Съпрузи в командировка

  • 17 124
  • 60
# 30
Ей, благодаря на всички за историите!
Някои от вас гледам вече с години тук, а не знаех, че мъжете ви пътуват толкова.
Всъщност моят като е вкъщи може да е доста дразнещо. Готви, помага с малкия, ама като залепне за дивана...
И аз ставам по-организирана, когато го няма.
Даже правя мини ремонти, които той отлага с години. Вчера залепих един тапет.
Виж целия пост
# 31
Може ли да развиете, кажете нещо повече...стана ми интересно това с мисленето, че си свикнал и като цяло ми е интересна гледната ви точка.

Гледната ми точка е на жена, която е живяла по този начин 20 години и убедено си е мислила, че е свикнала Blush

Наистина не ми се разказват лични истории, поне не в детайли. Прави ми впечатление, че повечето дами обръщат внимание на ангажиментите и как се справят с тях. А това всъщност е най-леката част. Според мен тя е и частта, която ни предпазва от това да не се замисляме твърде много. Просто имаме много работа и всичката е само за нас Blush Деца, работа, домашни любимци, болни родители, даже за баба инвалид съм се грижила четири зими, докато децата бяха малки и ги гледах и работех от вкъщи. И когато тези ангажименти намалеят, децата поотраснат, тогава имаш време да се огледаш, да се замислиш, да се запиташ така ли искаш да премине животът ти. Ама целият живот, чак до пенсионирането. Ако отговорът ти е - да, това е моят живот, това искам -  би било страхотно! Много хора живеят така, нали?

Моят отговор обаче беше друг. Аз всъщност така и не свикнах да бъда сама. Силна връзка с децата, приятелки, четене, спорт, хоби - имах и имам от всичко. Аз съм организиран и любознателен човек, не познавам скуката, обичам да съм заета, да уча, да се развивам, но... физическото присъствие на любимия човек не може да бъде заменено от нищо такова. Мисля, че когато го осъзнаем, трябва да вземем решение за бъдещето. Та... това ми е гледната точка Blush
Виж целия пост
# 32
О, организирам си ремонтите сама от самото начало, въобще даже не го и питам кое как, защото според него няма нужда нищо да се прави. Ей това ме дразни, като гледам други мъже как се ентусиазират -ремонтират, търсят, правят... А на моят всичко му е наред и няма нужда нищо да се пипа. Като искам, сама да се занимавам. Ей това ми тежи, не защото ми е трудно - майстори бол, ама някак друго е да споделиш, да помислите заедно.
Виж целия пост
# 33
О, ремонти и аз правя. Миналата есен тотално сменихме облика на двора (в къща сме), което се оказа голямо приключение и мащабна дейност с все четири броя контейнери за строителни отпадъци, сменяне на водопроводна мрежа, нова настилка, нова ограда (десет дни бяхме без ограда, докато я изработят). Добре, че случих на прекрасни майстори.
През 2016-та пък правих цялостен ремонт на покрив и външна изолация, но съм казала, че подобни начинания сама вече не. Има си неща, от които грам не разбирам и които мъж трябва да направлява.

С готвенето на мен ми е доста по-лесно, като сме само трима. Общо-взето се събираме за вечеря - през другото време кой на градина, кой на училище, кой по задачи и им угаждам. Салати, пици, спагети, много разядки, зеленчукови кюфтенца, супички.
Виж целия пост
# 34
Vetrena тъжно ми става, защото разбирам какво искате да кажете, но.. лесно ли се намира половинка?! Това, че един човек не може да е винаги до вас значи ли, че не може да има любов и може ли да има любов просто защото някой е близо? Това е нещо, което често се опитвам да си припомням. Мечтата за семейство винаги е била с мен, говоря за себе си, защото повечето тук са семейни, с деца и т.н и не се наемам да адвокатствам, но аз лично за себе си дълго време съм търсила човек, с когото да искам да създам семейство. С когото да помисля за деца и т.н. Но разбира се, приказката че пълно щастие няма действа изключително осезаемо в моя случай. Реално, дори да не искам да съм сама...Аз мога да го зарежа и това ще е най-лесното, но това няма да ме направи по-щастлива. Да, мога да срещна друг, но историята, поне на моя живот до тук показва, че разстоянието не е нещо, което прави или не връзката силна. Разбирам идеята ви.. ще излъжа ако кажа, че не съм си мислила всичко, което пишете.. Имало е моменти, в които съм била в тотална дупка и съм се питала това ли искам да е живота ми. Но някак, поне за мен, човекът е по-важен, може би, от присъстието му.
Виж целия пост
# 35
И за мен организацията е най - леката част, макар че пак зависи от ежедневието, натовареността, честотата на отсъствията. Със сигурност има хора, на които им е трудно, но при нас, както казах нямам абсолютно никакви проблеми с организацията. Ние сме с едно дете, нямаме никакви роднини в нашия град, но нямам проблем да се оправя докато ММ го няма. На мен ми тежи друго - липсва ми, не обичам да спя сама, мисля го и се притеснявам докато не се върне. Особено последното. Сега, ако командировките му бяха по - дълги може би щях да имам и други проблеми, но за няколко дни - толкова.
Виж целия пост
# 36
Аз си отговорих кардинално в самото начало на въпроса мога ли да се справя и по-важно ли ми е времето заедно от онова, в което сме разделени. Да, по-важно ми е да съм половин година точно с този мъж, отколкото да съм без него или с някой друг.
Но аз обичам да се чувствам и самостоятелна, и свободна на моменти, а този начин на съществуване на връзката ни помага да се изплъзнем от коловозите на ежедневието (което предполагам би ме направило сприхава и нервна женица), да се преоткриваме и да се обичаме силно.
При всяко посрещане на мъжа ми, аз се влюбвам в него. Е, след една седмица пак му скръцвам със зъби де.
Докато го няма планирам накъде ще пътуваме, какво ще купуваме, кои заведения ще посетим. Въобще, винаги се концентрирам върху положителното, достатъчно гадости ми стовари животът на главата през последните години.
Виж целия пост
# 37
Vetrena тъжно ми става, защото разбирам какво искате да кажете, но.. лесно ли се намира половинка?! Това, че един човек не може да е винаги до вас значи ли, че не може да има любов и може ли да има любов просто защото някой е близо? Това е нещо, което често се опитвам да си припомням. Мечтата за семейство винаги е била с мен, говоря за себе си, защото повечето тук са семейни, с деца и т.н и не се наемам да адвокатствам, но аз лично за себе си дълго време съм търсила човек, с когото да искам да създам семейство. С когото да помисля за деца и т.н. Но разбира се, приказката че пълно щастие няма действа изключително осезаемо в моя случай. Реално, дори да не искам да съм сама...Аз мога да го зарежа и това ще е най-лесното, но това няма да ме направи по-щастлива. Да, мога да срещна друг, но историята, поне на моя живот до тук показва, че разстоянието не е нещо, което прави или не връзката силна. Разбирам идеята ви.. ще излъжа ако кажа, че не съм си мислила всичко, което пишете.. Имало е моменти, в които съм била в тотална дупка и съм се питала това ли искам да е живота ми. Но някак, поне за мен, човекът е по-важен, може би, от присъстието му.

И аз разбирам Вашата гледна точка Blush Всички тези неща съм си ги мислила дълги години.
Първите Ви въпроси са реторични, разбира се. Може да има любов при всякакви ситуации. И пълното щастие е мит. Но всички се стремим към него или по-точно към това, което си мислим, че е.
Компромисите са важно нещо в една връзка, а не по-малко важно е да осъзнаем докъде можем да правим компромиси. Да осмислим границата си, да я приемем. Да не вървим срещу себе си, за да се спасим от гадната участ да се възприемаме за жертви. Не е честно спрямо нас и спрямо другия до нас.
Ако осъзнаем, че това не е нашият желан живот и трябва да вземем решение, раздялата съвсем не е единственият възможен изход Blush Смяна на работата също. На професията. На местоживеенето. Има варианти. Всяка двойка трябва да прецени за себе си.
Виж целия пост
# 38
И на моя мъж естеството му на работа е да пътува из страната. Аз не съм шофьор, за съжаление няма и да бъда, но това страшно ме ограничава. Вчера детето си сцепи главата у нас. Беше истински късмет, че не беше още заминал в провинцията, та на пожар му звъннах. Вчера имах нужда да си е вкъщи, защото се чувствах ужасно,ама пак замина.
Виж целия пост
# 39
Е, не, при положение, че сте сами с децата през някакво време (а дори и да не е така), не е ок да стоите и без кола. Просто е леко безотговорно.
Виж целия пост
# 40
Е, не, при положение, че сте сами с децата през някакво време (а дори и да не е така), не е ок да стоите и без кола. Просто е леко безотговорно.

Е, хайде сега - безотговорно! Не давайте оценки на едро, всеки си знае ситуацията.
Отгледала съм си и двете деца с вечно отсъстващ татко и без кола. Изкарах книжка на 43 години, три години след голямото чедо Blush
Има решения за различните спешни случаи - таксита, линейки и т.н.
Между другото, линейката е по-добрият вариант от изплашена мама, която шофира с кървящо или в друга спешна ситуация дете. Виждала съм и мъж да припада, докато палеше колата да закара детето си със зловещо счупена ръка. Просто се срина заради гледката.
Моя приятелка е полицай - отличен шофьор, съпругът и също. Но когато детето им получи пристъп за първи път, извикаха линейка, не се юрнаха да го карат те. Докато установят коя болница е дежурна в момента (беше през нощта) и може да окаже помощ, детето можеше и да го няма.
Затова - 112. Като чуят, че е за малко дете, идват бързо и носят каквото трябва.
Та... по-безотговорно е да се правиш на линейка, когато не си.


Виж целия пост
# 41
Аз не говоря само за инфарктни спешни ситуации. Но примерно ми е трудно да си представя, ако се налага да вземам и водя детето на тренировки, наложи се да го взема извънредно от екскурзия в друг град, ако ми се обади за някаква друга екстрена нужда и аз....какво, почвам да звъня на приятели и съседи, на таксита (които точно в тоя момент са заети, ами ако е за друг град?), с градския транспорт.... Не знам, струва ми се много, да не е безотговорно, но смело и трудно.
Виж целия пост
# 42
И аз бих казала трудно, но не и безотговорно. Изпитвам ужас като застана зад волана, плаша се от неадекватните си реакции. Представям си какъв опасен шофьор мога да бъда за себе си и околните. Знам ли, от зор пък може и да се престраша, ама надали.
Виж целия пост
# 43
Аз се оправям перфектно без кола.
Голямата вече пътува сама, малкия го водя в квартала, където си имаме всичко.
В краен случай, брат ми помага.

На мен лично ми е мъка маршрутката НБУ-УНСС вторник и четвъртък, ама до края на май ще стисна зъби.
Виж целия пост
# 44
И аз съм без кола. Такава паника съм, че с книжка наистина бих била опасна за движението, както казва ММ. Не ми липсва, ходя на работа пеша, на 20 минути съм. Детето е голямо и пътува до училище.
Честно казано малко ме плаши, че догодина завършва и ще стане студент надявам се. Ще остана сама и някакси осъзнавам, че ще е голяма промяна, но... Въпреки това харесвам живота си, свикнали сме на този начин на живот с ММ и честно казано първите години много ми липсваше когато го няма, но вече не е така. Даже така сме свикнали, че не си представям да е постоянно у дома. Като че ли така запазихме отношенията си живи, винаги като се върне си сипваме по едно уиски и си говорим с часове, разказваме си, смеем се...де да знам, обичам тези моменти и приемам тези, в които го няма като нещо съвсем нормално.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия