♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Безжизнени ~♡ Сблъсък ~♡ Гарван~♡Тема 75

Благодаря, Темпи 

Според Бирсен, ролята на бащата на Дила, Ръфат Билгин в младостта, ще се изпълнява от Емре Кентменоулу (в настоящето от Левент Юлген)

Здравейте!🤗🤗

 Бурджу







От Борко ни вест, ни кост...🧐

Сблъсък 8. Епизод - Бг Субтитри

https://cloudvideo.tv/p8kz3hb4ld9t

Сблъсък 8. Епизод - Бг Субтитри 1/2

Сблъсък 8. Епизод - Бг Субтитри 2/2

Глава 33

Йомер настоя да се изкъпят заедно. Дефне се бе изчервила до корените на косата си, когато той стана от леглото и застана пред нея чисто гол. Посмя се доста на реакцията ѝ, докато сваляше халата от нея и я дърпаше след него към банята. Когато реши и да я изкъпе, сякаш бе малко дете, Дефне бе готова да припадне. Ръцете му в косата ѝ, движещи се бавно и нежно, по тялото ѝ, хлъзгави от гела и толкова внимателни, сякаш бе от кристал, я накараха да се разтопи. Остави се да я глезят, обвила здраво ръце около кръста му, за да не падне.
-   Толкова много ми липсваше!- Шепотът му я накара да настръхне.- Усмивката и смехът ти. Погледът, докосването и ласките ти. Цялата ти!
Устните му пробягаха по врата ѝ, след това той се отдръпна леко. Изплакна я и набързо се изкъпа сам, докато тя го гледаше като омагьосана. Йомер спря водата и протягайки се, взе една хавлия и започна да суши косата ѝ, кичур по кичур, внимателно попивайки влагата от тях. Накрая зави кърпата на главата ѝ и взимайки друга, посегна към тялото ѝ.
-   Мога и сама, няма нужда. Погрижи се за себе си!- Бързо все от него хавлията и започна яростно да се трие. Нямаше да издържи още веднъж ръцете му да обиколят тялото ѝ.
-   Добре!- Сякаш не разбираше какво става, кимна той.
Дефне избяга в стаята, скривайки се зад вратата на гардероба. Знаеше, че се държи детински, но не можеше да се спре. Посегна към първото изпречило ѝ се бельо, а след него навлече дънки и някаква тениска. Необходимостта да се приготви за работа бе избягала от ума ѝ в момента. Тъкмо посягаше да затвори гардероба, когато Йомер застана срещу нея. Само с кърпата около кръста си. А хавлията бе толкова малка! Дефне не можеше да отдели поглед от тялото му и капките вода, все още стичащи се на места по него.
-   Няма ли да ходиш на работа днес?- Попита той, заставайки до леглото.
-   Ще ходя, как няма да ходя!- Отговори със затруднение тя.
-   Защо тогава не се приготви направо?! Може да хапнем някъде преди това.
-   Да се приготвя? Аз…- Дефне сведе поглед и се огледа, осъзнавайки глупостта си.- Нарочно ли го правиш? Гадина! Изчезни от погледа ми!- Побесня тя, виждайки го да се смее.
-   Обичам да се изчервяваш! Толкова си сладка така! Като узряла ягода!- Изпрати ѝ въздушна целувка, защото ако се бе приближил, скоро нямаше да излязат от стаята, и излезе със смях да потърси чантата с нещата си. Котето го посрещна с недоволно мяукане.- Добро утро и на теб! Ей сегичка ще ти дам закуската, само първо да се облека!
Едва сега Йомер осъзна, че малката бе спала в леглото си, без да създава проблеми. Когато бяха само двамата, тя прекарваше всяка нощ е неговото легло, мъркайки и успокоявайки го.
-   Малка хитруша такава! Всичко знаеш ти, нали?
Облече се насред хола, след което сипа на котето храна. Сложи чайника на котлона и тъкмо отваряше хладилника, когато Дефне се показа, вече с рокля и грим.
-   Реших все пак да хапнем тук. Не искам да те деля с никого!- Изчака я да се приближи и обви ръце около нея, целувайки всяка част от лицето ѝ.- Обичам те! Добре дошла обратно!
-   Обичам те! Добре заварила!
-   Липсваше ми! Нека не ходим никъде! Обади се на Бурак и си вземи почивен ден. Не вярвам да ти откаже! Нека останем заедно!- Шепнеше предложенията до ухото ѝ, парейки я с дъха си.- Имаме да говорим за толкова неща! Да наваксваме с толкова усещания!- Ръцете му се плъзнаха по гърба ѝ, надолу, нагоре.- Бъди само моя днес!
-   Не мога!- Въздъхна с отчаяние тя, опитвайки да събере ума си.- Не прави така, моля те! Ще се предам, а после ще съжалявам! Йомер!
-   Не правя нищо, което не трябва. Искам да ти се порадвам, само това! Толкова дълго време далеч от теб! Длъжница си ми!
-   Ще умра! Спри, Йомер, трябва да дишам!- Дефне се отдръпна, поемайки си дъх учестено.- До теб сякаш цялото ми тяло блокира! Кога най- после ще привикна?!
-   Недей! Обичам да те виждам такава!- Намигна ѝ Йомер, протягайки отново ръце.
-   Не! Моля те! Трябва да отида на работа. Искам да разбера какво е станало и с Транба!
-   Относно това ще трябва да ти се скарам! Защо продължаваш да се занимаваш с него?- Беше ядосан и тя го разбра само по гласа му.- Аз трябваше да те пазя от него!
-   Моят рицар в бели доспехи!- Усмихна се тя, а ръката ѝ легна на бузата му.- Не се тревожи, всичко вече е решено! Бурак се погрижи за това!
-   Наистина се радвам, че поне на него си се доверила! И на Исо, доколкото разбрах!
-   Кой ти каза? Какво знаеш?!
-   Бурак ми разказа всичко сутринта. Търсеше те, но тъй като си бе изключила телефона, виж че не казвам нищо за това, а мен ме биха дори- изкриви той лице, но смеха в гласа му го издаде, се обади на мен. Не искам да се доближаваш до Дениз по никакъв повод. Моля те!
-   Нямам такива намерения! Не мога дори да понасям самодоволната му физиономия! Макар че надали вече е такава!- Засмя се, представяйки си Транба в затвора.
-   Луда!- Обви ръце около нея, опитвайки да не се засмее.
След като, с огромно нежелание, остави Дефне в кантората, Йомер се отправи към болницата. По пътя Дефне подробно го бе разпитала за Садри и се бе съгласила, че ще му е необходима истинска почивка. Възрастният човек отдавна трябваше да се е пенсионирал и посветил на семейството си, но Пасионис сякаш не му позволяваше. Чувстваше някакъв дълг към Йомер, макар всичко да бе точно обратното. Самият Йомер бе длъжник на майстора за всичко, което бе направил за него. Бе негова опора и съветник толкова дълги години, че младият мъж не искаше и да си представя какво можеше да се случи с него, ако Садри не го бе прибрал от улицата.
Също като Дефне, майсторът бе влязъл в живота му с лъжа. „Явно такава е съдбата ми!” помисли си Йомер предишния ден, когато осъзна тази истина. И отново дядо му беше в дъното на всичко. Той бе помолил стария си приятел да наглежда буйния младеж, отказал се от семейството и наследството си. И именно Хюлюсю бе принудил Нериман да ожени Йомер, а тя бе довела Дефне в живота му.
-   Животът се разплаща с всеки! Каквото е взел, това ще и върне!
Думите на дядо му все още отекваха в съзнанието на Йомер. Защото бяха самата истина. Съдбата бе отнела родителите на Йомер твърде рано, но му беше дала Садри. Години по- късно се появи и Дефне, давайки му възможност сам да изгради семейството, което толкова бе желал. И макар и да бе рискувал всичко, поддавайки се на гордост и гняв, Йомер все пак успя да си върне това, което бе негово по право. Дефне бе неговата награда, неговото спокойствие, неговото всичко.
Когато паркира колата, Йомер видя сина на майстора- Бурак, да слиза от неговата малко по- далеч. Извика му и след няколко крачки вече бе до него, подавайки му ръка. Двамата бяха израсли заедно, почти като братя. Садри не ги делеше, обичаше Йомер като свое дете, поради което той се чувстваше част от неговото семейство. Сега поздрави бъдещия баща, обещавайки да стане кръстник на малката, веднага щом той го помоли затова. Първо обаче трябваха да се погрижат за инатливия ѝ дядо.
-   Говорих, карах се, молих му се. Обещава ми, че ще си пие редовно лекарствата, а след два дни майка звъни и започва да се оплаква, защото отново е забравил!- Обясняваше Бурак, докато се качваха в асансьора.- Ще ме побърка, казвам ти!
-   Вчера и аз говорих доста, но не вярвам да ме послуша! Ще трябва да вземем по- сериозни мерки!- Йомер спря насред коридора, когато видя Исмаил.- Здравей!
-   Здравейте!- Поздрави ги той, измервайки с поглед Йомер отгоре до долу.- Лекарят е при него, както и г-жа Нермин. Ако искаш влез, може би точно на теб ще трябва да обясни за лекарствата!- Обърна се той към Бурак. Изчака го да се скрие зад вратата, след което погледна към Йомер и тръгна към стълбите, казвайки през рамо.- Трябва да поговорим!

Адвокатът успя да озвери Дениз до неподозирани размери. Обясненията му, че нищо не може да се направи, че доказателствата са прекалено ясни и единственото, което им остава, е да чакат те да бъдат подробно разгледани от прокурора и представени на делото в понеделник, където да се опитат да изкарат Дениз под гаранция или домашен арест, буквално взриви намиращият се под напрежение мъж. Хванал с две ръце за шията горкият човек, в опит да го убеди по красноречиво, той повтаряше като полудял, че не може да остане още и минута тук и ако адвоката не го измъкне, Дениз ще намери друг, който да успее да го направи. Само навременната намеса на пазача успя да спаси мъжа, станал почти лилав от липсата на кислород в тялото му.
-   Наистина си потърсете друг адвокат! Аз напускам!- Изхриптя той, след което си тръгна.
Дениз избухна отново. Трима полицаи бяха повикани, за да го отведат в килията му, където той продължи да ругае, кълне и заплашва, докато не остана без сили. Приседнал на пода до пейката, която му служеше за легло, Транба бе изпаднал в делириум. Клатеше се напред назад, повтаряйки си сам, че всичко ще се оправи. Нито Йомер, нито Дефне можеха да му причинят нещо такова. Та той бе Дениз Транба, кой щеше да посмее да се изправи срещу него? Със сигурност не и те!

Дефне и Йомер бяха решили, че Бурак има нужда от урок. Поради тази причина Дефне нахлу в кантората като ураган, настанявайки се на мястото си, без да поздрави, въпреки отворената врата на Бурак, който явно днес бе подранил. Прегледа набързо програмата му и отиде да направи кафе и чай. Носеше кафето му и папките за двете дела, клиентите по които очакваха преди обяд, когато пристъпи в кабинета. Сухо измърмори едно „добро утро”, постави всичко на бюрото и се обърна, за да излезе. Не бе направила и две крачки, преди той да я спре.
-   Дефне! Почакай! Може ли да поговорим?
-   Имам работа! Ако не е нещо спешно, ще ви помоля да изчакате!
-   Пак ли сме на вие?- Изненада се той. През последните дни бяха премахнали тази досадна официалност между тях.- Дефне, наистина съжалявам, че трябваше да прибегна до такива мерки, но не виждах друг начин! Двамата с Йомер се измъчвахте толкова много…
-   Че въпреки това, което знаете за миналото ни, решихте да ни спретнете още една игра! Браво на вас! Много благодаря! Ако няма друго, аз съм отвън!
-   Почакай!- Настигна я и я обърна към себе си.- Не искам да ми се сърдиш. Направих го за ваше добро, повярвай ми! А и резултата е на лице, нали?!
-   Не съм ви молила за нищо! Не съм щастлива и от факта, че сте причинили всичко това на Йомер. И не знам за какъв резултат говорите?
Побърза да излезе от кабинета и едва затворила вратата, затисна уста с ръка, за да не се разсмее. Лицето на Бурак бе толкова измъчено, че тя едва успя да скрие усмивката си, когато я дръпна към себе си. Не обичаше да лъже, но не можеше и да остави случилото се без отговор.
-   Добро утро! Как сме?!- Веселостта на Деврим, току що влязъл в кантората, се изпари за миг.- Дефне, какво ти е? Добре ли си?!
-   Угу! Извинете!- Промуши се бързо покрай него, навела глава, и избяга в тоалетната. Бе решил, че плаче! Идеално! Нека сега се чудят как да я спечелят обратно!
-   Какво е станало с Дефне? Скарахте ли се?- Нахлу Деврим при партньора си.
-   Сърдита ми е! Държи се така, сякаш наистина е само секретарка в тази кантора!
-   Но тя плачеше!- Възмути се Деврим.- Какво си ѝ казал?
-   Нищо! Тя ме нападна! Сигурно все още е прекалено емоционална след всичко случило се с Транба. Ще поговоря с нея отново по- късно, нека се успокои!
-   А аз си мислех, че ще ни вдигне скандал! Жените са уникални в методите си, за да ни измъчват! Родени са с това умение, заклевам се!
Деврим съвсем правилно бе разчел тактиката ѝ. Държанието на Дефне през целия ден бе студено и уважително. Разсмя се насила на шегите му, сякаш ако не го направеше, можеше да я уволни. Съвсем внимателно подреждаше всеки документ, заровила нос в папките, като че ли едва сега учеше кое как се прави. Отговаряше, ако я попитат нещо, но с възможно най- малко думи и на Вие. Опитите на Бурак да поговори с нея претърпяха пълно фиаско. Всеки път, щом повдигнеше въпроса за Йомер, Дефне съвсем явно заявяваше, че не смята повече да обсъжда с него личния си живот и се заемаше с нещо, което спешно изискваше вниманието ѝ. Съпругът ѝ от своя страна не отговаряше на телефона си и Бурак, чиято съвест го гризеше ужасно, просто се побъркваше. Как бе успял да провали всичко?

Йомер стоеше срещу Исо, всеки с чаша кафе в ръцете. Никой от тях не искаше да проговори пръв, но мълчанието им се проточи прекалено дълго и той не издържа.
-   Искаше да говорим. Слушам те!
-   Стой далеч от Дефне!- Рязко, тихо, но с толкова гняв. Очите му блестяха като от огън.
-   Не мога. Не искай това от мен!
-   Можеш! Доказа го веднъж! Щом си прекарал дори един ден без нея, значи ще успееш и всички останали! Остави я намира!
-   Не мога! Не разбираш ли?! Не мога! Обичам я! Тя е моя!
-   Дефне не е вещ! Най- малкото пък е твоя!- Лицето на Исо бе като маска, опитваща се да скрие бурята от емоции, кипяща в него.- Нямаш права върху нея! Никакви! Не и след всичко, което ѝ причини! Не и след това, което тя преживя! Имаш ли си поне някаква идея през какво ѝ се наложи да премине?!
-   И аз бях разбит, Исо! И аз бях полужив, питайки се с какво съм заслужил всичко това!- Не искаше да се нахвърля върху него, но и той бе част от всичко това.- Мислил ли си аз през какво преминах?! Какво преживях, докато слушах признанията ѝ!
-   Ти ѝ беше обещал! Беше ѝ обещал да застанеш до нея, каквото ѝ да се случи! Но отново, за кой ли път, излъга! Остави я сама! Разбита и на ръба, полужива, повече труп, отколкото човек! Един месец тя беше между този и онзи свят! И защо? Защото великият и винаги прав сеньор Ипликчи не успя да пребори принципите си! Защото гордостта и егото му се оказаха по- силни от любовта му!- Исо пусна картонената чаша, която бе смачкал почти до неузнаваемост.- Няма да позволя Дефне да премине през всичко това отново! Никога!
-   Няма да я нараня, Исо! Повярвай ми!- Йомер не обичаше да говори за себе си и чувствата, които изпитва, но друг начин да обясни не виждаше.- Дефне, това съм аз. Аз, това е Дефне. Ние сме едно цяло. Не мога да живея без нея! Дори да искам, не мога! Последните месеци бяха истински ад за мен! Сякаш слънцето бе изчезнало. Не можех да ям, не можех да спя. Знаех, че съм я наранил, и полудявах от тази мисъл. Онази нощ е най- кошмарната в целия ми живот. Всяка дума, всяка обида, която изрекох, се забиваха и в мен като нож! Бях идиот. Но в онзи момент не можех да мисля, не можех да чувствам нищо, освен празнотата и болката, обхванали съзнанието ми! Целият свят се рушеше пред очите ми. Семейството ми ме бе предало. Любимата ми ме бе излъгала. Как искахте да реагирам? Бях унищожен, Исо, за петте минути, в които двамата вървяхме към сватбената маса, Дефне унищожи целия ми живот! Когато най- после осъзнах всичко, тя вече си бе тръгнала. Бе ме напуснала. Не я виня, нямам право на това. Но липсата ѝ бе най- голямото наказание за всичко, което съм ѝ причинил! Всяка минута без нея бе отплатата за това, че не успях да я оценя наистина. Че дори да повтарях колко я обичам, не го осъзнавах наистина! Не го осъзнавах!
Другият мъж го гледаше така, сякаш го вижда за пръв път. Пред Исо се бе разкрил един съвсем различен Йомер. Изречените с гняв и мъка признания доказваха истинската любов, която Исмаил толкова добре познаваше. Защото бе вече свидетел на всичко това. Годината, през която Дефне бе принудена да крие истината от Йомер, бе точно толкова съсипваща за нея, колкото последните шест месеца за нейния любим. Дори и да мразеше Йомер за всичко, което бе причинил на приятелката му, Исо осъзна и че само той е способен да я направи щастлива. Болеше го от тази истина, но животът обичаше да си прави такива шеги. Тези, които ни нараняваха най- силно, обикновено бяха и тези, които ни правеха най- щастливи!
-   Надявам се, че ще ме разбереш! Не искам да ми прощаваш! Самият аз никога няма да успея да си простя за всичко, което ѝ причиних! Невъзможно е! Но ще посветя живота си на това да я направя щастлива. Ще изкупя всяка сълза, която е проляла заради мен. Повярвай ми, никой не може да ме обвинява повече, отколкото аз самия! Но всичко е вече минало. Не можем да го променим, нито да го забравим! Остава ни да го приемем и да продължим напред. Искам да мога да разчитам на теб, Исо! Дефне те обича като роден брат! Не искам тя да се чувства разделена между нас, притисната заради проблемите помежду ни. Моля те да ме разбереш и да ми позволиш да я обичам! Само това!
-   Какво мисли по този въпрос самата Дефне? Разбрах, че сте се скарали!- Не отговори веднага Исо. Погледът му изпитателно следеше лицето на Йомер.
-   Имаше леко недоразумение, което успяхме да изгладим. През каквото и да сме преминали или да се наложи да мине, ние ще сме заедно, Исо. Няма друг начин. Вярно е, предстоят ни още няколко дълги разговора, но това е нещо, което ще решим помежду си! Единственото истинско препятствие, ако може така да се каже, пред нас е семейството ѝ. Не знам как ще реагират на новината за завръщането ми и това, че с Дефне отново сме заедно.
-   Сердар ще те убие! Или поне ще опита!- Усмихна се накриво Исмаил.
-   Знам! Но Дефне е моя съпруга и ще се боря за нея с всеки, дори и със собственият ѝ брат!
-   Какво каза? Дефне е какво?!- Изненада се Исо.

Темпи, благодаря      подготвих се за реклами, надявам се че ще са за кратко, и ...продължение

 

Добър вечер, дами     
Много смълчани сме днес 


Чаровница     

Глава 34

-   Дефне е моя съпруга и ще се боря за нея с всеки, дори и със собственият ѝ брат!
-   Какво каза? Дефне е какво?!- Изненада се Исо.
-   Моя съпруга! Излъгала ви е за развода!
Думите на Йомер все още звучаха в ушите му, докато отключваше работилницата. Опитваше се да види всичко в тази нова светлина, но не му се получаваше. Дефне бе съпруга на Йомер. Не бивша, а настояща съпруга. Дефне Ипликчи!
Исо не можеше да разбера защо ги е излъгала. Всъщност можеше, но не искаше да си го признае. Ако двамата със Сердар знаеха, че все още е омъжена за Йомер, щяха да го открият и да го принудят да подпише документите за развод още тогава. Но когато Дефне си дойде по обяд на следващия ден след сватбата, обяснявайки им, че Йомер знае всичко и брака им е приключил, никой от тях дори не се усъмни в думите ѝ. Бяха останали с впечатлението, че той я е изгонил, но днешните думи на мъжа, когото толкова време бе проклинал, отвориха очите му. Дефне си бе тръгнала. Бе изпълнила договора, съсипал живота ѝ, до последната точка. И сега носеше последствията от това.
-   Ахх, Дефо, ахх! Кога ще се научиш да споделяш болката си, момиче? Защо не дойде при мен, защо не ми разказа?! Колко още можеш да понесеш?
Исо си припомни колко съсипана беше Дефне, когато Тюркян си тръгна. Баба ѝ не я бе обвинила, но в погледа ѝ нещо се бе променило. Гледаше внуците си така, сякаш не ги познава. За нея това, че я бяха лъгали и мамили толкова време, бе истинска обида. И тя направи единственото, което се бе заклела да не стори никога- изостави ги. Върна се на село, оставяйки ги сами да се борят с живота. След всичко, което бяха преживели сами за тази година, явно нямаха вече нужда от нея. Но за Дефне това бе просто поредния удар, още един камък, тежащ на душата ѝ така, че тя едва се държеше. Но някак си бе намерила сили. Бе преживявала ден след ден, борейки се с всичко, което ѝ се бе случило.
Исо искрено се надяваше, че Йомер ще спази обещанието си. Че ще е до Дефне винаги и ще поема всеки удар, предпазвайки я дори от нея самата, когато се налага. Защото приятелката му имаше ужасния навик да навлича на главата си беди, с които после решаваше да се справи сама. А резултата бе просто катастрофален. С Йомер до себе си щеше да има за кого да се хване, когато започне да пада. Щеше да има скала, до която да се приюти. Никога вече нямаше да бъде сама.

Денят беше труден за всички. Работа, семейни проблеми, болно дете. Всеки имаше проблем, който да го притеснява и който да го кара да се моли за идването на вечерта. Сякаш с нейното настъпване всичко щеше да свърши. Тъмнината щеше да скрие болката и свили се в топлите легла, те щяха да забравят за нея. Сякаш бе толкова лесно…
Нихан беше на границата да загуби съзнание, когато Сердар се прибра късно вечерта. Есра се бе затворила в стаята си на горния етаж, защото имаше да учи. Исо плачеше, както изглежда, от доста време, защото личицето му бе зачервено и самият той вече се задъхваше. Надвесена над него, Нихан го люлееше на краката си, умолявайки го да се успокои. Беше му дала сиропа, намазала венците му и донесла всичките му играчки в хола, за да са и под ръка. Каквото и да правеше обаче, синът ѝ така и не се успокои. Самата тя плачеше, без да се усети, чудейки се какво още да направи.
Бурак и Деврим пиеха, питайки се как да оправят кашата, която бяха забъркали. Малкият Ефе се бе надявал да поиграе с госта преди сън, но явно нямаше да има възможност да му покаже какво е научил от последният път, в който Деврим го бе разбил на плейстейшъна. Тъжно пожелавайки им лека нощ, детето се затътри нагоре по стъпалата в пижамата на Спайдърмен, чудейки се защо възрастните са толкова скучни понякога. Все имаха за какво да мислят и да се тревожат, вместо да се забавляват! Това бе и причината Ефе, точно преди да заспи, да си обещае никога да не пораства!
Исо бе прекарал деня в ателието, поправяйки стари обувки. Имаше още малко свободно време, преди Пасионис да им донесат новата колекция, за да изработят калъпите за нея. Това щеше да е и главният им коз, за да накарат Садри да си остане вкъщи- липсата на работа в момента. Исо можеше да се справи сам засега, а ако нещо се объркаше, Йомер му бе обещал да му помогне. Веднъж вече бяха работили заедно, рамо до рамо, и след като си изясниха личните отношения, нищо нямаше да им попречи да го направят отново. Старият майстор обаче бе в занаята дълги години и отказваше да изостави работилницата си за повече от два дни. А те вече бяха изтекли. Исо и Бурак прекараха почти цялата вечер, спорейки с него. Исо бе принуден дори да заплаши майстора, че ще напусне, ако той се върне по- рано от следващите две седмици.
-   Не мога да гледам как сам се убивате! Ако ще се инатите, аз няма да участвам!
След дълги молби и увещания, заплахи и ултиматуми, накрая успяха да го придумат засега да не излиза от вкъщи поне седмица. Бурак и съпругата му се бяха преместили отново при родителите му, макар да имаха собствена къща в съседната махала. Така хем синът щеше да наблюдава дали баща му спазва всички препоръки на лекаря, хем снахата и толкова очакваната от тях внучка щяха да са пред очите на възрастния мъж, така развълнуван от очакването на бебето.
Синан и Ясемин, чиято сватба наближава, бяха на съвсем друга вълна. При тях проблемите сякаш нямаха край, всеки ден все повече и повече, струпвайки се като лавина върху тях. Булката дори бе заплашила, че ще се откаже от всичко и един ден просто ще завлече Синан в съда и ще подпишат с двама случайни свидетели, точно като по филмите, за да си спести тази лудница. Първо обърканите покани, след това усложнения с музиката, а като за финал се оказа, че и ресторанта, в който мислеха да празнуват, ще откаже резервацията им, защото получили по- изгодно предложение за същия ден. Макар и малко, гостите също създаваха известни проблеми, докарвайки Ясемин дори до сълзи. И всичко това за два дни! Корай допълнително подклаждаше огъня, повтаряйки им, че това са знаци на съдбата и че бракът им няма да го бъде, защото те просто не си подхождат. Изнервени до крайност, Синан и Ясемин се караха нон стоп, превръщайки дори и най- дребният проблем в световен. Тази вечер не бе по- различно! Скандалът започна със спор от работата и премина през цялата колекция проблеми, които имаха. В полунощ двамата си легнаха сърдити, в двата края на леглото с гръб един към друг. В дванадесет и тридесет се прегръщаха, кълнящи се в любов и решени да загърбят всичко, което им пречи, но да не се карат никога повече. Макар и двамата да знаеха, че това щеше да се случи още утре сутринта.

Дефне се прибра в чудесно настроение. Бе изморена повече от преструвките пред Бурак и Деврим, отколкото от работа, и си мечтаеше единствено за душ и почивка пред телевизора, веднага след като вечеря. Съквартирантката, за която бе забравила, обаче имаше съвсем други планове за нея. Жалното мяукане, с което я посрещна, накара Дефне да се натъжи.
-   Домъчня ли ти за нас, мъниче? Какво искаш? Миличка, сладка моя!
Събувайки обувките си, докато говореше, Дефне седна на дивана и след секунда котето вече бе в скута ѝ. Ходеше и се умилкваше по нея, мъркайки така, сякаш ѝ говореше. Дефне я почеса между ушите, обещавайки да ѝ даде от пилафа, който щеше да сготви за вечеря, като извинение за самотния ден. Не знаеше кога ще се прибере Йомер, нито дали ще вечеря вкъщи, но трябваше да предвиди и него. А това означаваше, че трябва да потърси по- голяма тенджера от тази, в която обикновено си готвеше. Да извади и друга чиния. Да подреди масичката пред дивана. Самата мисъл как тя и Йомер са седнали около нея и вечерят я накара да се усмихне.
-   Вече не съм сама! Имам вас!- Прошепна тя на Дефне така, сякаш ѝ доверява тайна.
Не се изненада от липсата на отговор. Животинчето вече се бе свило на корема ѝ, а самата тя бе легнала, за да му е по- удобно да се настани. Свали бързо шалчето, което кокетно бе увила около китката си сутринта, за да скрие синината, и обиците, за да не ѝ убиват. Мислеше да пусне и косата си, навита на кок, но топлината и спокойствието, излъчвани от котето я накараха да се отпусне и неусетно, обещавайки си уж само пет минути почивка, Дефне заспа.

Йомер бе загубил представа за времето. Увлечен в мисли за това, което иска да каже на Дефне и за онова, което иска да я попита, седеше в кабинета си, вперил невиждащ поглед в Истанбул. Бурак бе звънял няколко пъти през деня, но следвайки уговорката с Дефне от сутринта, Йомер не му отговори. Нито му се обади. Приятелят му бе направил всичко за тяхно добре, осъзнаваше това. Но не можеше и да приеме подлия номер, който му бяха изиграли. Той бе умирал от ужас и страх, че губи Дефне толкова време. Представяйки си я в ръцете на онзи, мислейки си, че тя вече не го обича! Ахх, Бурак!
Краткия звън на телефона извади Йомер от вцепенението. Прочитайки с досада поредната реклама на поредното ново чудо, което техниците на някаква компания бяха измислили, той погледна часа. Минаваше седем. Дефне сигурно вече го очакваше, а той стоеше като идиот и мечтаеше. Реши да ѝ позвъни, за да не се тревожи от закъснението му, но се отказа.
Не искаше да я притиска, макар сутринта да не се бе сдържал. Събуждането заедно, общия душ и закачките на закуска бяха толкова жадувани от него неща. Толкова естествени в неговите очи. Но за Дефне бяха нещо ново, нещо притеснително. Забавляваше се от това да я кара да се изчервява, ала не искаше да прекалява. Тя щеше да има нужда от време, за да свикне отново с него. Колкото и трудно да му беше, трябваше да ѝ го даде. Не можеше да рискува да я загуби отново. По никакъв начин!
Портиерът на сградата го очакваше, подавайки му това, за което бе помолил сутринта Дефне. Ключ от апартамента ѝ. Тъй като тя нямаше кога да извади дубликат, бе обещала да се обади на собственика на сградата и да му обясни ситуацията. И сега, стиснал този символ на доверие, който му бе дала, Йомер се заизкачва по стълбите с пеещо сърце. Поспря, когато стигна вратата, и бавно си пое дъх. Преброи до три и превъртя ключа, молейки се това да не се окаже някоя шега. Чу се обаче познатото щракване и вратата се отвори. А срещу него се откри гледка, която си мечтаеше да вижда всяка вечер, щом се върне вкъщи. Двете му принцеси, свити на дивана, неуспели да го дочакат да се прибере. Засмя се тихо и влезе, опитвайки да не вдига шум.
Преоблече се набързо в спалнята, сменяйки деловия костюм с тениска и спортно долнище. Реши, че вечерята днес ще е от него, затова се промъкна към кухнята, попътно поглеждайки към спящите рижавелки. Дефне изглеждаше изморена, а дивана бе неудобен. Ако се опиташе да я премести обаче, тя щеше да се събуди. А усетил я в ръцете си, Йомер не бе сигурен, че ще успее да се спре сам да не го направи. И след това не се знае кога щяха отново да заспят.
-   Не мисли за това!- Нареди си сам ядно.
Отвори тихо хладилника, разглеждайки съдържанието му. Май трябваше да напазарува, идвайки насам. Разрови шкафовете, чудейки се какво да измисли. След още петнайсет минутки безрезултатно мислене реши, че храната ще е отвън. Позвъни в един от ресторантите, които Дефне харесваше, след което поръча и цветя. Уговори се с куриерите да му позвънят, когато пристигнат, за да не звънят на звънеца. Не искаше да буди Дефне, докато всичко не бъде готово.
И тъй като неговите задачи бяха изпълнени, той си позволи малко удоволствие. Седна на земята, близо до дивана, и втренчи поглед в Дефне. Колко позната и колко различна бе тя?! Беше пораснала сякаш, по- силна, по- сериозна, в погледа ѝ вече липсваше онази детска невинност. Но не и когато бе с него. Стигаше му Дефне да се усмихне, за да я види пак като онова нежно и диво момиче, което някога бе целунал в Мано. Огнените коси, които тя продължаваше да изправя всяка сутрин в опит да ги укроти поне малко, днес бяха в стихията си. Сутринта нямаше време, за да се справи с тях, и сега те бяха избягали от купчината, в която ги бе събрала. Йомер умираше от желание да ги докосне, но не смееше да се приближи дотолкова. Знаеше, че няма да се спре само с това, а искаше да остави на Дефне колкото се може повече време, за да поспи. Трябваше да си навакса за предишната нощ.
Не знаеше колко време е прекарал така, борейки се с желанието си, когато телефонът му светна до него. Отхвърляйки обаждането, Йомер стана и отвори вратата на куриера. Подписа и плати, след което внесе храната в кухнята. Беше оставил вратата отворена и когато се обърна видя огромния букет лилиуми и ириси, зад които се криеше и другия доставчик. Приемайки и тази поръчка, Йомер затвори тихо и се зае с подготовката. Колебаеше се между барплота и масичката, но избра втория вариант. Разсипа храната в чиниите, занесе ги заедно с приборите и тъкмо се връщаше, за да вземе чаши за виното, което бе донесъл сам на идване, когато дочу Дефне.
-   Какво ухае толкова вкусно?!
Протягаше се, вдигнала ръце над главата, след което сънено разтърка очи. Огледа се и го видя, застанал насред хола с поглед, говорещ ѝ достатъчно ясно какви мисли минават през ума му в този момент. Прокашля се, поправяйки повдигналата се доста над коленете ѝ рокля, след което смъкна и все още спящото на нея коте. То се размърда, но продължи да спи, свито на кълбо в длъбнатината, която тялото ѝ бе оставило в меката мебел.
-   Кога си дойде? Защо не ме събуди?- Попита тя, изправяйки се. Очите ѝ попаднаха върху масата, а когато се завъртя към него, съзря и букета.- Откъде се взе всичко това?!
-   Дойдох си преди час! Не те събудих, защото бе изморена и имаше нужда да поспиш!- Леко се приближаваше, отговаряйки на въпросите ѝ подред. Когато застана пред нея и срещна погледа ѝ, леко въздъхна.- Не исках да те притеснявам, затова поръчах всичко. А и няма кой знае какво в хладилника ти, утре ще трябва да напазаруваме. Мислех да те изненадам, но ти се събуди, преди да съм приключил!
-   Изненадана съм! Наистина!- Усмихна му се Дефне.- Благодаря!
-   За какво?
-   За всичко. За цветята, вечерята, че мислиш за мен! Денят наистина беше труден!
-   Ще поговорим, докато се храним. Да не изстине всичко, хайде. Настанявай се!
Бе донесъл няколко възглавници, върху които се настаниха. Йомер разля виното и подкани Дефне да започва да се храни, отбелязвайки съвсем невинно, че тя наистина има нужда от питателна храна, защото съвсем се е свършила. Трябваше само да спомене прякора ѝ, останал от Корай, и тя побесня.
-   Не съм кльощава! А и съм си добре така! Ако на теб не ти харесва, това си е твой проблем!
-   Нямах предвид това. Пошегувах се!- Побърза да я успокои Йомер.- Само се пошегувах!
-   Шегата не ти се получи!- Ядосано подметна тя.
Продължиха да се хранят, а Йомер реши да смени темата, питайки я как е минал деня ѝ. Тя му разказа, без да изпада в подробности, какво е направила. Йомер се смееше от сърце, слушайки за това колко виновен се е почувства Бурак. Според него, така му се падаше. Реши сам да му позвъни по- късно, за да довърши започнатото от Дефне. Ако приятелят им се бе разкаял достатъчно, утре можеше и да получи опрощение.
-   Каквото и да стане- от мен толкова. Не искам повече да затъвам в такива игри.- Дефне се отпусна назад, облягайки гръб на дивана.- Преядох!
-   Като не се храниш редовно, така ще е!- Упрекна я Йомер.- Оттук нататък ще следя да ядеш поне по три пъти на ден и то както трябва!
-   Добре. Ако ти ще си с мен, ще ям!- Лукаво се съгласи тя.
-   Внимавай какво си пожелаваш!- Намигна ѝ той, докато ставаше със събраните чинии.
-   Остави, аз ще се погрижа!- Опита да го спре Дефне, протягайки ръце към неговите.
-   Аз ще измия, а ти избери филм. Не ми се спи!
Половин час по- късно, след като всичко бе изчистено, котето нахранено и Дефне- преоблечена след бързия душ, двамата бяха сгушени под общото одеяло и Дефне бе вперила поглед в екрана на телевизора. Йомер пък гледаше нея, опитвайки да не пропусне и една мимика, преминала по лицето ѝ. Дефне бе решила да не му обръща внимание, но изучаващия му поглед сякаш изгаряше кожата ѝ. Сбръчквайки недоволно вежди, тя спря филма и вдигна очи към него.
-   Ще спреш ли?!
-   С кое?!
-   Да ме гледаш така! Ако не ти е интересен филма, ще пусна друг.
-   Не искам. Гледай този, явно ти хареса! Аз ще гледам теб!
-   Но така аз не мога да гледам каквото и да е!- Възпротиви се тя, опитвайки да се измъкне от ръцете му.- Разсейвам се! Моля те!
-   Не мога! Съжалявам!- Целуна я бързо по бузата, след което се протегна за дистанционното. Пусна филма и ѝ намигна.- Съсредоточи се!
Дефне така и не разбра как свърши историята. Половината я пропусна, твърде заета да мисли за това колко близко е Йомер до нея. А точно когато главният герой най- после щеше да се обясни в любов на момичето, тя заспа. За пореден път! Йомер се засмя тихо, питайки се дали има филм, който тя да е изгледала целия. Утре задължително щеше да я попита!
Повдигна я леко на гърдите си и пъхвайки лявата си ръка под свитите ѝ колене, Йомер се изправи. Надушило топлата завивка, пазеща уханието на собственика му, котето Дефне бързо се покачи на освободения диван и се сви на кълбо върху нея, мъркайки тихо. „Старите навици умират трудно!” помисли си с усмивка Йомер, докато крачеше към спалнята. Постави съпругата си на нейната страна, измъквайки изпод нея внимателно завивките. След което сам се приготви за сън и се мушна до нея, протягайки ръце, за да я прегърне. Повтаряйки си неколкократно, че само ще спят, той почти си повярва. Струваше му неимоверно усилие, за да успее да удържи ръцете си, искащи да проучат всяка част от топлото тяло, скрило се в тях. Всяка извивка, всеки сантиметър. Както сутринта в банята. Но Йомер си бе обещал, че ще остави Дефне да реши как и кога да продължат напред. Важното беше, че са заедно. Не бе избягала отново, не го бе изгонила. Бе тук, до него, с него. И той щеше да направи всичко, за да заспиват така всяка следваща вечер. Заедно!

Добро утро! 



Темпи, благодаря за поредната глава! 
Синан за бързия превод! 

Хубав и щастлив ден!

  добро утро, с пожелания за прекрасен ден и новини около нашите любимци
Темпи