Той беше моята фалшива реалност. С него всичко се обагряше във вълшебство и времето сякаш спираше на забавен каданс. Той беше безкрайна фотолента от спомени,
която така внезапно се скъса, а болката рикошира направо в сърцето ми.
Седях притаила дъх под навеса на спирката, а лентата все така не спираше да се върти пред очите ми, или поне остатъците от нея: Аз и той се търкаляхме в тревата, хвана-
ти за ръце под звездите; той целещ ме с пакетчета захар, докато аз се опитвам да му избягам; той подаващ ми чифт гуменки на ведри цветчета с глуповата усмивка, купища откраднати вечери с неприкрита емоция и детски възторг.
После... после... идваше ред на последния кадър, кадър, на който съзнанието ми беше забило и не спираше да го повтаря отново, и отново – той, гледащ ме с отвращение,
докато крещи в лицето ми „НЕ!“.
Не знаех от кое боли повече, от спомените с форма на щастие или от грозния удар, последвал след тях. Кое е това,
което ни убива повече в такива моменти? Това, което сме изживели или чувството за това, което никога няма да успеем?
Виктор беше като шепа стъкълца в ръцете ми. Остри, бодящи, но нереално бляскави и красиви. Най-доброто, което можех да направя, беше просто да ги пусна там, в локвата на спирката и да ги гледам как се разпръсват в нея и стават на кал.
Но вместо това упорито продължавах да ги стискам и да наблюдавам как кръвта ми се разтича навсякъде. Впиваше се все по-дълбоко в дланите ми и също като парченце стъкло, не можех да разбера къде е, за да го извадя, само усещах болезненото му присъствие. Не зная дали това беше
любов, като тази в представите на хората около мен. Но беше любов с главно „В“, където краят идваше преди началото, заедно с главния си герой...
"любоВ с главно В"
Виж целия пост
която така внезапно се скъса, а болката рикошира направо в сърцето ми.
Седях притаила дъх под навеса на спирката, а лентата все така не спираше да се върти пред очите ми, или поне остатъците от нея: Аз и той се търкаляхме в тревата, хвана-
ти за ръце под звездите; той целещ ме с пакетчета захар, докато аз се опитвам да му избягам; той подаващ ми чифт гуменки на ведри цветчета с глуповата усмивка, купища откраднати вечери с неприкрита емоция и детски възторг.
После... после... идваше ред на последния кадър, кадър, на който съзнанието ми беше забило и не спираше да го повтаря отново, и отново – той, гледащ ме с отвращение,
докато крещи в лицето ми „НЕ!“.
Не знаех от кое боли повече, от спомените с форма на щастие или от грозния удар, последвал след тях. Кое е това,
което ни убива повече в такива моменти? Това, което сме изживели или чувството за това, което никога няма да успеем?
Виктор беше като шепа стъкълца в ръцете ми. Остри, бодящи, но нереално бляскави и красиви. Най-доброто, което можех да направя, беше просто да ги пусна там, в локвата на спирката и да ги гледам как се разпръсват в нея и стават на кал.
Но вместо това упорито продължавах да ги стискам и да наблюдавам как кръвта ми се разтича навсякъде. Впиваше се все по-дълбоко в дланите ми и също като парченце стъкло, не можех да разбера къде е, за да го извадя, само усещах болезненото му присъствие. Не зная дали това беше
любов, като тази в представите на хората около мен. Но беше любов с главно „В“, където краят идваше преди началото, заедно с главния си герой...
"любоВ с главно В"
