сега- и те да се притеснят.- Трябва да поговоря за нещо с Исо. Хайде!
- Суде, ти къде?- Попита Корай, когато тя хвана приятеля си за ръка и тръгна след Яса.
- Там, където ми е мястото!
- Какво имаше предвид тя? Какво се е случило с момиченцето ми! Кориш?!- Окото на Нера затрепка, докато тя следеше хванатите за ръка младежи.- Кой беше това? Какво прави до моята водна птичка? Пропуснали ли сме нещо? Изнервям се, Кориш!
- И аз нищо не разбрах, живот мой! Може би защото съм гладен! Ела да хапнем, след това ще мислим какво искаха да ни кажат тези противни същества! Дерия! Поръчай ни закуска!
Синан изчака Суде да затвори вратата, след като огледа подробно коридора.
- Нямам какво ново да ви кажа! Не сме се чували нито с Йомер, нито с Дефне. И ние се притесняваме, но не знаем какво да правим!
- Ще се обадим в полицията!- Исо вече посягаше за телефона си, когато Суде го спря.
- Нека не прибързваме!
- Няма ги вече два дни! Ами ако им се е случило нещо?! Не мога просто така да стоя и да чакам! Нямам доверие на Йомер! Ако отново нарани Дефне!
- Йомер не би направил такова нещо! Не и умишлено!- Заяви Ясемин.
- Почакайте!- Синан слушаше отчетливите сигнали свободно, които издаваше телефона в ръката му.- Отговори, магаре такова!
- Няма да вдигне! Кой знае какви ги е свършил!- Измърмори през зъби Исо.
- Ало!- Съненият глас на Дефне накара всички да подскочат.
- Дефне? Добре ли си? Какво ти е? Къде сте?!- Занареждаха един през друг.
- Спрете!- Ясемин повиши глас, заставайки до Синан.- Миличка, добре ли си?
- Да! Какво става там? Исо?!- Прошепна тя.
- Умираме от страх какво може да ти се е случило? Къде си? Защо си с Йомер?- Ядосано попита той.- Каква работа имаш ти с този човек?!
- Всичко е наред, не се тревожете за мен! Ще поговорим довечера!
- Прибирате ли се?- Въздъхна Синан.- Дефне, къде е Йомер? Защо ти вдигна неговия телефон? Къде е твоя? И защо шепнеш? Какво става?!
- Засипа момичето с въпроси!- Засмя се Суде.
- Йомер спи! Не мога сега. Довечера ще поговорим! Не се тревожете за нас!
Дефне затвори, оставяйки всички в недоумение. Тишината се проточи и накрая Суде бе тази, която реши да я прекъсне.
- Интересно само къде са? Казахте, че сте ходили до къщата на майка му!
- Не са там. Кой знае какво е измислил този дявол!- Разтърка врата си Синан.- Поне се успокоих, че Дефне е добре. Звучеше изморено, но добре.
- Няма да се успокоя, докато не я видя с очите си.
- Исо, всички сме притеснени, но сам чу, че всичко е наред. Не можем да ги съдим за нещата, които правят, нито за решенията, които взимат. Те са възрастни хора!- Опита да го успокои Ясемин.- Дефне ще ни обясни всичко, сигурна съм!
- И ние ще я подкрепим, без да я съдим!- Довърши Суде, прегръщайки го и облягайки глава на рамото му.- Нали така?
- Не мога да обещая нищо!- Смръщи се той, усетил как остава сам.- Но ще се опитам.
Нериман и Корай наблюдаваха кабинета на Синан, когато Исмаил и Суде най- после излязоха оттам. Ясемин целуна и двамата, след което влезе в своята стая. Младата двойка, хваната за ръце, се отправи към изхода на фирмата, шушукайки си нещо. Дори не ги забелязаха, докато не застанаха пред тях, препречвайки им пътя. Окото на Нериман играеше, което страшно развесели Исо.
- Суде, кой е този мъж? Какво общо имаш с него?!- Властно попита госпожата.
- Това е приятелят ми! Познавате се, Исо, приятел е на Дефне от махалата. Преди беше любимият на Ясемин, но щом тя ми взе Синан, аз взех Исо.- Самодоволния глас на дъщеря ѝ накара Нериман цялата да затрепери, а младежът да свие недоволно устни.
- Какво говориш, момиче?! Как може дори да си помислиш да тръгнеш с него? Кошмар! Не позволявам! Хайде, тръгвай с мен! Вкъщи ще говорим!
- Майко, мисля, че вече съм прекалено голяма, за да искам разрешение от теб! Освен това ние ще се женим! И то съвсем скоро! Очаквай покана! Ти също, Кориш!- Щипна тя по бузата онемелия фотограф, след което дръпна Исо след себе си.- Хайде, скъпи!
Двамата излязоха, докато Нериман опитваше да зададе въпроса „какво”, заеквайки от нерви. Корай, сякаш излязъл от транс, не спираше да я пита какво е станало и дали е добре. Разкрещя се на момичетата да донесат вода, че ѝ е паднало кръвното и имат нужда от нещо сладко, одеколон и вятър, за да дойдат на себе си. Освен Дерия, обаче, носеща с досада всичко изброено, нямаше кой друг да му обърне внимание.
- Понякога и аз се плаша от теб, знаеш ли? Ако не знаех колко ме обичаш, щях да ти повярвам!- Исо дръпна за целувка Суде, докато чакаха асансьора.
- Това бе единственият начин да се отървем бързо и безболезнено. Или почти! Нищо от казаното вътре не е истина, заклевам се!
- Знам! Не се тревожи! Но лицето на майка ти, докато те слушаше, си заслужаваше дори да бе! Не знам как издържах да не се изсмея там!
- Важното е, че се спасихме. Засега!
Дефне бавно остави телефона на шкафчето, от което го взе. Бе слязла да пие вода и случайно чу вибрацията, тъй като Йомер явно бе спрял звука. Не мислеше да вдига, но настоятелното звънене на Синан я притесни. Мисълта, че нещо може да се е случило и не могат да се свържат с нея я караше да полудее. Искаше да се прибере вкъщи, да легне в своето легло и да потъне в толкова дълбок сън, че да не се събужда с дни. Кражбата, довела до отвличането ѝ тук, сега ѝ се струваше като събитие от минал живот. Два дни с Йомер, а сякаш бе преживяла половин век.
Върна се горе, за да се изкъпе и облече. Бе наметнала само халата за баня и потреперваше леко, обикаляйки из празната къща. Огромната сграда сякаш я притискаше, докато съзнанието ѝ рисуваше картините на това, което можеше да бъде нейно. Дом, съпруг, семейство. Всичко, което бе искала.
Влезе в спалнята и очите ѝ бяха заковани от тези на Йомер, тъкмо сядащ в леглото.
- Добро утро!- Поздрави тя, свеждайки очи и отправяйки се към банята.
- Почакай!- Стана и ѝ препречи пътя, повдигайки с пръст брадичката ѝ.- Не се крий от мен. Каквото и да е станало, каквото и да се случи, не се крий от мен, моля те!
- Имам нужда да остана за малко сама. Боли ме глава и ми се вие свят!- Отдръпна се леко тя.
- Може да си се разболяла. Или е просто махмурлук!- Усмихна ѝ се, очертавайки с палец контура на лицето ѝ.- Кога си станала?
- Слязох да пия вода, гърлото ми бе пресъхнало. Г-н Синан се обади и аз...
- Това не ме интересува. Изкъпи се, след което ще закусим. Храната ще върне силите ти!
- Йомер, да се прибираме! Моля те!
- Това ли искаш?
- Всички се притесняват за нас! Аз се притеснявам за баба! Ами малкия Исо?! Нихан вече сигурно се е побъркала, а бебето усеща настроението ѝ и се изнервя! Постъпихме като малки деца, бягащи от реалността. Само доусложнихме всичко!
- Не съжалявам за нито един миг, прекаран с теб!- Хвана ръката ѝ я поднесе към устните си, без да отделя поглед от нейния.- Но щом искаш да се приберем, така да е!
- Благодаря!- Изпусна тя въздишка, сякаш бе сдържала дъха си.
- Ще направя всичко, което поискаш, Дефне! Единственото, което целя, е да си щастлива. Дори да не ми вярваш, че е така!- Отстъпи, оглеждайки се за дрехите си. Дънките, които бе обул в движение, дори не бяха закопчани.- Ще се изкъпя оттатък, само да си взема нещата. А ти не бързай, остави водата да те стопли. Ще ти се отрази добре!
Намигна ѝ и освободи пътя към банята, навеждайки се към своята чанта. Дефне побърза да се скрие, все още чудейки се на държанието му. Бе очаквала да ѝ се кара за снощи. Или да се опитва отново да я убеждава, че трябва да остане с него. Ала нищо такова не се бе случило. Йомер Ипликчи, както винаги, бе успял да я изненада.
Изтощена, тя заспа. Свита на дивана се предаде на спасението, което ѝ предлагаше съня. Далеч от него, от страха, болката и спомените. Пренесе се в един друг свят, където бе щастлива. Йомер я носеше на ръце, смеейки се, докато ѝ обяснява каква беля пак е направил синът им. Малката Мелис вече тичаше да ги посрещне, въодушевено разказвайки им какво е нарисувала преди малко. Самата Дефне се смееше, докато коремът ѝ мърдаше от ритниците на номер три, както го наричаше Йомер.
Чудейки се какво ли сънува, за да е толкова щастлива, Йомер постави Дефне на леглото. Остана загледан в усмивката ѝ, предизвикала неволно неговата. Каквото и да се случеше с тях, той искаше да я вижда винаги такава. Спокойна. Щастлива. Ръката ѝ все още бе в неговата и той я целуна, обещавайки и на двамата да направи всичко, но да не допуска тя да страда повече. Дори това да означаваше да я пусне. Щеше да разбие отново своето сърце, но никога повече нейното.
Беше задрямал, когато се събуди от стоновете ѝ. Дефне се въртеше, викайки името му. Йомер хвана ръцете ѝ в своите, повтаряйки ѝ настойчиво, че е тук и тя просто сънува. Когато думите не помогнаха, той я разтресе, викайки я. С писък, Дефне седна и отвори очи, гледащи го с неподправен ужас. В следващата секунда бе в ръцете му, прегръщайки го толкова силно, че почти щеше да го задуши. Хлипове разтърсиха тялото ѝ, докато Йомер опитваше да я успокои.
- Всичко вече е наред! Тук съм! Тук съм!- Отдръпна я от себе си, вглеждайки се в очите ѝ.- Премина. Просто един кошмар. До теб съм!
Гледаха се дълго, разговаряйки без думи. Всеки се опитваше да разбере другия, да го помоли за прошка и да му прости. Бяха преживели толкова много. И никой от тях не знаеше какво още ги очаква занапред. Животът обичаше да ги изненадва, играейки неговите си игрички с техните съдби.
Не разбраха кой започна целувката. В един миг устните им се срещнаха и всичко останало вече нямаше значение. В началото плахи, докосванията им бяха нежни и едва доловими. Но всяко следващо бе като искра, подпалваща пожар в телата им. Ръцете сами потърсиха извивките на другия и прегръдката им се превърна в капан, от който не искаха да бягат.
- Какво правим?- Попита задъхано Дефне, допирайки чело до неговото.
Вместо отговор той отново я целуна. Захапа леко долната ѝ устна, засмуквайки я нежно. Ръцете му бяха на гърба ѝ, скрити под тениската и ласкаещи горещата кожа. С палец проследи извивката на гръбнака, карайки я да се извие като котка в ръцете му. Забитите ѝ нокти в собствения му гръб го убедиха, че дори да се колебаеше, тя не искаше да спират. За него нищо друго нямаше значение.
Устните му проследиха извивката на челюстта, захапаха ухото ѝ, засмукаха пулсиращата над вената кожа. Дефне бе захапала устна, опитвайки да не закрещи. Тялото ѝ я предаваше, разтапяйки се като сладолед на слънце под милувките му. Горещина обхващаше всяка част от нея, особено тези, които Йомер докосваше. А той много добре знаеше какво да прави.
Тениската ѝ полетя към пода, преди дори да се е усетила, че ръцете ѝ са във въздуха. Йомер я положи на леглото, навеждайки се над нея и покривайки тялото ѝ със своето. Устните му очертаваха лицето ѝ, докато пръстите буквално я побъркваха. Бавни и нежни докосвания. Почти неусетно преминаха през корема ѝ, карайки всеки мускул да се свие конвулсивно и тя извика. Усети усмивката му, докато слизаше по- надолу. Устата му пое едно от зърната ѝ, а пръстите му бавно се плъзнаха под ръба на дънките ѝ. Изви се в дъга, искайки да спре мъчението и едновременно с това притискайки се още повече в него. Изгаряше и само той можеше да я спаси.
- Йомер!
Усети дрехите да се плъзгат по краката ѝ, а след минутка- и съблеченият Йомер отново върху себе си. Кожата му гореше, също като нейната, и тя спусна длани по тялото му. Ръцете, гърдите, гърба му. Плъзна ги нагоре до раменете, в които отново заби нокти, когато той поднови милувките си. Бе решил да я измъчва, но и тя нямаше да стои просто така. Повдигна се зацелува рамото му, докато пръстите ѝ потънаха в косата. Играеше си нежно с кичурите по тила му, усещайки тръпките, които действията ѝ предизвикваха в него. Усмихна се доволно, но имаше само миг да се порадва. Йомер бе стигнал корема ѝ, покривайки го с нежни целувки. Дефне трепереше, предусещайки какво бе намислил. Но тя не бе готова за това. Не още!
- Моля те!- Прошепна, поглеждайки го в очите. Поклати глава и затвори очи, отпускайки се отново на възглавницата.- Недей!
Но както винаги, той не я послуша. Устните му покриха гърдите ѝ, а ръката му се плъзна надолу. Дефне извика, стискайки инстинктивно бедра. След секунда си наложи да се отпусне, но остана със затворени очи, отказвайки да го погледне. Знаеше, че очите му са вперени в лицето ѝ, докато я докарва до ръба. Въртеше се като луда в ръцете му, молейки го да спре, а същевременно сама се притискаше в него. Целуна я в мига, в който тя премина границата. Тялото ѝ потръпваше, докато устните му нежно галеха нейните, а Йомер тихо повтаряше колко я обича.
Самотна сълза се търкулна по страната ѝ, но тя извърна глава, за да не я види. Вместо това се стегна, обвивайки бедрата му със своите в своеобразна покана да довърши това, което бе започнал. Целуна го, заглушавайки стоновете и на двамата, докато той потъваше в нея. Бавно, сякаш се опасяваше да не я нарани. Изви гръб, приемайки го още по- дълбоко в себе си, след което се отпусна. Йомер разбра и започна да се движи, целувайки я с толкова нежност и любов, че чак я заболя. Всяко негово движение, всяко докосване, ѝ показваха какво изпитва той към нея. И макар да не искаше да го признае дори пред себе си, Дефне разбра. Йомер бе готов на всичко, за да си я върне. Просто тя все още не бе готова, за да го приеме.
Достигнаха финала заедно, потъвайки в бездната на страстта и удоволствието. Вкопчили се в другия като в единствено спасение, останаха дълго прегърнати, далеч от реалността. Но както винаги, нямаше как да избягат напълно от нея.
Йомер се претърколи, а ръцете му по навик я привлякоха след него. Дефне не се отдръпна, но не се и гушна в него. Бе като кукла, на която са махнали батериите.
- Само не казвай, че това бе грешка!- Прошепна с притеснение Йомер, опитвайки се да я погледне в очите.- Каквото и да стане, ние си принадлежим.
- Но щеше да е много по- лесно, ако не беше така!
Отказвайки да води този безсмислен спор с нея, той я привлече още по- близо до себе си. Не се заблуждаваше, че станалото току що е променило нещо между тях. Нямаше и как, докато усещаше напрежението, сковало тялото на Дефне. Но това бе последният му шанс да ѝ докаже, че все още я обича. Че тя все още е негова. И нищо- нито времето, нито случващото им се, няма да промени това.
Бурак се притесняваше, защото няма новини. Йомер отново не отговаряше, оставяйки го в пълно неведение как са двамата с Дефне и кога точно ще се приберат. А Ефе не спираше да пита за нея, изнервяйки баща си допълнително.
- Когато успее, ще дойде! Явно има проблем!- Повтаряше за десети път Бурак, опитвайки се да следи и пътя, докато слуша мрънкането на малкия.
- Но ти ми обеща, че тя ще дойде!
- Защото тя обеща на мен! Но понякога човек не може да спази дадената дума поради неща, които не зависят от него! Може би се е случило нещо и се е наложило тя да остане по- дълго време там, където е сега.
- И къде е това?
- Само ако знаех...
Исо и Суде очакваха Синан и Ясемин, когато те преминаха прага на Пасионис. Все още несъвзелите се от шока да ги видят заедно работници бяха застинали с кафетата си, наблюдавайки любопитно двойката, шепнеща си нещо пред кабинета на Йомер. Дори пристигането на шефовете не успя да спре някои от тях, следящи разговора им така, сякаш засягаше точно тях.
- Суде? Исо?- Ясемин бе разбрала, че са заедно, но не можеше да повярва. Когато Синан ѝ каза онази вечер, бе решила, че се шегува.- Какво е станало?
- И ние това питаме? Какво става?- Ядосано ги погледна Исмаил.
- Нека идем в някой от кабинетите. Тук има прекалено много хора!- Суде се огледа в опит да накара служителите да се засрамят.
- Какво става тук? Събрание ли има?- Нериман пристигна с гръм и трясък, а Корай вървеше след нея.- Суде, миличка, ти какво правиш тук?
- Майко? А ти защо си дошла?- Погледна я с не по- малко учудване момичето.
- Защо сте се събрали всички тук? Мен ли искахте да посрещнете? Къде ми е червения килим тогава? Никога нищо не може да свършите като хората!- Намеси се и Корай.
- Кошмар!- Въздъхна Ясемин.
- Къде?- Въодушеви се фотографа.
- Това няма да стане така!- Синан огледа всички присъстващи.- Г-жо Нериман, какво ви води при нас? Не мисля, че на Йомер ще му хареса да ви види тук!
- Но него го няма!- Викна Корай.
- А и защо да не му хареса?! Аз съм любимата му леля!- Възмути се Нера.
- Майко, защо сте тук?- Попита отново Суде.
- Дойдох да видя как вървят нещата във фирмата. Синан, пиленце, ти най- добре ще знаеш. Как е Йомер? Къде е? Защо не рисува? Какво измъчва красивия ми племенник?!
- Няма нищо такова! Йомер е добре! Всичко във фирмата е наред!- Побърза да отговори Синан, виждайки подозренията и съмнението в очите на работниците. Само това им трябваше сега- и те да се притеснят.- Трябва да поговоря за нещо с Исо. Хайде!
- Суде, ти къде?- Попита Корай, когато тя хвана приятеля си за ръка и тръгна след Яса.
- Там, където ми е мястото!
- Какво имаше предвид тя? Какво се е случило с момиченцето ми! Кориш?!- Окото на Нера затрепка, докато тя следеше хванатите за ръка младежи.- Кой беше това? Какво прави до моята водна птичка? Пропуснали ли сме нещо? Изнервям се, Кориш!
- И аз нищо не разбрах, живот мой! Може би защото съм гладен! Ела да хапнем, след това ще мислим какво искаха да ни кажат тези противни същества! Дерия! Поръчай ни закуска!
Синан изчака Суде да затвори вратата, след като огледа подробно коридора.
- Нямам какво ново да ви кажа! Не сме се чували нито с Йомер, нито с Дефне. И ние се притесняваме, но не знаем какво да правим!
- Ще се обадим в полицията!- Исо вече посягаше за телефона си, когато Суде го спря.
- Нека не прибързваме!
- Няма ги вече два дни! Ами ако им се е случило нещо?! Не мога просто така да стоя и да чакам! Нямам доверие на Йомер! Ако отново нарани Дефне!
- Йомер не би направил такова нещо! Не и умишлено!- Заяви Ясемин.
- Почакайте!- Синан слушаше отчетливите сигнали свободно, които издаваше телефона в ръката му.- Отговори, магаре такова!
- Няма да вдигне! Кой знае какви ги е свършил!- Измърмори през зъби Исо.
- Ало!- Съненият глас на Дефне накара всички да подскочат.
- Дефне? Добре ли си? Какво ти е? Къде сте?!- Занареждаха един през друг.
- Спрете!- Ясемин повиши глас, заставайки до Синан.- Миличка, добре ли си?
- Да! Какво става там? Исо?!- Прошепна тя.
- Умираме от страх какво може да ти се е случило? Къде си? Защо си с Йомер?- Ядосано попита той.- Каква работа имаш ти с този човек?!
- Всичко е наред, не се тревожете за мен! Ще поговорим довечера!
- Прибирате ли се?- Въздъхна Синан.- Дефне, къде е Йомер? Защо ти вдигна неговия телефон? Къде е твоя? И защо шепнеш? Какво става?!
- Засипа момичето с въпроси!- Засмя се Суде.
- Йомер спи! Не мога сега. Довечера ще поговорим! Не се тревожете за нас!
Дефне затвори, оставяйки всички в недоумение. Тишината се проточи и накрая Суде бе тази, която реши да я прекъсне.
- Интересно само къде са? Казахте, че сте ходили до къщата на майка му!
- Не са там. Кой знае какво е измислил този дявол!- Разтърка врата си Синан.- Поне се успокоих, че Дефне е добре. Звучеше изморено, но добре.
- Няма да се успокоя, докато не я видя с очите си.
- Исо, всички сме притеснени, но сам чу, че всичко е наред. Не можем да ги съдим за нещата, които правят, нито за решенията, които взимат. Те са възрастни хора!- Опита да го успокои Ясемин.- Дефне ще ни обясни всичко, сигурна съм!
- И ние ще я подкрепим, без да я съдим!- Довърши Суде, прегръщайки го и облягайки глава на рамото му.- Нали така?
- Не мога да обещая нищо!- Смръщи се той, усетил как остава сам.- Но ще се опитам.
Нериман и Корай наблюдаваха кабинета на Синан, когато Исмаил и Суде най- после излязоха оттам. Ясемин целуна и двамата, след което влезе в своята стая. Младата двойка, хваната за ръце, се отправи към изхода на фирмата, шушукайки си нещо. Дори не ги забелязаха, докато не застанаха пред тях, препречвайки им пътя. Окото на Нериман играеше, което страшно развесели Исо.
- Суде, кой е този мъж? Какво общо имаш с него?!- Властно попита госпожата.
- Това е приятелят ми! Познавате се, Исо, приятел е на Дефне от махалата. Преди беше любимият на Ясемин, но щом тя ми взе Синан, аз взех Исо.- Самодоволния глас на дъщеря ѝ накара Нериман цялата да затрепери, а младежът да свие недоволно устни.
- Какво говориш, момиче?! Как може дори да си помислиш да тръгнеш с него? Кошмар! Не позволявам! Хайде, тръгвай с мен! Вкъщи ще говорим!
- Майко, мисля, че вече съм прекалено голяма, за да искам разрешение от теб! Освен това ние ще се женим! И то съвсем скоро! Очаквай покана! Ти също, Кориш!- Щипна тя по бузата онемелия фотограф, след което дръпна Исо след себе си.- Хайде, скъпи!
Двамата излязоха, докато Нериман опитваше да зададе въпроса „какво”, заеквайки от нерви. Корай, сякаш излязъл от транс, не спираше да я пита какво е станало и дали е добре. Разкрещя се на момичетата да донесат вода, че ѝ е паднало кръвното и имат нужда от нещо сладко, одеколон и вятър, за да дойдат на себе си. Освен Дерия, обаче, носеща с досада всичко изброено, нямаше кой друг да му обърне внимание.
- Понякога и аз се плаша от теб, знаеш ли? Ако не знаех колко ме обичаш, щях да ти повярвам!- Исо дръпна за целувка Суде, докато чакаха асансьора.
- Това бе единственият начин да се отървем бързо и безболезнено. Или почти! Нищо от казаното вътре не е истина, заклевам се!
- Знам! Не се тревожи! Но лицето на майка ти, докато те слушаше, си заслужаваше дори да бе! Не знам как издържах да не се изсмея там!
- Важното е, че се спасихме. Засега!
Дефне бавно остави телефона на шкафчето, от което го взе. Бе слязла да пие вода и случайно чу вибрацията, тъй като Йомер явно бе спрял звука. Не мислеше да вдига, но настоятелното звънене на Синан я притесни. Мисълта, че нещо може да се е случило и не могат да се свържат с нея я караше да полудее. Искаше да се прибере вкъщи, да легне в своето легло и да потъне в толкова дълбок сън, че да не се събужда с дни. Кражбата, довела до отвличането ѝ тук, сега ѝ се струваше като събитие от минал живот. Два дни с Йомер, а сякаш бе преживяла половин век.
Върна се горе, за да се изкъпе и облече. Бе наметнала само халата за баня и потреперваше леко, обикаляйки из празната къща. Огромната сграда сякаш я притискаше, докато съзнанието ѝ рисуваше картините на това, което можеше да бъде нейно. Дом, съпруг, семейство. Всичко, което бе искала.
Влезе в спалнята и очите ѝ бяха заковани от тези на Йомер, тъкмо сядащ в леглото.
- Добро утро!- Поздрави тя, свеждайки очи и отправяйки се към банята.
- Почакай!- Стана и ѝ препречи пътя, повдигайки с пръст брадичката ѝ.- Не се крий от мен. Каквото и да е станало, каквото и да се случи, не се крий от мен, моля те!
- Имам нужда да остана за малко сама. Боли ме глава и ми се вие свят!- Отдръпна се леко тя.
- Може да си се разболяла. Или е просто махмурлук!- Усмихна ѝ се, очертавайки с палец контура на лицето ѝ.- Кога си станала?
- Слязох да пия вода, гърлото ми бе пресъхнало. Г-н Синан се обади и аз...
- Това не ме интересува. Изкъпи се, след което ще закусим. Храната ще върне силите ти!
- Йомер, да се прибираме! Моля те!
- Това ли искаш?
- Всички се притесняват за нас! Аз се притеснявам за баба! Ами малкия Исо?! Нихан вече сигурно се е побъркала, а бебето усеща настроението ѝ и се изнервя! Постъпихме като малки деца, бягащи от реалността. Само доусложнихме всичко!
- Не съжалявам за нито един миг, прекаран с теб!- Хвана ръката ѝ я поднесе към устните си, без да отделя поглед от нейния.- Но щом искаш да се приберем, така да е!
- Благодаря!- Изпусна тя въздишка, сякаш бе сдържала дъха си.
- Ще направя всичко, което поискаш, Дефне! Единственото, което целя, е да си щастлива. Дори да не ми вярваш, че е така!- Отстъпи, оглеждайки се за дрехите си. Дънките, които бе обул в движение, дори не бяха закопчани.- Ще се изкъпя оттатък, само да си взема нещата. А ти не бързай, остави водата да те стопли. Ще ти се отрази добре!
Намигна ѝ и освободи пътя към банята, навеждайки се към своята чанта. Дефне побърза да се скрие, все още чудейки се на държанието му. Бе очаквала да ѝ се кара за снощи. Или да се опитва отново да я убеждава, че трябва да остане с него. Ала нищо такова не се бе случило. Йомер Ипликчи, както винаги, бе успял да я изненада.
Глава 16
Йомер наблюдаваше замислено телефона си. Един приет разговор, явно от Дефне. И десетки пропуснати от преди това- Синан, Ясемин, Корай. Бурак, Исо. Дори Суде. Явно имаше някакъв проблем, но не го интересуваше. Пасионис винаги бе успявала да стъпи на крака- каквото и да се случеше, те щяха да се справят. Дефне бе по- важна за него в момента.
Беше мислил през по- голяма част от сутринта. Докато Дефне спеше спокойно в ръцете му, той превърташе отново и отново думите ѝ, осъзнавайки колко права е тя. Той беше и си оставаше един егоист, мислещ винаги за себе си. Бе наранен, затова нарани нея. Сега я искаше, затова тя трябваше да застане до него. Сякаш е някаква кукла, чиито конци той дърпа. Но не беше. Дефне бе жената, която го обичаше. И ако изпитваше същото към нея, трябваше да я направи щастлива. Каквото и да му струва това. Ще се отдръпне, въпреки болката, щом това щеше да ѝ помогне. Но щеше да направи и всичко възможно, за да успее да остане част от живота ѝ. Дори и просто като сянка.
- Какво има?- Попита тя, заставайки до него.- Умислил си се.
- Няма нищо, не се тревожи. Как се чувстваш?
- Главата още ме боли леко, но ще ми мине. Може би наистина е от алкохола?!- Сви рамене тя, избягвайки погледа му.- Кога тръгваме?
- Нека първо закусим. След това ще те откарам до апартамента.- Хвана ръката ѝ в своята, разтривайки леко дланта ѝ с палец.- Ако искаш, тази нощ мога да остана при теб там. Ще спя на дивана, обещавам!- Побърза да доуточни, когато тя опита да се отдръпне.- Знам, че ако зависи от теб никога няма да разкажеш на вашите за случилото се. Отново ще искаш да се справиш с всичко сама, както винаги. Но няма да го позволя. Остави ме да ти помогна. Дори и просто като приятел!
- Ние двамата не можем да бъдем приятели, Йомер. Отведи ме вкъщи, друго не искам!- Отдръпна ръката си и отстъпи крачка назад.
- Просто знай, че винаги можеш да разчиташ на мен! За всичко!
- Знам. Но така само ще усложним още повече нещата. Нека не си го причиняваме!
- Не искам да те наранявам. Няма да го направя! Но няма и да те оставя, Дефне!
- Защо? Просто забрави за мен! Не те ли нараних достатъчно?!- Прехапа устна, за да не се разплаче. Защо с него винаги ѝ се плачеше?!
- Каквото и да сме си причинили, вече няма значение. Обичам те!
- Но това не винаги стига!
Нямаше смисъл да отрича повече, Дефне знаеше, че е така. Той я обичаше, тя го обичаше, но бе невъзможно да са заедно. Защото животът не бе приказка. И в него любовта не можеше да победи всичко. Страховете ѝ бяха прекалено големи. Сърцата им- разбити на прекалено малки парченца. И единственият начин, за да продължат напред, беше да забравят.
Синан реши да послуша Ясемин и без да дочака Йомер, направи първите постъпки за разтрогване на договора с „Stay”. За негово разочарование, те посрещнаха това с облекчение.
- Значи наистина са били решили да работят с Транба!
Кой ли щеше да е следващия? Синан не можеше да си позволи лукса да се заблуждава. Щом Дениз бе успял да открадне един техен клиент, щеше да посегне и на втори. А ако не успееха да пуснат колекцията навреме, можеха да се сбогуват с всичко постигнато. Къде, по дяволите, беше Йомер, когато имаше най- голяма нужда от него?
Ясемин щеше да разпространи новината за раздялата на двете фирми в медиите така, че да изглежда сякаш наистина Пасионис са поискали това. „Stay” можеше и да се опитат да оспорват, но първоначалното впечатление винаги бе най- важно. А Ясемин бе специалист в работата си. Оставаше им само да се постараят никой от останалите им клиенти да не допуснат дори мисълта за връзка с Транба. Трябваше им нова колекция. Блестяща и перфектна. Колекция на Йомер Ипликчи.
Пътуваха в мълчание. Закусиха, след което събраха нещата си и излязоха. Не размениха и една излишна дума, страхувайки се да не кажат нещо грешно. След разговора сутринта между тях сякаш се бе разтворила пропаст, над която нямаше как да спуснат мост. Тайни погледи и случайни докосвания бяха единствените знаци, че двамата все пак имат нещо общо.
Навлизаха в града, когато телефонът на Йомер отново иззвъня. Погледите и на двамата бързо се отправиха към екрана, на който бе изписано името на Бурак. Останаха така за няколко секунди, след което Дефне попита тихо може ли да отговори.
- И без това сигурно търси теб!- Кимна Йомер.
- Ало, г-н Бурак? Съжалявам! Не, не, всичко е наред! Да, прибираме се! Не, няма нужда. Аз ще дойда при вас следобед. Да, искам да го чуя! Здравей, Ефе! Как се чувстваш?- Гласът ѝ се изпълни с топлина, която предизвика ревност у Йомер. Да, беше глупаво да ревнува от едно петгодишно дете, но нямаше какво да направи.- Извинявай! Да, татко ти правилно е казал- имах малко спешна работа, затова не можах да дойда. Не, не те лъжем и сега! Вече съм в града, ще ида до вкъщи да се преоблека и след това веднага съм при теб! Искаш ли да ти донеса нещо? И ти ми липсваше! Хайде, бъди добро дете! До след малко!
Върна телефона на мястото му на таблото и се обърна към прозореца. Притеснението за Ефе и още веднъж осъзнаването какво точно бе направила я накараха да се почувства зле. Когато Йомер бе наблизо, тя забравяше коя е. И това я плашеше. С него губеше връзка с реалния свят, забравяше за важните неща и се отдаваше единствено на момента. Тялото ѝ все още помнеше нещата, които никога повече не биваше да си позволява с него. Сърцето ѝ все още нашепваше неговото име, макар умът ѝ твърдо да повтаряше, че това бе грешка. И объркана, Дефне отново страдаше.
- Как е Ефе?- Попита Йомер, притеснил се от мълчанието ѝ.
- Добре е, вече са си вкъщи. Сърдит ми е, защото не съм отишла още вчера, както обещах.
- Дете е, щом те види, и ще забрави!
- Но аз няма да забравя!
Мълчанието, настъпило след последните ѝ думи, се проточи. Йомер реши, че е задрямала, но един бърз поглед го увери в обратното. Дефне се бе втренчила невиждащо през прозореца, бягайки далеч от него и реалността. Би дал всичко, за да може да я последва.
Паркира пред кооперацията, следейки внимателно реакцията ѝ.
- Нека се кача с теб. Така ще ми е по- спокойно!
Дефне кимна неохотно, макар вътрешно да се зарадва на предложението му. Всяко следващо стъпало, което изкачваха, връщаше спомените и за ужаса, който бе преживяла преди два дни. Сърцето ѝ биеше като лудо и колкото и да се опитваше, нямаше как да скрие това от Йомер. Явно разбрал какво се случва, той спря точно пред вратата и се обърна към нея. Хвана ръцете ѝ и я погледа дълбоко в очите, сякаш опитвайки се да прочете истинските ѝ чувства.
- До теб съм! Сега и завинаги!
Дефне кимна, опитвайки да не показва страха си. Йомер влезе и бързо започна да оглежда малкия апартамент, а тя несигурно пристъпваше след него. Всичко си бе такова, каквото го остави. Дивана бе разхвърлян, две чекмеджета- отворени. Чайника с чай, който тъкмо щеше да слага на котлона, все още я чакаше там. Тя въздъхна и седна, събличайки уморено якето си. Искаше ѝ се да спи с дни, макар да знаеше, че няма да мигне тази нощ. Сякаш прочел мислите ѝ, Йомер клекна пред нея и хващайки отново ръцете ѝ, започна да ѝ говори като на малко дете.
- Не оставай тук сама тази нощ! Повикай някого, или остани у вас. Или в Бурак! Колкото и да си силна, не искам да преминаваш през това отново. Не бъди инат!- Дефне опита да го прекъсне, но той не ѝ позволи.- Знам, вече си голяма и знаеш какво правиш! Но няма да позволя сама да се измъчваш по този начин. Дори и да не искаш, ще се наложи да разкажеш на вашите какво е станало, защото иначе няма как да им обясниш защо си тръгнала с мен! Мога да остана с теб, за да им обясня подробно случилото се, за да не преминаваш ти отново през всичко това.
- Няма нужда, Йомер, наистина! Исо, а и брат ми…
- Няма да са щастливи да ме видят. Така е! Но ти си най- важна в момента!- Дланта му легна на бузата ѝ, а палеца му очерта смръщените вежди.- Знам, че не искаш нищо повече от мен, освен да те оставя на мира. Но е толкова трудно!
Дефне мълчеше, неспособна да каже каквото и да е. Гласът ѝ щеше да я издаде, сълзите ѝ- да потекат. Затова се дръпна леко, молейки се той скоро да си тръгне. Искаше да остане за малко сама.
- Нека тези останат у теб!- Йомер пусна в скута ѝ връзка с ключове и малка кутийка, след което се изправи.- Макар и да не искаш да съм до теб, може би някой ден ще поискаш да се върнеш там. За да избягаш от всички или просто, за да се върнеш при себе си. Това е нашият дом, Дефне. Твоят дом. Можеш да оставаш там, когато искаш! Аз също ще съм насреща, макар да знам, че няма да ме потърсиш. Но нали надеждата винаги умира последна? А чудесата понякога наистина се случват! Затова ги пази, като спомен за нас. Докато не решиш, че съм заслужил отново да си до мен. Аз ще чакам. Ще чакам нашето чудо отново да се появи! Пази се, любима! И помни, че те обичам!
Йомер излезе. Дефне чу щракването на вратата и това сякаш я довърши. Сви се на кълбо и заплака, без дори сама да знае защо. Заради изгубената си отдавна любов, заради пропуснатия шанс да си я върне, заради играта на съдбата, винаги взимаща ѝ това, което обича. Отново бе изгубено малко дете, търсещо бащина закрила. Бе млада жена, оставена от собствената си майка да се бори с живота сама. Бе и стълбът в къщата, в която всички зависеха от нея- баба ѝ, разглезеният ѝ брат, малката ѝ сестричка. Бе и лъжкинята, проваляща единственото хубаво нещо, случило ѝ се в живота- любовта. Дефне се тресеше в хлипове, неспособна да се пребори с всичко, което терзаеше измъчената ѝ душа. Да, тя бе силна. Но дори и силните понякога страдаха.
Исо реши да не казва нищо на Сердар и Нихан. Първо щеше да разбере какво точно се е случило, а след това да решава какво да прави. Йомер нямаше право да наранява повече Дефне. Исо все още не разбираше кое е накарало приятелката му да тръгне с него, но не звучеше да е било насила. Което можеше да означава само едно- Ипликчи отново бе заслепил умът на момичето. И въпреки всичко преживяно, тя бе готова да започне отначало. Той нямаше да го позволи.
- Какво има, замислил си се? Проблеми?- Загрижено го попита Садри, довършвайки калъпа, който бе в ръцете му.- От сутринта не си тук!
- Мои си работи, не се притеснявайте! Още малко остана!- Промърмори под нос Исо.
- Значи все пак си открил Дефне?!- Изненаданият му поглед разсмя майстора.- Ще ти дам само един съвет, моето момче. Първо се постави на нейното място. За каквото и да ѝ се сърдиш, да я съдиш, първо помисли ти как би постъпил, ако си на нейно място. След това направи онова, което ти диктува сърцето.
Замислен, младежът продължи с работата си. Нямаше търпение да дойде вечерта.
Дефне стана и се изми. Движеше се сякаш по навик, без да мисли какво прави. Мисълта за Ефе бе това, което ѝ даде сили да се съвземе след кризата. Всеки път си казваше, че повече няма да може да плаче, защото е изплакала всичките си сълзи, но незнайно как винаги намираше нови и нови. Жената в огледалото изглеждаше така, сякаш не бе спала с дни. Имаше сенки под очите, бе подпухнала.
- Какво стана с мен? Нали си бях обещала, че ще съм силна?!
Ядосвайки се на себе си, Дефне влезе в спалнята. Огледа набързо безпорядъка там и въздъхна. Нямаше време да се занимава с това сега. Облече се, след което старателно се гримира. Успя някак си да скрие следите по лицето си, оставаше да се справи и с тези в душата. Нямаше да допусне никой да заподозре колко зле всъщност е тя. Болката, мъката и разочарованието си бяха само нейни. Също както страховете ѝ. Щеше да се справи с всичко, само да успееше да заглуши глава на сърцето си.
Повтаряйки си, че всичко ще се нареди, тя купи необходимото и се отправи към дома на Бурак. Голямата порта бе заключена, което я изненада, и тя позвъни на домофона. Само след минута вече приближаваше къщата, очаквайки Ефе да я посрещне с викове. Но този, който излезе, бе баща му.
- Дефне! Добре дошла!- Бурак я огледа внимателно, преди да я целуне по бузата.
- Добре заварила! Добре съм, не се тревожете! Къде е Ефе?
- Сърдит е, затова се е затворил в стаята си! Не искаше дори мен, преди да си дошла!
- Значи ще трябва да побързам! Може ли?
- Заповядай, чувствай се като у дома си! Знаеш къде е стаята му!- Кимна ѝ, след което я последва вътре. Изчака да стигне половината стъпала, преди да попита.- Ще ми разкажеш ли какво стана с вас? Не искам да те притискам или да любопитствам, но се тревожа! И за двама ви! Щом Йомер не дойде с теб, значи не сте се сдобрили?!
- Не сме! После ще поговорим!- Опита да се усмихне Дефне, след което побърза да се качи.
Благодарение на подкупите- книжка с приключенски приказки, няколко лакомства и нов робот, Дефне успя да спечели сърцето на Ефе за по- малко от час. Двамата се смееха, влизайки за ръка в кухнята, където Бурак тъкмо отваряше някакви кутии с храна.
- Виждам, отново сте намерили общ език! Много ли те измъчва това чудо?!- Попита той, вадейки прибори и чинии.
- Ни най- малко! Но пък аз си го бях заслужила!- Прошепна тя, смеейки се.
- Ще хапнеш с нас, нали? Не искаше дори да яде, докато не дойдеш, така че не сме обядвали! А скоро ще трябва да си пие и лекарствата!- Погледна към малкия, който направи отвратена физиономия, щом го чу.- Знам, че не е приятно, но се налага. Не искаш отново да оставаме в болницата, нали?!
- Ефе е добро дете и слуша татко! Ще си изпие всичко, без да мрънка, нали така?!- Разроши тя косата му.- Вече си голямо момче, не се глези като бебе!
- Не съм бебе!- Възмути се той.
- Значи ще правиш, каквото ти казва татко, без да се противиш! А и е за твое добро!- Строго нареди Дефне, смигайки на Бурак.- И ще си изядеш всичко, за да имаш сили!
- Но това са броколи! Отврат!- Отново изкриви лице Ефе.
- И аз не ги обичам, но са полезни! Значи ще ги изядеш!- Баща му сложи пред него чиния, а след това и пред Дефне.- Да не чувам друго, освен тракането на приборите!
Дефне потупа съчувствено детето по рамото, след което бавно започна да се храни. Тя нямаше проблем със зеленчуците и неусетно установи, че е гладна. Изяде си всичко, предизвиквайки Ефе да я последва. С голямо нежелание, той човъркаше из чинията си, повече гонейки, отколкото ядейки храната. Нито шегите на Дефне, нито заплахите на Бурак не можеха да го накарат да изяде гадните, според него, зеленчуци. Благодарен, че поне ориз хапна, баща му се отказа да го насилва за повече.
- Ще ми почетеш ли приказки? Моля, моля, моля!- Обеси се на врата на Дефне Ефе малко след като станаха от масата.- От новата книжка! Хайде!
- Отивайте, после ще говорим!- Кимна ѝ Бурак, когато тя го погледна въпросително.
- Но само две! Другите баща ти ще прочете довечера, преди да заспиш!- Предупреди тя детето, следвайки го към горния етаж.
- Мечтателка!- Засмя се Бурак след нея, решавайки да поработи в следващия час.
Йомер се прибра, питайки се дали не сгреши. Ами ако Дефне никога не се върнеше при него? Ами ако наистина бе унищожил всичко между тях в онази нощ? Беше решил да ѝ даде време, да я остави на спокойствие да обмисли нещата и да разбере, че им е писано да са заедно. Но ако бе прекалено късно?! Да, тя го обичаше, нямаше съмнение в това! Но може би е бе наранил повече, отколкото някога си бе представял?! И дори и да искаше, тя нямаше да може да му прости?!
Твърде много въпроси и възможности. Главата му щеше да се пръсне и той влезе под горещия душ, оставяйки се на водата да го успокои. Облече се и излезе, решен да приключи с всичко днес и да избяга. Отново. Както винаги.
Във фирмата цареше някакво оживление, но всичко приключи в мига, в който го забелязаха. Събралите се на групички работници, обсъждащи някаква клюка, се разбягаха бързо. Разговорите замлъкнаха, а Дерия дотича, заковавайки се като войник пред него. Беше пребледняла и явно изплашена от появата му по това време на деня.
- Здравейте, г-н Йомер! Не знаехме, че ще идвате! Не ви очаквахме. Тоест, не че сте длъжен да ни информирате, но просто… Ако се бяхте обадили, аз… Г-н Синан…
Без да каже и дума, той я заобиколи и влезе в кабинета си. Изненада се от празното бюро, на което го очакваха едва няколко документа. Седна на стола си и се загледа в прозореца, разделящ го от кабинета на секретарката. Колко време бе минало, а все още очакваше да види там Дефне!
- Какво ли правиш, любима? Дали все още мислиш за мен?!
Отръсквайки се от мислите си, той погледна папките пред себе си. Очите му се разшириха и той взе първата от тях. Четеше, побеснявайки с всеки следващ ред. Тъкмо посягаше за телефона, когато вратата на кабинета се отвори и вътре нахлу Синан, не по- малко бесен от него.
- Охооо, кого виждат очите ми?! Самият Йомер Ипликчи! Благоволихте да се появите най- после, господине, благодарим ви за оказаната чест! Надявам се, не ви затрудняваме особено! Изглежда, имате по- важни задачи от нас, но…
- Синан, какво е това?! Какво означава това прекратяване?!- Развика се и Йомер, изправяйки се и заставайки срещу съдружника си.- Как взимаш такива решения сам?!
- А кого трябваше да попитам?! Ако ми беше вдигнал телефона веднъж, поне веднъж, може би щях и да поискам мнението ти!- Не му остана длъжен той.
- Те са едни от най- големите ни клиенти! Полудял ли си?!
- Да, полудях! Откачих! Дадох на късо! Защото трябваше да се справя с всичко сам!- Блъсна го в гърдите Синан.- С липсващата колекция, с Транба, крадящ клиентите ни, с всички въпроси, произлизащи от тези две събития!- Блъсна го отново, принуждавайки го да се подпре на бюрото, и продължи да крещи в лицето му.- Само защото сеньор Ипликчи отново е решил да се скрие от целия свят! Защото сеньор Ипликчи отново страда! Защото Йомер Ипликчи отново прави онова, което иска, без дори да се замисли как това ще повлияе на другите около него! Полудях, защото ти отново ме остави сам да се справям с всичко! Искаш да фалираме ли?! Искаш да зарежеш всичко и да се скриеш някъде, за да ближеш раните си ли?! Ако е така, кажи, ще го уредим! Още утре ще затворим всичко и готово! Тогава отивай където искаш, прави каквото искаш, никой няма да зависи от теб! Но няма да позволя да подведеш всички онези хора отвън, трудещи се като луди, за да успеят с всичко за показването на колекция, която ти дори не си си направил труда да довършиш! Също както няма да ти позволя отново да нараниш и Дефне!- Изненаданият поглед на Йомер разколеба Синан, но щом бе започнал.- Знам, че се виждате! Не знам подробности, но ако тя реши, довечера ще ни разкаже! Знам едно обаче- тя е разбита. И няма да позволя ти да продължиш да я измъчваш, за да заглушиш своята собствена болка. Дефне бе най- невинна от всички ни! Тя бе единствената, която не заслужаваше наказание, а понесе най- тежкото! Така че нямаш дори право да заставаш пред нея! Предишния път нямах смелостта да застана пред теб и да я предпазя. Не ти разказах нищо, мислейки, че така ти помагам! Че ти наистина си се променил, че благодарение на Дефне и любовта ѝ най- после си станал истински човек! Умеещ да обича и прощава! Но колко само съм грешал! Жалко за теб!
Синан се обърна и излезе, затръшквайки вратата зад гърба си. Ясемин го наблюдаваше от средата на стаята заедно с Дерия и Корай, питайки го с очи какво ще правят сега. Поклащайки глава, той излезе от фирмата. Не искаше да говори с никого, а само да остане сам. Да помисли и да се успокои.
Йомер остана неподвижен, превъртайки отново и отново думите на Синан. Не го бе чувал да говори толкова дълго от много време. След онзи ден двамата се бяха скарали. Също както и със семейство Ипликчи. Йомер го бе обвинил в измяна, предателство и какво ли още не. Глух за опитите му да се оправдае си бе тръгнал от дома му, оставяйки отчаяния Синан да крещи след него. Също като днес. Но сега Йомер не можеше да си тръгне. Защото не той бе правия. Днес той бе този, който бе сбъркал. И трябваше да намери начин да поправи грешката си.
, след онези две нощи розов ревльо задава ли се, че тотално да сдуха Дафа и да дообърка Йомер Безгрешний 
