♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Безжизнени ~♡ Сблъсък ~♡Тема 74

Йомер наблюдаваше замислено телефона си. Един приет разговор, явно от Дефне. И десетки пропуснати от преди това- Синан, Ясемин, Корай. Бурак, Исо. Дори Суде. Явно имаше някакъв проблем, но не го интересуваше. Пасионис винаги бе успявала да стъпи на крака- каквото и да се случеше, те щяха да се справят. Дефне бе по- важна за него в момента.
Беше мислил през по- голяма част от сутринта. Докато Дефне спеше спокойно в ръцете му, той превърташе отново и отново думите ѝ, осъзнавайки колко права е тя. Той беше и си оставаше един егоист, мислещ винаги за себе си. Бе наранен, затова нарани нея. Сега я искаше, затова тя трябваше да застане до него. Сякаш е някаква кукла, чиито конци той дърпа. Но не беше. Дефне бе жената, която го обичаше. И ако изпитваше същото към нея, трябваше да я направи щастлива. Каквото и да му струва това. Ще се отдръпне, въпреки болката, щом това щеше да ѝ помогне. Но щеше да направи и всичко възможно, за да успее да остане част от живота ѝ. Дори и просто като сянка.
-   Какво има?- Попита тя, заставайки до него.- Умислил си се.
-   Няма нищо, не се тревожи. Как се чувстваш?
-   Главата още ме боли леко, но ще ми мине. Може би наистина е от алкохола?!- Сви рамене тя, избягвайки погледа му.- Кога тръгваме?
-   Нека първо закусим. След това ще те откарам до апартамента.- Хвана ръката ѝ в своята, разтривайки леко дланта ѝ с палец.- Ако искаш, тази нощ мога да остана при теб там. Ще спя на дивана, обещавам!- Побърза да доуточни, когато тя опита да се отдръпне.- Знам, че ако зависи от теб никога няма да разкажеш на вашите за случилото се. Отново ще искаш да се справиш с всичко сама, както винаги. Но няма да го позволя. Остави ме да ти помогна. Дори и просто като приятел!
-   Ние двамата не можем да бъдем приятели, Йомер. Отведи ме вкъщи, друго не искам!- Отдръпна ръката си и отстъпи крачка назад.
-   Просто знай, че винаги можеш да разчиташ на мен! За всичко!
-   Знам. Но така само ще усложним още повече нещата. Нека не си го причиняваме!
-   Не искам да те наранявам. Няма да го направя! Но няма и да те оставя, Дефне!
-   Защо? Просто забрави за мен! Не те ли нараних достатъчно?!- Прехапа устна, за да не се разплаче. Защо с него винаги ѝ се плачеше?!
-   Каквото и да сме си причинили, вече няма значение. Обичам те!
-   Но това не винаги стига!
Нямаше смисъл да отрича повече, Дефне знаеше, че е така. Той я обичаше, тя го обичаше, но бе невъзможно да са заедно. Защото животът не бе приказка. И в него любовта не можеше да победи всичко. Страховете ѝ бяха прекалено големи. Сърцата им- разбити на прекалено малки парченца. И единственият начин, за да продължат напред, беше да забравят.

Синан реши да послуша Ясемин и без да дочака Йомер, направи първите постъпки за разтрогване на договора с „Stay”. За негово разочарование, те посрещнаха това с облекчение.
-   Значи наистина са били решили да работят с Транба!
Кой ли щеше да е следващия? Синан не можеше да си позволи лукса да се заблуждава. Щом Дениз бе успял да открадне един техен клиент, щеше да посегне и на втори. А ако не успееха да пуснат колекцията навреме, можеха да се сбогуват с всичко постигнато. Къде, по дяволите, беше Йомер, когато имаше най- голяма нужда от него?
Ясемин щеше да разпространи новината за раздялата на двете фирми в медиите така, че да изглежда сякаш наистина Пасионис са поискали това. „Stay” можеше и да се опитат да оспорват, но първоначалното впечатление винаги бе най- важно. А Ясемин бе специалист в работата си. Оставаше им само да се постараят никой от останалите им клиенти да не допуснат дори мисълта за връзка с Транба. Трябваше им нова колекция. Блестяща и перфектна. Колекция на Йомер Ипликчи.

Пътуваха в мълчание. Закусиха, след което събраха нещата си и излязоха. Не размениха и една излишна дума, страхувайки се да не кажат нещо грешно. След разговора сутринта между тях сякаш се бе разтворила пропаст, над която нямаше как да спуснат мост. Тайни погледи и случайни докосвания бяха единствените знаци, че двамата все пак имат нещо общо.
Навлизаха в града, когато телефонът на Йомер отново иззвъня. Погледите и на двамата бързо се отправиха към екрана, на който бе изписано името на Бурак. Останаха така за няколко секунди, след което Дефне попита тихо може ли да отговори.
-   И без това сигурно търси теб!- Кимна Йомер.
-   Ало, г-н Бурак? Съжалявам! Не, не, всичко е наред! Да, прибираме се! Не, няма нужда. Аз ще дойда при вас следобед. Да, искам да го чуя! Здравей, Ефе! Как се чувстваш?- Гласът ѝ се изпълни с топлина, която предизвика ревност у Йомер. Да, беше глупаво да ревнува от едно петгодишно дете, но нямаше какво да направи.- Извинявай! Да, татко ти правилно е казал- имах малко спешна работа, затова не можах да дойда. Не, не те лъжем и сега! Вече съм в града, ще ида до вкъщи да се преоблека и след това веднага съм при теб! Искаш ли да ти донеса нещо? И ти ми липсваше! Хайде, бъди добро дете! До след малко!
Върна телефона на мястото му на таблото и се обърна към прозореца. Притеснението за Ефе и още веднъж осъзнаването какво точно бе направила я накараха да се почувства зле. Когато Йомер бе наблизо, тя забравяше коя е. И това я плашеше. С него губеше връзка с реалния свят, забравяше за важните неща и се отдаваше единствено на момента. Тялото ѝ все още помнеше нещата, които никога повече не биваше да си позволява с него. Сърцето ѝ все още нашепваше неговото име, макар умът ѝ твърдо да повтаряше, че това бе грешка. И объркана, Дефне отново страдаше.
-   Как е Ефе?- Попита Йомер, притеснил се от мълчанието ѝ.
-   Добре е, вече са си вкъщи. Сърдит ми е, защото не съм отишла още вчера, както обещах.
-   Дете е, щом те види, и ще забрави!
-   Но аз няма да забравя!
Мълчанието, настъпило след последните ѝ думи, се проточи. Йомер реши, че е задрямала, но един бърз поглед го увери в обратното. Дефне се бе втренчила невиждащо през прозореца, бягайки далеч от него и реалността. Би дал всичко, за да може да я последва.
Паркира пред кооперацията, следейки внимателно реакцията ѝ.
-   Нека се кача с теб. Така ще ми е по- спокойно!
Дефне кимна неохотно, макар вътрешно да се зарадва на предложението му. Всяко следващо стъпало, което изкачваха, връщаше спомените и за ужаса, който бе преживяла преди два дни. Сърцето ѝ биеше като лудо и колкото и да се опитваше, нямаше как да скрие това от Йомер. Явно разбрал какво се случва, той спря точно пред вратата и се обърна към нея. Хвана ръцете ѝ и я погледа дълбоко в очите, сякаш опитвайки се да прочете истинските ѝ чувства.
-   До теб съм! Сега и завинаги!
Дефне кимна, опитвайки да не показва страха си. Йомер влезе и бързо започна да оглежда малкия апартамент, а тя несигурно пристъпваше след него. Всичко си бе такова, каквото го остави. Дивана бе разхвърлян, две чекмеджета- отворени. Чайника с чай, който тъкмо щеше да слага на котлона, все още я чакаше там. Тя въздъхна и седна, събличайки уморено якето си. Искаше ѝ се да спи с дни, макар да знаеше, че няма да мигне тази нощ. Сякаш прочел мислите ѝ, Йомер клекна пред нея и хващайки отново ръцете ѝ, започна да ѝ говори като на малко дете.
-   Не оставай тук сама тази нощ! Повикай някого, или остани у вас. Или в Бурак! Колкото и да си силна, не искам да преминаваш през това отново. Не бъди инат!- Дефне опита да го прекъсне, но той не ѝ позволи.- Знам, вече си голяма и знаеш какво правиш! Но няма да позволя сама да се измъчваш по този начин. Дори и да не искаш, ще се наложи да разкажеш на вашите какво е станало, защото иначе няма как да им обясниш защо си тръгнала с мен! Мога да остана с теб, за да им обясня подробно случилото се, за да не преминаваш ти отново през всичко това.
-   Няма нужда, Йомер, наистина! Исо, а и брат ми…
-   Няма да са щастливи да ме видят. Така е! Но ти си най- важна в момента!- Дланта му легна на бузата ѝ, а палеца му очерта смръщените вежди.- Знам, че не искаш нищо повече от мен, освен да те оставя на мира. Но е толкова трудно!
Дефне мълчеше, неспособна да каже каквото и да е. Гласът ѝ щеше да я издаде, сълзите ѝ- да потекат. Затова се дръпна леко, молейки се той скоро да си тръгне. Искаше да остане за малко сама.
-   Нека тези останат у теб!- Йомер пусна в скута ѝ връзка с ключове и малка кутийка, след което се изправи.- Макар и да не искаш да съм до теб, може би някой ден ще поискаш да се върнеш там. За да избягаш от всички или просто, за да се върнеш при себе си. Това е нашият дом, Дефне. Твоят дом. Можеш да оставаш там, когато искаш! Аз също ще съм насреща, макар да знам, че няма да ме потърсиш. Но нали надеждата винаги умира последна? А чудесата понякога наистина се случват! Затова ги пази, като спомен за нас. Докато не решиш, че съм заслужил отново да си до мен. Аз ще чакам. Ще чакам нашето чудо отново да се появи! Пази се, любима! И помни, че те обичам!
Йомер излезе. Дефне чу щракването на вратата и това сякаш я довърши. Сви се на кълбо и заплака, без дори сама да знае защо. Заради изгубената си отдавна любов, заради пропуснатия шанс да си я върне, заради играта на съдбата, винаги взимаща ѝ това, което обича. Отново бе изгубено малко дете, търсещо бащина закрила. Бе млада жена, оставена от собствената си майка да се бори с живота сама. Бе и стълбът в къщата, в която всички зависеха от нея- баба ѝ, разглезеният ѝ брат, малката ѝ сестричка. Бе и лъжкинята, проваляща единственото хубаво нещо, случило ѝ се в живота- любовта. Дефне се тресеше в хлипове, неспособна да се пребори с всичко, което терзаеше измъчената ѝ душа. Да, тя бе силна. Но дори и силните понякога страдаха.

Исо реши да не казва нищо на Сердар и Нихан. Първо щеше да разбере какво точно се е случило, а след това да решава какво да прави. Йомер нямаше право да наранява повече Дефне. Исо все още не разбираше кое е накарало приятелката му да тръгне с него, но не звучеше да е било насила. Което можеше да означава само едно- Ипликчи отново бе заслепил умът на момичето. И въпреки всичко преживяно, тя бе готова да започне отначало. Той нямаше да го позволи.
-   Какво има, замислил си се? Проблеми?- Загрижено го попита Садри, довършвайки калъпа, който бе в ръцете му.- От сутринта не си тук!
-   Мои си работи, не се притеснявайте! Още малко остана!- Промърмори под нос Исо.
-   Значи все пак си открил Дефне?!- Изненаданият му поглед разсмя майстора.- Ще ти дам само един съвет, моето момче. Първо се постави на нейното място. За каквото и да ѝ се сърдиш, да я съдиш, първо помисли ти как би постъпил, ако си на нейно място. След това направи онова, което ти диктува сърцето.
Замислен, младежът продължи с работата си. Нямаше търпение да дойде вечерта.

Дефне стана и се изми. Движеше се сякаш по навик, без да мисли какво прави. Мисълта за Ефе бе това, което ѝ даде сили да се съвземе след кризата. Всеки път си казваше, че повече няма да може да плаче, защото е изплакала всичките си сълзи, но незнайно как винаги намираше нови и нови. Жената в огледалото изглеждаше така, сякаш не бе спала с дни. Имаше сенки под очите, бе подпухнала.
-   Какво стана с мен? Нали си бях обещала, че ще съм силна?!
Ядосвайки се на себе си, Дефне влезе в спалнята. Огледа набързо безпорядъка там и въздъхна. Нямаше време да се занимава с това сега. Облече се, след което старателно се гримира. Успя някак си да скрие следите по лицето си, оставаше да се справи и с тези в душата. Нямаше да допусне никой да заподозре колко зле всъщност е тя. Болката, мъката и разочарованието си бяха само нейни. Също както страховете ѝ. Щеше да се справи с всичко, само да успееше да заглуши гласа на сърцето си.
Повтаряйки си, че всичко ще се нареди, тя купи необходимото и се отправи към дома на Бурак. Голямата порта бе заключена, което я изненада, и тя позвъни на домофона. Само след минута вече приближаваше къщата, очаквайки Ефе да я посрещне с викове. Но този, който излезе, бе баща му.
-   Дефне! Добре дошла!- Бурак я огледа внимателно, преди да я целуне по бузата.
-   Добре заварила! Добре съм, не се тревожете! Къде е Ефе?
-   Сърдит е, затова се е затворил в стаята си! Не искаше дори мен, преди да си дошла!
-   Значи ще трябва да побързам! Може ли?
-   Заповядай, чувствай се като у дома си! Знаеш къде е стаята му!- Кимна ѝ, след което я последва вътре. Изчака да стигне половината стъпала, преди да попита.- Ще ми разкажеш ли какво стана с вас? Не искам да те притискам или да любопитствам, но се тревожа! И за двама ви! Щом Йомер не дойде с теб, значи не сте се сдобрили?!
-   Не сме! После ще поговорим!- Опита да се усмихне Дефне, след което побърза да се качи.
Благодарение на подкупите- книжка с приключенски приказки, няколко лакомства и нов робот, Дефне успя да спечели сърцето на Ефе за по- малко от час. Двамата се смееха, влизайки за ръка в кухнята, където Бурак тъкмо отваряше някакви кутии с храна.
-   Виждам, отново сте намерили общ език! Много ли те измъчва това чудо?!- Попита той, вадейки прибори и чинии.
-   Ни най- малко! Но пък аз си го бях заслужила!- Прошепна тя, смеейки се.
-   Ще хапнеш с нас, нали? Не искаше дори да яде, докато не дойдеш, така че не сме обядвали! А скоро ще трябва да си пие и лекарствата!- Погледна към малкия, който направи отвратена физиономия, щом го чу.- Знам, че не е приятно, но се налага. Не искаш отново да оставаме в болницата, нали?!
-   Ефе е добро дете и слуша татко! Ще си изпие всичко, без да мрънка, нали така?!- Разроши тя косата му.- Вече си голямо момче, не се глези като бебе!
-   Не съм бебе!- Възмути се той.
-   Значи ще правиш, каквото ти казва татко, без да се противиш! А и е за твое добро!- Строго нареди Дефне, смигайки на Бурак.- И ще си изядеш всичко, за да имаш сили!
-   Но това са броколи! Отврат!- Отново изкриви лице Ефе.
-   И аз не ги обичам, но са полезни! Значи ще ги изядеш!- Баща му сложи пред него чиния, а след това и пред Дефне.- Да не чувам друго, освен тракането на приборите!
Дефне потупа съчувствено детето по рамото, след което бавно започна да се храни. Тя нямаше проблем със зеленчуците и неусетно установи, че е гладна. Изяде си всичко, предизвиквайки Ефе да я последва. С голямо нежелание, той човъркаше из чинията си, повече гонейки, отколкото ядейки храната. Нито шегите на Дефне, нито заплахите на Бурак не можеха да го накарат да изяде гадните, според него, зеленчуци. Благодарен, че поне ориз хапна, баща му се отказа да го насилва за повече.
-   Ще ми почетеш ли приказки? Моля, моля, моля!- Обеси се на врата на Дефне Ефе малко след като станаха от масата.- От новата книжка! Хайде!
-   Отивайте, после ще говорим!- Кимна ѝ Бурак, когато тя го погледна въпросително.
-   Но само две! Другите баща ти ще прочете довечера, преди да заспиш!- Предупреди тя детето, следвайки го към горния етаж.
-   Мечтателка!- Засмя се Бурак след нея, решавайки да поработи в следващия час.

Йомер се прибра, питайки се дали не сгреши. Ами ако Дефне никога не се върнеше при него? Ами ако наистина бе унищожил всичко между тях в онази нощ? Беше решил да ѝ даде време, да я остави на спокойствие да обмисли нещата и да разбере, че им е писано да са заедно. Но ако бе прекалено късно?! Да, тя го обичаше, нямаше съмнение в това! Но може би е бе наранил повече, отколкото някога си бе представял?! И дори и да искаше, тя нямаше да може да му прости?!
Твърде много въпроси и възможности. Главата му щеше да се пръсне и той влезе под горещия душ, оставяйки се на водата да го успокои. Облече се и излезе, решен да приключи с всичко днес и да избяга. Отново. Както винаги.
Във фирмата цареше някакво оживление, но всичко приключи в мига, в който го забелязаха. Събралите се на групички работници, обсъждащи някаква клюка, се разбягаха бързо. Разговорите замлъкнаха, а Дерия дотича, заковавайки се като войник пред него. Беше пребледняла и явно изплашена от появата му по това време на деня.
-   Здравейте, г-н Йомер! Не знаехме, че ще идвате! Не ви очаквахме. Тоест, не че сте длъжен да ни информирате, но просто… Ако се бяхте обадили, аз… Г-н Синан…
Без да каже и дума, той я заобиколи и влезе в кабинета си. Изненада се от празното бюро, на което го очакваха едва няколко документа. Седна на стола си и се загледа в прозореца, разделящ го от кабинета на секретарката. Колко време бе минало, а все още очакваше да види там Дефне!
-   Какво ли правиш, любима? Дали все още мислиш за мен?!
Отръсквайки се от мислите си, той погледна папките пред себе си. Очите му се разшириха и той взе първата от тях. Четеше, побеснявайки с всеки следващ ред. Тъкмо посягаше за телефона, когато вратата на кабинета се отвори и вътре нахлу Синан, не по- малко бесен от него.
-   Охооо, кого виждат очите ми?! Самият Йомер Ипликчи! Благоволихте да се появите най- после, господине, благодарим ви за оказаната чест! Надявам се, не ви затрудняваме особено! Изглежда, имате по- важни задачи от нас, но…
-   Синан, какво е това?! Какво означава това прекратяване?!- Развика се и Йомер, изправяйки се и заставайки срещу съдружника си.- Как взимаш такива решения сам?!
-   А кого трябваше да попитам?! Ако ми беше вдигнал телефона веднъж, поне веднъж, може би щях и да поискам мнението ти!- Не му остана длъжен той.
-   Те са едни от най- големите ни клиенти! Полудял ли си?!
-   Да, полудях! Откачих! Дадох на късо! Защото трябваше да се справя с всичко сам!- Блъсна го в гърдите Синан.- С липсващата колекция, с Транба, крадящ клиентите ни, с всички въпроси, произлизащи от тези две събития!- Блъсна го отново, принуждавайки го да се подпре на бюрото, и продължи да крещи в лицето му.- Само защото сеньор Ипликчи отново е решил да се скрие от целия свят! Защото сеньор Ипликчи отново страда! Защото Йомер Ипликчи отново прави онова, което иска, без дори да се замисли как това ще повлияе на другите около него! Полудях, защото ти отново ме остави сам да се справям с всичко! Искаш да фалираме ли?! Искаш да зарежеш всичко и да се скриеш някъде, за да ближеш раните си ли?! Ако е така, кажи, ще го уредим! Още утре ще затворим всичко и готово! Тогава отивай където искаш, прави каквото искаш, никой няма да зависи от теб! Но няма да позволя да подведеш всички онези хора отвън, трудещи се като луди, за да успеят с всичко за показването на колекция, която ти дори не си си направил труда да довършиш! Също както няма да ти позволя отново да нараниш и Дефне!- Изненаданият поглед на Йомер разколеба Синан, но щом бе започнал.- Знам, че се виждате! Не знам подробности, но ако тя реши, довечера ще ни разкаже! Знам едно обаче- тя е разбита. И няма да позволя ти да продължиш да я измъчваш, за да заглушиш своята собствена болка. Дефне бе най- невинна от всички ни! Тя бе единствената, която не заслужаваше наказание, а понесе най- тежкото! Така че нямаш дори право да заставаш пред нея! Предишния път нямах смелостта да застана пред теб и да я предпазя. Не ти разказах нищо, мислейки, че така ти помагам! Че ти наистина си се променил, че благодарение на Дефне и любовта ѝ най- после си станал истински човек! Умеещ да обича и прощава! Но колко само съм грешал! Жалко за теб!
Синан се обърна и излезе, затръшквайки вратата зад гърба си. Ясемин го наблюдаваше от средата на стаята заедно с Дерия и Корай, питайки го с очи какво ще правят сега. Поклащайки глава, той излезе от фирмата. Не искаше да говори с никого, а само да остане сам. Да помисли и да се успокои.
Йомер остана неподвижен, превъртайки отново и отново думите на Синан. Не го бе чувал да говори толкова дълго от много време. След онзи ден двамата се бяха скарали. Също както и със семейство Ипликчи. Йомер го бе обвинил в измяна, предателство и какво ли още не. Глух за опитите му да се оправдае си бе тръгнал от дома му, оставяйки отчаяния Синан да крещи след него. Също като днес. Но сега Йомер не можеше да си тръгне. Защото не той бе правия. Днес той бе този, който бе сбъркал. И трябваше да намери начин да поправи грешката си.