Детето реве по телефона, че иска да е с баща си. Не защото много го обича, а защото не иска при бабата. А и очаква да поживее малко с баща си и да отиде при майка си.
Включва се авторката с това да стимулира бащата детето да бъде при баща си, докато го вземе майка му (ей, сега, до една година).
Детето не желае да живее с баща си, но не желае да живее и с баба си. Иска майка си. И то вярва, че аха-аха да замине при нея. Илюзията продължава да бъде поддържана.
През това време аторката се грижи за детето, което приема грижата, защото вярва, че скоро заминава при майка си. Не му дреме ни за баща му, ни за авторката.
Детето расте, започва да разбира, че това заминаване така и не идва. Започва да трупа агресия и гняв, разочарование и омраза, които изпитва към майка си и баща си, защото продължават да го лъжат, че ще замине. Обаче авторката е единствената, която е около детето и то започва да излива тези емоции върху нея.
Колелото се завърта. Започва една взаимна ненавист - детето, защото не иска авторката да се грижи за него, а майка му. Авторката - защото не стига, че е единствената, която полага реална грижа за него, ами и то се държи като абсолютен хулиган в дома, в който живее и с човека, който се грижи за него.
Пътят към ада е постлан с добри намерения.
Авторката не е законна половинка.
някой трябва да си прибере вересиите