Кратка история за това, как нашите деца приемат новото в живота си, какви са страховете на родителите и как между мислите на едните и другите няма нищо общо. Посвещавам я на моя син Николай с цялата си обич!
Колкото и да се опитвам да представя историята разтърсваща и не банална, не ще успея. Защото всичко в нашия семеен живот е тихо и кротко, без особени катаклизми. Живеем нормално, работим, забавляваме се, както много, много други семейства като нашето. Имаме син, на осем години. Един прекрасен младеж, със собствено мнение и изострено чувство за справедливост. Вторият е на път.
Когато за пръв път, преди малко повече от 8 години, разбрахме че ще имаме бебе бяхме двамата заедно – аз и таткото, гледахме положителния тест за бременност и мълчахме. Ние сме мълчаливи по природа. Достатъчно ни беше, че сме един до друг, а новината за това, че ще бъдем трима ни накара просто да се прегърнем по-силно.
Много емоции имаше в тази мълчалива прегръдка, повече от хиляди изречени слова. Тя беше началото на един нов живот, на промяна и предизвикателство пред нас – щяхме да станем родители.
Но разказът ми не е за тогава, когато преди осем години държах тест с две чертички в ръка, и не за тихото ни щастие в онзи миг, а за сега, от преди няколко месеца, когато в ръката ми отново имаше тест за бременност.
Ето, че пак бяхме двамата сами вкъщи и пак напрегнато очаквахме резултата, който щеше да покаже малкото бяло-розово изобретение. Петте минути, които трябваше да минат ми се сториха цяла вечност и аз се взирах в стрелките на часовника, а те вървяха бавно, едва, едва се местеха. Най-сетне настъпи момента да дръпна капачето настрани. Направих го полека. Двете чертички ни се усмихваха - розови и прекрасни.
И ние двамата – аз и таткото, за втори път замлъкнахме в онази тиха радост, а прегръдката ни бе изпълнена с обич и щастие.
Но мислите ми започнаха да се блъскат една в друга, да не ми дават покой. Особено една, как ще съобщим новината на нашия син? Как ще приеме факта, че семейството ни ще има бебе и ще станем четирима?
Синът ни е чудесно момче, умно, красиво, емоционално, с характер на индивидуалист. Тази му черта особено ме тревожеше, не знаех как ще реагира, какво ще направи, ще се почувства ли застрашен от новия човек в семейството. До сега е бил единствен, а от този момент... И аз силната, знаещата и всичко разбиращата майка изведнъж се притесних.
Изчела съм десетки книги по детска ( и не детска ) психология. Познавам реакциите на децата, и радостта, и гнева им. А не знаех как да поднеса прекрасната новина на собствения си син. Лутах се така няколко дни и реших да не отлагам, всичко зависеше от мен. Аз съм тази, която ще намери верния подход към детето.
Беше ранна утрин. Той току-що беше отворил очи и сънено се промъкна при нас в леглото. Сгуши се помежду ни като се правеше на заспал, а аз го целунах по челото. “Сега, сега е момента!”, навивах се наум, сърцето ми щеше да изхвръкне. Казах:
- Ники, имаме прекрасна новина! Нашето семейство ще си има бебе!
Не чаках дълго. Само след секунда бях обсипана с целувки, очите му грееха, лицето му сияеше:
- Мамо, най-сетне мечтата ми се сбъдна, след толкова години!
Сякаш толкова години, цели осем, е чакал собственото си братче или сестриче. Обсипа ме с въпроси, кога, как разбрах, какво усетих. И недочакал отговорите ми започна да разказва как се появяват бебетата, как растат в корема на мама и какво има там вътре, как се раждат. Подскачаше от радост и вълнение, целуваше корема ми и повтаряше “ бебе, бебе, бебе “.
Ние, двамата мълчаливци, прегърнати гледахме порасналия си син и усещахме невероятна радост и щастие, не говорехме, само се прегърнахме по-силно и се усмихвахме.
Наистина, в споделеното мълчание се крие букет от емоции и чувства. Нашите избухнаха чрез детето ни, което не спира да пее, да говори, да любопитства, да търси и да констатира.
Той изхвърча от къщи и хукна да разкаже за бебето на всичките си приятели, на квартала, на целия град, на целия свят, а ние отново мълчаливо се прегърнахме.
, сутиенът ми стягаше, депресията ме подтискаше, надушвах леглото със затворени очи... и толкова трудно мислех... бях почти сигурна и много ядосана, и много нещастна.
, че не ставало то току-така от един път, ама аз и казах : ТИ САМО ГЛЕДАЙ! и влязох в тоалетната.Те ме чакали, чакали да изляза и като се забавих се скупчили пред вратата да подслушват да не би да рева, че не е станало.Пък аз вътре седя и се чудя, защо таз чертичка е толкоз бледа-ни рак , ни щука.Колежките не издържаха и предприеха спасителна акция- сиреч нахълтаха вътре и стана една какафония...Вечерта бяхме на едни лекции с мъжа ми и докато се разминавахме по един коридор аз съвсем делово му казах:
) аz съм бременна... мисля си и си го повтарям докато го осъzная.. и се раzплаках от радост... иzчаках да стане 8 часа zа да отворят аптеката до входа и .. право там.. с тестчето.. "ми вчера купих един тест zа бременност мънкам аz пред аптекарката " ... "Да, какво има с теста zа бременност?" пита тя.. "ми...можете ли ми кажете дали е положителен?" питам аz и й го тиквам под носа... Така направих, аz идиотката.. ТЯ погледна,раzсмя се и каzа "Ами ДА... 100 процента.. но най дпбре си идете и на гинеколког... "...АЗ цъфвам шастливо и иzчеzвам.. Шитвам му на моя един СМС чЕ ше го чАкам пред каzармата на спирката(той е военен, офицер... ) добре чЕ работеше той само до обяд тоя ден..увих му теста zа бременност в хартия zа подаръци с панделка и му го подарих на спирката... той първо нераzбиращо погледна право.г.лничЕто.. "тва пък какво е???" и после го обърна... на обратната страна бях написала.."не гледай тъпо , тати, а целуни мама . Твоето бебе." ТОй примигнба, примигна, след което бавно ама много бавно по лицето му се раzля усмивка до ушите ... ама опрегръдки ви каzвам, хората на спирката се чудеха какво става, ... е той обясни на всичи с най щастливото на света "ще ставам баща"...
Съпругът ми беше на работа и трябваше да се прибере на следващия ден. Не му казах нищо по телефона. А изгарях от желание да го направя. Сърцето ми туптеше от щастие. 
Следващата вечер трябваше да съобщя новината. Притеснявах се, разбира се. Не всеки ден се съобщава на таткото, че ще става татко. Извадих лентата с двете чертички на нея и му разказах какво съм направила. Не бих казала, че учудването му беше голямо. Сякаш беше очаквал тази новина. Разбирам го, аз също очаквах такъв резултат. Не съм си и помисляла, че може да чакаме месеци, искахме бебче и вярвахме, че ще се радваме на хубава изненада. И двамата очаквахме в рамките на няколко дни да разберем от лекар, чрез ехография, дали наистина съм бременна. Поех нещата в свои ръце. Виждайки резултата от теста, отидох на лекар и предположенията ми се потвърдиха. Бях на седмото небе. Съпругът ми – също. Впоследствие той ми призна, че още след теста за бременност е бил сигурен, че съм бременна и дори не му е било нужно потвърждение от лекар. 
Щяхме да станем родители. Най-сетне щяхме да си имаме бебче. Обичахме го още в коремчето, докато се движеше, риташе и се люлееше. Роди се едно обичано бебе. Обичам те, мое малко мъниче! Расти жива и здрава, моя обична дъщеричке! 
Към Нова година 2004-2005 спрях противозачатъчните, цигарите и нямах търпение да дойде май-юни и да се захващаме. Аз си давах три месеца срок да забременея, не вярвах да стане веднага. И така в края на юни цикъл нямаше. Направих си 1 тест в деня, в който трябваше да ми дойде- 
, още дин след два дни- 
. Не знаех къде съм. Обаждам му се, а той: "Аз ти казах. Аз на моите момчета инструкции съм давал!" 
Щъркелът с вързопчето той бе взел за щъркел с мартеница. Изненадата ми пропадна, което много ме разочарова.Не му казах и тази нощ.
