НАШАТА ИСТОРИЯ
Глава 20
Йомер се събуди с мърморене. Някой дращеше врата му и с досада той се опита да го изтика, но опитите му се оказа неуспешни. Мъркането успя да го накара да си припомни вечерта и отваряйки едно око, той се загледа в сладката муцунка, почти допряна до лицето му.
- Много си нахално, знаеш ли?! Няма да ме оставиш да спя цяла нощ, нали?!- Измърмори, изтиквайки животинчето в долния край на леглото.- Лягай там и заспивай, иначе наистина ще те смъкна долу. Не идвай!- Предупреди неуспешно той.- Какво искаш?! Нали преди малко яде?! Какво?!- Попита, когато котето продължи да го дращи и мяучи.- Охх, добре!
Йомер стана, поглеждайки по навик телефона си. Остана като втрещен, когато видя, че часът е осем. Сутринта! Стана и недоверчиво погледна през прозореца, но навън наистина бе ден. Явно бе спал повече от шест часа, без да помръдне.
- Значи наистина си гладно?!- Обърна се той към котето.- Само че ще трябва да почакаш!
Позвъни на Дерия, за да я предупреди, че ще закъснее. Синан трябваше да се прибере утре, така че срещите, определени за сутринта, просто биваха отменени. На протестите на секретарката Йомер каза само едно „Край” и затвори, оставяйки я сама да се оправя. Нали все пак затова ѝ плащаха?!
Влезе и се изкъпа, затваряйки вратата на банята под носа на следващото го коте. Толкова нахално бе това животинче! Когато излезе от него нямаше и следа и Йомер се замисли дали пък не е избягало. Влезе в спалнята и замръзна. Малкото сладко коте бе в клекнало в ъгъла.
- Да не си посмяло! Не!- Извика Йомер, но вече бе късно. Малката локвичка зад котето му каза всичко, което искаше да знае.- Ооо Боже!
Клатейки глава, той отиде да се облече. Трябваше час по- скоро да отидат до ветеринар, който да му обясни какво да прави. Ако станеше още някоя беля, Йомер щеше да откачи.
Отне му петнайсет минути, за да реши как да превози котето. По филмите използваха специални клетки за тази цел, но той нямаше такава. В крайна сметка реши просто да го остави до себе си в колата, надявайки се, че то няма да му пречи да шофира. Все пак бе само едно малко коте. И слава Богу, животинчето сякаш усещаше, че му е ядосан, защото се сви мирно и кротко на седалката до него веднага, щом му нареди. Пътуваха в тишина, докато Йомер се чудеше дали все пак няма как да го остави в някой приют? Или да го подари на някого?! Ефе дали би му се зарадвал?!
Ветеринарят прецени, че котето е на около два месеца. Беше женско и малко по- слабо, отколкото трябва. Явно се бе загубило или избягало от вкъщи, защото външният му вид не бе като на уличните котки. Обясни на Йомер каква храна да му дава, къде да постави котешката тоалетна и каква клетка да купи, за да може да го води по- лесно на редовни прегледи. Както и легло, играчки и всички останали дреболии, които придружаваха гледането на едно животно.
- Сякаш е дете, не коте!- Промърмори си Йомер, докато запомняше изброеното.
В аптеката до клиниката продаваха всичко необходимо и след половин час Йомер излезе оттам с три големи чанти. Котето го чакаше нетърпеливо в колата, посрещайки го така, сякаш го е нямало с дни. Сгуши се в скута му и замърка в момента, в който той седна.
- А не, тази няма да я бъде! Лягай си на мястото!
Премести сърдитото животно на съседната седалка, размахвайки пръст срещу него. Трябваха му няколко опита, докато малката разбере, че няма да стане на нейната. На кого ли му напомняше?!
За разлика от Йомер, Дефне не успя да мигне. Остана втренчена в пръстените цяла нощ, питайки се как се бяха озовали те тук. Имаше смътни спомени, че видя тази кутийка, когато Йомер я върна от къщата и ѝ остави ключовете. Но бе решила, че това е игра на замъгленото ѝ от сълзи зрение, а на сутринта въобще не си спомни за нея. Кутийката обаче бе истинска.
- Но защо?! Нали решихме, че това бе края?!
Но той ѝ бе оставил и ключовете от дома си. Техния дом. И ѝ бе обещал да я чака, докато е готова. Макар тя да повтаряше, че бъдеще за тях няма, Йомер все още пазеше надежда. А тя нямаше сили, за да се бори повече с това. Щом той иска да се измъчва по този начин, негово право бе. Тя щеше да продължи така, както досега. Пазеща спомените си, но без да очаква нищо занапред.
Отиде на работа, решена да забрави. Скри и кутийката при картичката в чекмеджето, обещавайки си да не го отваря скоро. Поне докато не зараснат раните, разкъсващи сърцето ѝ. Надяна познатата на всички измъчена усмивка, която само тя си мислеше, че изглежда естествена, и се залови с днешните задачи. Обясни на Бурак, че е сънувала кошмари, и затова е недоспала, след което го помоли днес да я пусне малко по- рано. Мислеше да иде на гости на семейството си, а не можеше да го направи с празни ръце. Само подаръците за малкия Исо щяха да ѝ отнемат час в магазина.
Правеше всичко възможно, за да не мисли за кутийката вкъщи. През деня се затрупа с работа, вършейки и неща, с които можеше да се заеме и чак след седмица. Тръгна си в късния следобед, малко след като Бурак замина в съда, и обиколи центъра в търсене на идеалните играчки за малкия палавник. Без да предупреждава за идването си, позвъни на вратата и изчака някой да ѝ отвори. Щастливите писъци на Есра, невиждала кака си отдавна, успяха да събудят тъкмо задрямалия в майка си Исо, водейки след себе си и ругатните на Нихан. Щом обаче видя Дефне, самата тя скочи и изостави бебето в кошчето му, тичайки да я прегърне.
Дефне прекара весело в стария си дом, радвайки се на племенника си и слушайки историите на Есра, събрала цяла колекция за живота на брат си и Нихан. Семейният им живот приличаше на комедиен сериал, в който всеки ден имаше по някоя нова случка. В добавка и ситуациите покрай бебето правеха нещата просто трагикомични. Триейки сълзи и опитвайки да си поеме дъх, Дефне слушаше караницата на двамата родители, спорещи кой е по- виновен за това или онова. Есра бе като съдия помежду им, стараейки се вината да се дели по равно между двамата.
Колкото и да ѝ бе приятно, Дефне не можеше да остане да спи тук. Трябваше да бъде силна, затова към девет се сбогува с тях и качвайки се в такси, се отправи към вкъщи. Събра писмата, оставени пред прага ѝ, и влезе в празния апартамент. Оглушителната тишина я накара да спре за момент, но това бе животът ѝ сега. Тя бе избрала да е сама, така и щеше да бъде. Захвърли сметките, след като ги прегледа набързо, и влезе да се изкъпе. Дори не погледна към шкафа в хола, решена да забрави за онази кутийка. Другите спомени ѝ стигаха.
Бурак бе измислила плана, сега трябваше да го преведе в действие. Страхуваше се от реакцията на Йомер и Дефне, когато научат намесата му, но искрено вярваше в щастливият край на историята и се молеше те да са прекалено разсеяни от това щастие, за да му се разсърдят.
За по- сигурно си направи подробно описание на всяко действие, точно както крадците чертаеха схема на мястото, което ще ограбят. Досмеша го от сравнението, което умът му роди, но продължи да обмисля всеки детайл. Ефе рисуваше до него, отказвайки да си легне в „толкова ранен час”. Макар да не бе съгласен, Бурак остави детето още петнайсет минути. Трябваше да довърши тази част, преди да е забравил какво точно е решил. Най- малката грешка можеше да провали всичко.
Напук на сърцето и ума си, повтарящи му, че прави грешка, Йомер реши да кръсти котето Дефне. Не, не беше мазохист, или поне му се искаше да вярва, че не е. Но рижавата грива, инатливия и непостоянен характер на мъничето, както и нахалството му, когато бе решило да е залепено за него, просто не можеха да бъдат пренебрегнати. Котето толкова много приличаше на неговата любима, че според Йомер щеше да е грехота да го кръсти по друг начин. А и така, докато Дефне на Йомер не можеше да е до него, тази щеше да отвлича вниманието му.
А че се нуждаеше от грижи и внимание, котето доказа още същата вечер. Йомер се върна от фирмата късно вечерта, а вкъщи го чакаше скандал. По друг начин не можеше да се определи постоянното мяукане, което го посрещна и преследва от момента, в който не пристъпи прага на дома си до минутата, в която сипа храна на малката гладница.
- Да ти се чуди човек, толкова си дребна, а толкова гръмогласна! Същата си като Дефне!- Мърмореше Йомер, докато се качваше да се преоблече.
Когато се върна долу, котето вече го чакаше в основата на стълбите и побърза да се отърка в крака му, мъркайки доволно. Правейки се, че не го вижда, той отиде в кухнята и включи кафемашината. Отпи от кафето доволно и го остави на плота, след което отвори хладилника, за да провери какво има за вечеря. Трясък го накара да се обърне. Чашата с току- що свареното му кафе бе в мивката.
- Това вече е прекалено!- Викна Йомер. Котето се сви, сякаш го бе ударил.- Офф!
Пусна чешмата и изми чашата, решен да си направи второ кафе. Спомена как Дефне му се караше, че не трябва да пие от тази отрова, според нея, на гладен стомах го накара да спре. Котето се бе свило в новото си легло, гледайки го ядосано.
- Пълно нейно копие си, нали?! Божие наказание, това си ти!- Размаха пръст срещу него Йомер, но гласът му бе спокоен.- Вече дори и да искам, за миг няма да успея да я забравя! Ти ще се погрижиш за това, нали?! Знаех, че ще си беля на главата ми! Знаех го! Хайде, няма да ти се карам повече. Ела, палавница такава!
Наведе се и взе котето, след което го почеса между ушите. Малката замърка, сгушвайки се доверчиво в ръцете му. Колко му се искаше и с Дефне да бе толкова лесно. Да я прегърне и с няколко думи да я убеди да му се довери отново. Да му повярва! Но опърничавата му любима щеше да го измъчва до последно, знаеше си, че ще е така. А това малко рижаво дяволче в ръцете му нямаше да допусне и за ден да забрави какво точно е загубил.
Седмицата измина трудно. И Йомер, и Дефне, бяха затрупани с работа.
Няколко трудни дела, които Бурак бе поел, донесоха неприятности на кантората и журналистите, като акули, надушили кръв, се бяха заели да докопат всички подробности по тях. Дефне трябваше да отблъсква атаките им да получат интервю от партньорите поне по няколко пъти на ден. Освен това цел бяха и някои от свидетелите по делата, като Дефне получи около десетина предложения за немалки суми, ако тайно подшушне телефон или адрес на дадените лица на някой от така наречените журналисти. Възмутена и бясна, тя подаде сигнал в полицията, предвидливо записала разговорите след първия път. Доволен от нея, Бурак я поздрави и обеща да я изведе на обяд веднага, щом цялата тази лудница приключи.
При Йомер положението не бе по- лесно. Невероятната колекция, която представиха, донесе няколко ползи. Но и негативи. Клиентите станаха още по- настоятелни, изисквайки по- голямо количество обувки за по- кратък срок. Фабриката не успяваше, Синан се изнервяше, а Йомер отказваше да открият втора, без да може да даде логичен отговор защо. Споровете между него и Синан се задълбочаваха, хората работеха до изнемога и започваха да протестират, въпреки обещаните комисионни, и напрежението витаеше осезаемо в компанията. Като компромис накрая Йомер се съгласи да наемат временно още хора, за да може процеса на производство да е непрекъснат. Смените от две станаха четири, новите работници бяха въведени скоростно в нещата и само за три дни успяха да изпълнят поръчките, които иначе биха им отнели седмица.
Бурак бе измислил всичко, но проблемите в работата провалиха замисъла му. Както се оказа, дори и при тях всичко да бе наред, при Йомер нещата не бяха никак розови. Не бе точно сега момента да дразни лъва, макар да имаше намерение да направи точно това. Изчака да измине още седмица, за да се успокоят нещата, и на следващата неделя вдигна телефона. Уговори се с приятеля си да излязат на другия ден на късен обяд. Не се бяха виждали или чували от известно време и самият Йомер искаше да се срещнат, за да разбере как е Дефне. Ако знаеше само!
Самата Дефне идея си нямаше какво се случва. Когато отиде в понеделник сутрин на работа и видя ухиления насреща си Бурак, реши че е облякла нещо наопаки. Огледа се, но когато се увери, че всичко с вида ѝ е наред, попита шефа си кое е толкова смешно. Той само помаха неопределено с ръка, след което се скри в кабинета си.
Малко преди обяд Деврим, с привичния си шутлив тон, дойде и измъкна Дефне иззад бюрото ѝ. Обвини я, че се е превърнала в работохолик, което не бе далеч от истината, а той бе решил да промени това. Искаше да я изведе на обяд и колкото и да се дърпаше, в крайна сметка Дефне бе принудена да тръгне с него. Едва успя да грабне чантата си и да извика на Бурак, че излиза.
Самият Бурак това и чакаше. Позвъни на рецепцията и даде указания за букета, който куриера ще донесе всеки момент. Когато червените рози пристигнаха, Бурак ги натопи във ваза и я постави на бюрото на Дефне, вадейки картичката в тях така, че да се вижда и от километър. И зачака.
Йомер пристигна след половин час. Бурак го чакаше нетърпелив в преддверието, уж нетърпелив да излязат. Заразпитва приятеля си какво го е задържало, правейки се че не забелязва ужаса и гнева в очите му при вида на букета. Йомер го заобиколи и взе картичката, преди Бурак да успее да го спре.
- Какво трябва да означава това?!- Попита през зъби той.
- Затова исках да поговорим, Йомер! Мисля, че Дефне си има някой!
Бурак прехапа устна зад гърба на приятеля си, за да не се изсмее. Ръката на Йомер трепереше, докато препрочиташе картичката:
„Надявам се снощният подарък да ти е харесал, Дефне! Очаквам с нетърпение да те видя отново! Дано ти липсвам поне наполовина, колкото ти на мен!”
Нямаше подпис и това го подлуди допълнително. Кой беше този нахалник?!
- Кой е той?!- Гласът му бе тих, но това изплаши допълнително Бурак.
- Не знам! Опитах се да я подпитам, но отказа да ми каже!
- Ще убия това копеле!- Процеди Йомер.
- Йомер, почакай! Не знаеш какво е станало! Това е едва третия букет! Може да не е нищо сериозно!- Обясняваше припряно Бурак.
- Третия?! И ти не си ми казал нищо?!- Побесня приятеля му.
- Бях зает! И в началото не мислех, че е важно! Повярвай ми, не мисля, че е нещо сериозно!
- Къде е тя сега?!
- Излезе на обяд! Не знам къде и с кого!- Сякаш се оправдаваше, сведе глава адвоката.
- Трябва ми въздух! Ще полудея!
Йомер изхвърча от кантората, спускайки се по стълбите надолу, взимайки стъпалата по две наведнъж. Бурак изчака десет секунди, след това се спусна загрижено след него. А времето му трябваше, за да спре напиращия в него смях.
Настигна приятеля си долу. Постара се да го успокои, повтаряйки му, че Дефне го обича и това не е нищо сериозно. Трудно, но успя да го убеди да идат на обяд. Йомер искаше подробности и ги получи. Но не така, както си мислеше. Бурак тъкмо спря пред ресторанта, когато оттам излязоха Дефне и някакъв мъж. Йомер не познаваше Деврим и това бе най- гениалното в целия план.
- Наистина сте ужасен!- Смееше се Дефне, хванала под ръка шефа си.
- Така мислят само невинните девойки като теб!- Взе ръката ѝ и я целуна той, следейки с периферното си зрение колата на съдружника си.- Нищо лошо не съм направил!
- Мисля, че онзи господин не мисли така!- Продължаваше да се смее нищо неподозиращата Дефне.- Как можахте да го оставите завързан там?!
- Той си го бе заслужил! Внимавай, тук е хлъзгаво!- Предупреди Деврим, прегръщайки я през кръста и притискайки я към себе си.- Винаги съм мразел тези стъпала, но как да устои човек на онези вкусотии вътре. Всъщност ти почти нищо не опита!
- Не е вярно! Не помня откога не съм яла толкова! Чак ми е лошо!- Поклати глава тя.
- Я да видим дали си наддала някой грам!- Грабна я той на ръце.- Николко!
- Какво правите?! Ужас! Станахме за срам!- Удари го тя весело през ръцете, когато я пусна до колата.- А и вие никога не сте ме носили, за да знаете дали съм или не съм вдигнала някой килограм!
- Казах грам, но и ти си права!- Изплези и се той, докато ѝ отваряше вратата.- Да се връщаме в кантората, че Бурак ще реши, че сме избягали и само той работи!
Самият Бурак бе зает с опитите си да спре Йомер да убие Деврим. Приятелят му бе като побеснял звяр в клетка. В момента, в който двойката се появи на хоризонта, Йомер вече бе хванал дръжката на вратата и се опитваше да слезе. Но планиралият всичко Бурак вече бе заключил колата. Дори заплахите от Йомер да го удуши, ако не го пусне веднага, не го разколебаха.
- Правя го за твое добро, братле!- Изрече спокойно той, повтаряйки си, че наистина е така.
- Ще убия този идиот още сега! Никой няма право да докосва Дефне!
- Ами ако тя го иска?! Не видях да бяга от него с писъци! Както ще направи, ако те види в момента!- Логично обясни Бурак.
- Не ме интересува! Тя е моя! Моята съпруга, по дяволите!
- Но вие не сте заедно! Тя дори може би обмисля отново развода! Явно е щастлива с него!
- Да ме побъркаш ли искаш?! Чуваш ли се какво говориш?! Никакъв развод няма да има!
- Не можеш да я задържиш на сила, приятелю!
- Мога и още как!
- Недей, Йомер! Не прави отново същата грешка!
- А какво искаш да направя?! Да стоя и да гледам как някакъв малоумник ухажва моята жена?! Да оставя Дефне да си отиде?!
- Не, за Бога! Това ли казах?!
- Да!
- Не!
- Взе я на ръце! Мъртъв е!- Йомер се опита да отключи колата, но Бурак хвана ръцете му. Сборичкаха се, като адвоката се молеше Деврим да побърза. Не знаеше още колко ще успее да задържи побеснелия мъж до себе си.
- Спри се! Йомер! Спри!
- Не мога! Дефне е моя, Бурак! Дефне е моя!
- Но с това си държание само ще я прогониш още повече. Не го ли проумяваш?!
- Не мога да мисля! Не мога!- Йомер видя как двамата се качиха в колата и потеглиха.- След тях. Трябва да разбере кой е този!
- И след това да се разправиш с него! Браво!
- Тръгвай!
- Няма! Изслушай ме!- Изчака са срещне очите му, преди да продължи.- Йомер, наистина ли не разбираш?! Така само ще усложниш нещата. Не нападай онзи мъж. Погрижи се за Дефне! Това е единствения начин, за да си я върнеш!
Прекрасни сте! Благодаря за бързият превод! 
и не се появявай " дзак" и да те няма, драсни някой ред 
Елчин е много добра в Сблъсък. 
... сигурно ще ги помнят цял живот!:wink: 
! 
