Чувствата при първата среща с бебето?

Страх. Това беше първото ми чувство. Страх, че това малкото нещо вече зависи от мен и дали ще правя всичко както трябва.

Не, в мен не се събуди майчинско чувство. Аз съм писала и по други теми и никак не съм изключение. Майчинското чувство се събуди бая по-късно. Първата година и нещо детето за мен беше отговорност и задължение. Почувствах истинска връзка с нея като мина втората годинка и започнахме да общуваме.

Това не ме прави лоша майка, както и теб няма да те прави такава, ако си от моя сорт Не се занимавай с глупости, хората не сме от един калъп правени. Роди си детето, гледай си го, нещата ще дойдат естествено. Има и по-важни неща от това като си видиш бебето за първи път да изпаднеш в диво умиление. Малко пресилва нещата приятелката ти ми се струва.

И аз нищо не изпитах след раждането. Даже си спомням как го гледах с учудване и не можех да повярвам, че точно това е моето дете. Бебетата по книгите и тези на приятелките ми изглеждаха по друг начин.  
Въпросното чувство изпитах една седмица по-късно, когато бебето ми се усмихна насън. Не мога да го опиша точно – хем като че ли ме цапна някой с мокър парцал, хем ме заля и някакъв водопад от емоции: любов, чувство за принадлежност, чувството, че сме свързани за цял живот и, не на последно място, осъзнаване на огромната отговорност, която съм поела. Не само за живота и физическото състояние на човечето в ръцете ми, но най-вече това, че главно от мен зависи какъв човек ще порасне – добър или лош, щастлив или нещастен... Дали ще мога да му дам като майка всичко това, което ще бъде най-доброто за него и от което най-много се нуждае.

И аз нищо не изпитах при раждането - нито първия, нито втория път. Първият път ме беше страх, защото толкова малко бебе не бях виждала преди, камо ли да го пипам и нещо да му правя. Вторият път не ме беше страх, но ми беше... ами никакво Седмица - две по-късно вече нещата бяха други. Как' Сийка много точно го е описала; същите чувства ме заливаха и мен.

При всяка жена е  различно. Аз никога няма да забравя първият път, когато видях бебето. Сълзи на щастие потекоха от очите ми. Три дни плаках от радост, че съм станала майка. Звучи тривиално, но наистина си беше така.
При някои жени това се случва по-бавно, но това въобще не ги прави лоши майки.

И при мен майчиното чувство се прояви по-късно. Но най-силната емоция беше, когато ми го показаха след раждането. След два дена като трябваше да го поема се чувствах пълен провал. Той плаче, аз не мога да го успокоя и да го нахраня. Постепенно нещата се подреждат, а любовта с времето става все по-силна.

Хормоните си знаят работата.
Аз се спуках да плача и двата пъти, но аз съм си ревлива и емоционална.

Родих спешно секцио с пълна упойка през нощта. На следащия ден ми я донесе кумата,  работи като акушерка родилното. Помня как отваря вратата и ми я дава в ръцете,  не можах да се сдържа разплаках се. Бебето ми чакано много дълго 13 години се борих със стерилитет и нямаше как да не се разплача...

Докато си бременна, няма как да си представиш какво те очаква. Усещаш неразположения, ритници и общо взето, не ти е много до майчинско чувство. Затова е съвсем нормално сега да не се чувстваш по някакъв кой знае какъв начин и да се чудиш как ще се чувстваш занапред. След раждането, някои жени са на върха на щастието, други са все още в шок и не осъзнават съвсем какво им се случва. Затова не се настройвай предварително, а просто се опитай да бъдеш спокойна.

Аз след раждането не съм плакала от щастие, но се чувствах уникално. Имах пеперуди в стомаха(вероятно под влиянието на хормоните) и това ми помогна бързо да забравя трудното раждане. Но първите месеци ми бяха трудни, защото всичко ми беше ново. Не можех да се насладя на 100% на моментите с дъщеря ми, защото мислех само как да се наспя. Според мен, майчинското чувство и връзката с детето се изграждат постепенно. Да, човек от самото начало си обича детето, но с времето отношенията някак стават по-дълбоки. Както някой по-горе каза, когато детето започне расте и да общува с теб, тогава започваш да се чувстваш като майка. Първият път, когато дъщеря ми се обърна към мен с "мамо", аз си казах "Я, ама аз наистина съм майка". Странно звучи, но майките ще ме разберат.

Толкова трудно родих, че първото чувство, което изпитах беше облекчение.

Градска легенда е, че майчинският инстинкт е заложена, а при мъжете не, защото жените били носили бебето 9 месеца и т.н. За съжаление тези измислици карат много млади жени да си мислят, че нещо не е наред с тях, да изпадат в депресии...

При мен също го нямаше. Изпитах единствено облекчение, че всичко свърши, защото съм много страхлива и изпитвах ужас от раждането. Приеха ме за нормално, в хода на раждането се наложи секцио и като се събудих ми донесоха бебето, просто изпитах огромно облекчение, че задачата е приключила.

Не знам точно кога се е събудил майчинският ми инстинкт, но беше доста по-късно - през първите месеци.

Няма от какво да се притесняваш, нещата се нареждат по естествен път.

Аз бях благодарна че е жива и здрава :д ако това се брои за майчински инстинкт. А иначе и досега като я гледам се чудя как Бога ми това е пораснало в матката ми. Не мога да се начудя на тялото. Всмисъл нещо толкова съвършено ей така расте от едно "яйце" . Заедно пък с това има  моменти, където се чудя изобщо справям ли се. Като цяло е нормално много и различни мисли да минават през главата...то хормони, то чудо....нови емоции, чувства и при всеки е различно

Нейното бебе и чувства са нейни и уникални. Твоето бебе ти и твоите чувства също. Аз плаках три пъти, последния таткото присъстваше. Просто се радвай отпусне се и всичко ше е ОК.
Ти си си мама на твоето бебче и това е важното са сте живи и здрави добре.
Леко раждане.
П.с толкова емоции и всичко ще ти е толкова бързо летящо. .. Няма да имаш време да ке обърнеш камоли да размишлявам като сега преди раждането.. Ако щеш и от самото раждане - болки еуфория ....От всичко има 😀😀😀

Благодаря ви, момичета! Просто наистина не знам какво ме очаква и се терзая дали ще съм добра майка, дали ще се справя и ще ми е мило това дете, ще мога ли да се грижа адекватно и какво ли още не. Благодаря за подкрепата и разбирането ви.

Първото ми чувство беше дълбоко облекчение. Имах дълго и тежко раждане, а накрая детето трудно изплака.
След това и аз плаках. Много плаках. Първите два часа след раждането са ми в мъгла. Обаче радостта наистина е неописуема. Хем е спокойствие, че всичко е минало наред, хем е истинско безмерно щастие от първата среща с едно малко същество.
Колкото до майчинския инстинкт, лично аз предполагам, че съм имала такъв и преди това. Естествено, че не е бил толкова развит, но реално отгледах двете ми братовчедки и се чувствах една идея по-подготвена.

Бъди спокойна, всичко ще бъде наред. Колкото и банално да звучи, след като го гушнеш, дълбоко в себе си ще знаеш какво да правиш.

Аз попринцип съм мн чувствителна и мн плача. В деня на раждането бях мн весела и като цяло нямах търпение да започна да раждам. В родилното мислеха, че се бъзикам, че идвам да раждам естествено, защото не личеше да ме боли каквото и да било, но 6 часа по късно бебето се роди. Като цяло болките ми бяха три часа и родих лесно, но мн се разкъсах, заради доктора, той ме разкъса, а не бебето. Имах толкова очаквания за раждането. Исках да премине по определн начин, обаче като започна всичко ме болеше толкова зверски, че исках само да свърши. Просто никога не съм си представяла такова зверско преживяване. Имах чувството, че таза ми гори буквално. Като родих ми беше интересно да гледам какво му правят на бебето, но зрението ми беше замъглено. Дадоха ми го увито и седя доста време в мен. Не изпитах нищо. Нито ме интересуваше какво съм искала преди това. Даже по едно време се зачудих няма ли да го вземат вече от мен. Те ме шиеха, а и това много болеше. 40минути ме ши. После ме върнаха в стаята, а то от мене тече кръв и аз трябва да стана и да се изместя на другото легло... Преди да родя си мислех, че в този момент всичко, което ще искам е да бъда с бебето и ще ми е мъчно за него, но не беше така. Чувствах се все едно нищо не е станало. Обаче бях травмирана направо. Просто беше отвратително болезнено. Вече е на един месец почти, а аз се чувствам по същия начин, но се чувствам добре. Не се чувствам виновна или тъжна, а съвсем нормално. Просто имам чувството, че тя е била цял живот при мен.

Мен бременността  ме „повреди“ и ме направи много чувствителна, така че плаках доста, когато родих дъщеря ми. Помня и че като звънях на родителите ми и на свекърите ревях и те почти не ме разбираха и се разтревожиха, че има някакъв проблем. Привързаност изпитах чак след изписването, като се прибрахме вкъщи. Преди това бях разтревожена да не объркам нещо, понеже даже не бях пипала бебе преди това и не бях сигурна, че дори го държа както трябва.
Моят съвет е да не се сравняваш с другите и въобще да нямаш никакви очаквания. Както са казали и преди мен - всичко си идва на мястото. Ще реагираш точно така, както трябва. Грешна реакция няма. Хората сме различни, сама виждаш по историите в тази тема. Успокой се, мисли позитивно и ще видиш, че ще се справиш с всичко. Леко раждане ти желая!

Това с "видях го за първи път и разбрах какво е истинска любов" е толкова грешно набивано ....Има жени, щоито наистина изпитват това 3 то само по себе си е чудесно, но в никакъв случай не трябва да се вменява на бременните като очакване и единствена нормална реакция. Имах ужасно тежка бременност и в 5 месец ме предупредиха, че мога да родя преди да са годни за живот. Приех го като нещо, което ако е писано, ще стане и бях спокойна, въпреки лошите прогнози. Родих последния ден на 7 месец. Изпитах огромно облекчение, като разбрах,че са здрави, макар и по кило и половина, но в никакъв случай не бих го нарекла любов или обич. Първите месеци бях в шок и съжалявах, че изобщо съм искала някога деца-грижех се за тях, но по задължение-стресът беше от осъзнаването на факта, че животът им зависи от теб и не можеш да ги върнеш в магазина, само защото не си спала с месеци и искаш всичко да приключи поне за ден. Не помня кога за първи път осъзнах, че наистина ги обичам и не мога без тях..мисля, че около годинката-едното диване се разборя и трябваше да ни приемат в болница-толкова му беше зле, че даже не плачеше-само протягаше ръчички да го гушна.. тогава за първи път изпитах това с умилението и майчинската привързаност -все едно се счупи стена и си потече както е трябвало. Та всичко това, за да си спокойна,че липсата на тази голяма любов от пръв поглед не значи,че няма да се появи и да си обичаш детенцето:) желая ти все пак да си от тези майки от слишето,просто не се тревожи, ако отнеме малко време;)

Моля, не пишете страшни неща за раждането. Темата изобщо не е за това. Тук четат много бременни жени и няма нужда допълнително да ги стресираме.

Първият път бях много уплашена. Вторият път нищо не изпитах, освен облекчението, че бременността приключи. Вече е на три седмици, обичам го, но не така както се очаква. Знам, че ще си го заобичам както трябва и когато тогава

Момента в който бебето излезе и го сложат на корема ти е незабравим , потвърждавам. Неописуемо е , плюс това аз съм по-емоционален човек и преживявам подобни мигове много силно .
Първото което си помислих беше, че това е нещо невероятно. Стоях и гледах сина си и буквално не можех да повярвам, че току що съм го родила и вече го виждам и , че е мой.❤🙏🏼.

П.П. Раждането ми беше бързо и леко, и затова нямам лоши спомени , нито не съм изпитваша страх и подпбни глупости.Психическо бях потготвена доколкото е възможно, беше планирано и желано бебе , и накрая нямах търпение за първата ни среща😊.

При мен беше любов още от преди да я родя.Имах чувства, вълнувах се, помня как стоях в операционната/ секцио бях/, чух я как изплака и я видях.Чух си пулса от апарата закачен за мен, щеше буквално да ми изскочи сърцето.Още щом я прегърнах усетих, че я обичам, особено като я взеха за преглед и после първата вечер, направо не исках да я давам.От раз започнах да се грижа за нея и никак не ме беше страх.
Втория път, последния месец си беше тежък, нямах търпение да го родя.И също така се вълнувах, този път даже се просълзих още преди да вляза в операционната, защото знаех вече какво ще изпитвам.И беше същото усещане.Вероятно и аз самата съм доста емоционална, но е факт, че при мен инстинкта се събуди и с двете ми деца от раз.Бебока е на месец и половина.По-трудно бебе от дъщеря ми, по-изтощително е за момента грижата за него, отколкото беше за нея.Но го обичам и него от самото начало.
И все пак при всяка жена е различно.При нас сега втория път в реанимация имаше майка, на която също ѝ беше второ дете.Директно помоли да не ѝ го дават още, не беше готова.И това също е нормално.

Само исках да я чуя да изреве. Дори не я помнех как изглежда. 26 часа мъчих естествено раждане след изтичане на водите и накрая на 9 см разкритие ме резнаха по спешност и добре, че така се получи, че се беше очмотала около вратлето.
Ах, тези несъзнателни усмивки, како Сийке!
В болницата беше стресиращо за мен, въпреки че ме настаниха сама в стая и мъжът ми идваше по няколко пъти на ден. Бях родила на петък 13 вечерта, в събота за малко я видях. И в неделя знаех, че трябва да стана и ходя, за да ми я дадат. Не знаех как да я слагам на гърда, как да сменям памперс и като заспеше стоях и я наблюдавах без да помръдвам. И пак нямах свръх чувство. Всъщност пет месеца по-късно все още осъзнавам, че съм майка. Никога никой не ме е гледал с такова обожание, в детските очи открих истинска обич. Но кога точно и конкретно нямам представа.
Малкото човече само ще отвори душата ти, ще ти подсказва и води. На жената е заложен майчиният инстинкт. Ще дойде и при теб, вярвам. А поводи ще има много Сега хубаво си поспи и ти желая леко раждане

Най-хубавото чувство, несравнимо с нищо, акушерката ми показа принцесата обвита с пелени, целунах я.

Първото си дете родих на 22. Роди се недоносено и стоя три седмици в кувьоз, в които не ми позволяваха дори да го докосна. Може би заради това не съм изпитала това велико майчинско чувство още с раждането.
Когато си го прибрахме у дома горе-долу се чувствах така - "това в кошарата е твоето собствено бебе, трябва да се грижиш за него и да го обичаш". Чувствах се доста нереално... Нямах представа какво  е да си родител. С времето всички чувства си дойдоха на мястото. Не мога да кажа кога точно. Постепенно е било.

Второто си дете родих, след като две години се опитвах да забременея.
Изпитах чувство на сбъдната мечта и успокоение, че всичко е наред и че бебето си е живо и здраво, родено доносено и няма нужда да стои в кувьоз. Тук чувствата ме завладяха много по-бързо. Просто вече имах представа какво безценно щастие са децата.

И при мен нямаше “уау”. Спомням си, че бях много щастлива като ми го показаха, но мяколко месеца след това се чудех “е, това ли е?!”. Влюбвам се в него все повече с всеки изминал ден, но вече шест месеца не мога да свикна, че съм майка.

След раждането чувствата са смесени. Лично аз не мога да кажа кога ми се е събудил майчинският инстинкт, нито в еуфорията след раждането можех да анализирам и определям чувствата си, че и да ги разказвам. Имах леко раждане, без щети по мен и пак не мога да кажа щастие ли изпитвах, облекчение, че всичко е минало благополучно или нещо друго.

Нищо не почувствах първите дни. Бях като абсолютен пън. Уплаших се, защото не ме заля тази силна любов за която всички говорят, нито инстинкт ми дойде изведнъж. Любовта към дъщеря ми дойде с времето. Към този момент не мога дъх да поема без нея.

Много ми е хубаво да ви чета. И аз мисля, че майчиния инстинкт би трябвало да се отключи веднага щом зърнеш бебето си. Но съм чувала и за случаи в които е трудно да се отключи инстинкът. Някой има ли идея защо се получава така?

Cvete_P, няма такова тещо като "би трябвало". Нищо не ТРЯБВА. Не сме машини-виждаш бебето,натискаш бутонът Майчински инстинкт и започва да се лее любов. При нящои става веднага, при някои-не. Аз съм ужасно чувствителна, страшно силно исках децата, но когато ги родих-нищо, освен радост,че са здрави. Нямаше сълзи, всеобятна любов и усещането,че това е вселената за мен. Беше по-скоро "ахаа.. вие сте били значи там вътре.. ами..ще се поопознаем сигурно"
Питаш защо не се случва при всички...поради стрес по време на раждането, заради осъзнаване,че е завинаги (то уж си го знаем, още като решим да имаме дете, но е друго,когато видиш че да, то е истинско съществуващо в пространството нещо и от тук нататък няма искам-не искам...различен темперамент, различни очаквания, пренавиване заради всичко, което ни е набивано от малки в главите... ей такива неща.. И не, не е като са се отключва трудно... майчинския инстинкт си е там-искаш да е здраво, да му е добре, да е хахранено. Просто масово се бърка майчински инстинкт с приповдигнати обяснения са любовта на живота ти....

Абе някои просто гледат през розови очила.

Или са гледали много филми.

С две ръце падкрепям това мнение. Аз родих нормално и след като го извадиха, го зърнах за части от секундата,  и в следващата секунда го чух да плаче.Сега осъзнавам че са били секунди,тогава ми се стори доста повече 
После ме оставиха в родилното още 2ч горе долу да поседя и ме бяха сложили точно срещу ковиоза с топлия въздух.Там бяха 2 бебенца,увити като шушулки и незнаех кое е моето.Набелязах си едното и някакси реших че сигурно това е моето момче. Малко се чувствах виновно, че не бях 100% сигурна кое  е.Но когато го извадиха и казаха че е моя бебчо си казах " Е,значи и при мен има.някакъв инстинкт"
Като ни закараха в стаята и ми го оставиха...незнам беше нереално.Мислих си "Значи ти си бил вътре,малко шавливо маймунче"
Първите 2 месеца не.можех да се осъзная напълно, не бях свикнала с недоспиването,с грижите, но дойде момент в който то погледнах и докато.му казвах колко го обичам се просълзих.Мисля че,от тогава.до сега ( вече е на 5м ) , с всеки изминал ден го обичам повече и повече. Гледам филми,предавания и като стане въпрос за деца се просълзявам.Това никога не е било до сега Определено станах по-емоционална.

Или просто им се проявява отначалото майчинския инстинкт. Това , че при някои не се е случило веднага не значи, че при всички е така. Защо така негативно и злобно коментирате различните скучаи от вашите никога няма да го разбера.
При мен раждането беше леко и бързо и от първия момент усещах това , което вие сте изпитали след месеци. Чудо 😉

Не бъркайте майчинския инстинкт с емоциите и умилението, при някои дори преклонението пред златното яйце. 
Майчински инстинкт е да си гушнеш детето, да го нахраниш, да го утешиш, когато плаче... Да задоволиш всичките му нужди. Дотук не видях някоя майка да е отказала да се грижи за детето си.
За друго става въпрос в темата и повечето разбраха какво точно е то.

Никаква злоба няма в поста ми. В темата става въпрос за чувства, които така захаросано описани ми звучат точно като на някоя прекалила с романтичните филми. А че има майчински инстинкт, никой не оспорва. Сигурно има и такива сетивни дами, които усещат точния момент на “отключването” му. За повечето обаче си е там и не се замислят имало ли го е, нямало ли го е.

Съгласна съм с мненията, че майчински инстинкт не значи непременно сълзи от радост, емоции и сцени, като по филмите. Майчинският инстинкт смятам, че си го имаме заложен от малки до някаква степен, но по-осезаемо се проявява след като станем майки и вече има за кого да се грижим. Мен, преди да родя, ме беше страх да гушкам бебета и се чудех как изобщо ще се грижа за бебе. Ами, родих и за нула време свикнах с грижите за дъщеря ми и все едно цял живот това съм правила. Това е майчински инстикт-да усетиш как е правилно да държиш бебето и как то се чувства най-добре, да разбереш, когато нещо не му е наред, да се будиш през нощта при всяко помръдване на новороденото и т.н. Смятам, че при всяка майка го има още след раждането, но емоционално как ще преживее нещата, зависи от много фактори-темперамент, раждане, хормони и т.н.

Гледах малкото си братче, което е 13г по-малко от мен. Затова шокът от срещата със собственото ми дете го избегнах.
Като ми я показаха си казах, браво, защото точно така си представях че изглежда. Зарадвах се, че е добре и е при мен. Обожавах я и се тормозех много, защото не ми я дадоха веднага след реанимацията.
Обичта след време дойде при баща й. Той ми е казвал, че му е отнело време да я обикне.

Аз като си видях детето в първия момент не можех да повярвам какво ми се случва, после изпитах страх, притеснение и в същото време облекчение, смесени но хубави чувства, понякога и да си объркан е приятно.. Смятам, че за всеки е индивидуално..

Сигурно ще е много вълнуващ този момент. Моментът в който видиш малкото си детенце. Нямам търпение да го зърна. Всеки ден все по-упорито започна да си мърда из коремчето ми.

Ще е ! Това за мен е най-хубави миг в живота ми, секундата в която го видях ми е запечатана в главата все едно е било вчера.😊

Направо настръхвам. Когато го видя на прегледът ми е толкова сладко бебчето, че няма търпение да го видя и на живо.