Като бях малка във втори клас ходех следобед след училище на плуване и ходех сама пеша до басейна. Един ден ме спря един чичо на тротоара пред една кооперация и ми каза, че иска да качи до горе един телевизор (нямаше кашон до него) и нямало кого да помоли. Видя ми се странно и с елемент на опасност, но от някакъв подсъзнателен инстинкт за самосъхранение, тогава на момента не успях да осъзная и да преценя ситуацията с яснота. Помня, че всъщност се чувствах ужасно смутена и ми беше неудобно, че трябва да откажа услуга на възрастен, бяха ме възпитавали, че трябва да уважавам възрастните. Смотолевих, че ще закъснея за плуване, а той пак ми се примоли и каза, че ще ми даде 2 лева за услугата. Пак казах, че много закъснявам, което слава Богу беше истина, иначе можеше и да надделее чувството за дълг, и се измъкнах.
По онова време телевизорите още бяха едни огромни кютюци и сигурно един телевизор е тежал колкото едно момиче във втори клас. Сега, разбира се, преценявам това на секундата и ми е прозрачно ясно колко абсурден предтекст е, но понякога си мисля как в онзи момент всъщност силно се колебаех как е редно да постъпя.
Виж целия пост
По онова време телевизорите още бяха едни огромни кютюци и сигурно един телевизор е тежал колкото едно момиче във втори клас. Сега, разбира се, преценявам това на секундата и ми е прозрачно ясно колко абсурден предтекст е, но понякога си мисля как в онзи момент всъщност силно се колебаех как е редно да постъпя.
