Кой е любимият ви виц? Нека се посмеем заедно... - 24

Имам си мъж. За пръв път в живота. Разбира се, срещала съм се и с други мъже, но всички те бяха епизодични явления и извън пределите на жилището ми. Но ето че един ден...

Станах сутринта и когато отидох в тоалетната, капакът на тоалетната чиния беше вдигнат. Така започна новата ера в моя живот. У дома се беше заселил мъж. В началото си мислех, че няма да се задържи дълго. Мъжете са едни такива капризни...

Първата му работа беше да заяви, че щом сме решили да живеем заедно, просто е нехуманно да използваме презервативи. Вярно, не уточни спрямо кого е нехуманно. Изникнаха три варианта. Изглежда, че него го интересуваше само един. Мен обаче не ме устройваше. Обвиних го в егоизъм и безотговорност. Той ме посъветва да си купя вибратор. Аз му напомних, че живеем в ерата на СПИН-а. Той каза, че не е такъв. Аз му казах да се гръмне. Усмихнах се криво. Той затръшна вратата. Аз си боядисах косата.

Чух го да си отключва.
– Едва успях да намеря отворена аптека. Ето... – подаде ми малка опаковка. – Ама ти наистина ли си червенокоса?

И така, започнахме съвместния си живот. Вечер като се прибирах вкъщи, вече не се стрясках като виждах, че прозорците ми светят. Вече не казвах „Имате грешка“, когато звъннеше телефонът и някой произнасяше неговото име. Възглавницата ми миришеше на неговия одеколон. Той хъркаше нощем, придърпваше завивките към себе си, а сутрин ги намирах на пода. В тоалетната четеше криминални романи, а после крещеше през вратата:
– Хартия!
– Откъсни си първа глава! И да не съм видяла повече тези боклуци в дома си!

В компания цитираше Кант. Непрекъснато настъпваше котката по опашката и винаги твърдеше, че е случайно. Учеше ме да се ориентирам по звездите. Отучи приятелките ми да идват вкъщи. По някаква причина ми подари надуваема лодка. Притесняваше се от мама.
Нощем ме будеше с целувки. Сумтеше докато се миеше. Пръскаше огледалото в банята с паста за зъби. Посред зима ми купуваше ягоди.

С една дума, беше неотразим.

В дома ми се появиха музикална уредба и гирички. Музиката звучеше от сутрин до вечер. Гиричките бездействаха. Когато чистех, все трябваше да ги местя насам-натам. Гостите непрекъснато се спъваха с тях. Съседката каза, че тези „железа“ развалят естетиката в хола. Накрая не издържах и му предложих да ги изхвърлим. Любимият избухна в справедлив гняв. Припомни ми, че здравият дух е в здраво тяло. Оказа се, че вече разглеждал щанги в спортните магазини.

– Бицепсите трябва да се помпат... – поверително ми съобщи той.

Но затова пък сега винаги имах под ръка пяна за бръснене. И вече можех напълно равностойно да участвам в разговорите с приятелките ми на тема „А пък моят вчера...“:
А) до сутринта игра на компютъра;
Б) цял ден лежа под колата;
В) изяде седмичните ни запаси от котлети;
Г) пак пуши в тоалетната;
Д) каза, че от сериалите се затъпява;
Е) цяла вечер гледа бокс;
Ж) ...гадина такава!

Накратко, съвместният живот с любимия доведе до маса открития. Някои приятни, някои - не толкова.

Откритие първо: Той яде.

Откритие второ: Той постоянно иска да яде!

Кафе и мандаринка не го устройваха за закуска. В дома ми се появиха ненавиждани от мен продукти: сметана, сланина, захар, водка, макарони. Рейтингът на майонезата скочи до тавана. Започнах да обръщам внимание на кулинарните рецепти в списанията. И вечният въпрос „Какво да приготвя за вечеря?“ ме тормозеше по хамлетовски. Откачах. Непрекъснато нещо варях, пържех, прецеждах, опитвах... Вдигнах три килограма. Любимият беше доволен, весел и винаги готов за ядене. Когато пет минути след обяда ровеше в хладилника с думите „Нямаме ли нещо вкусничко?“, направо ми идваше да му ударя един и да тръшна вратата. Започнах да си мечтая в магазините да се появят пакети с надпис: „Храна за мъже. 10 кг“. Да му купиш и да си свободна цял ден.

Откритие трето: Той си крие чорапите.

Надявам се, че не от мен. Това, че ги е носил, естествено не е тайна за мен. Първата му работа като си дойде от работа беше да потърси някакви скришни места и там, като катерица в скривалището си, да ги смотае, като предварително ги направи на топка. И никакви намеци не бяха в състояние да го накарат да оставя тези „охлюви“ поне в банята. С маниакална упоритост той ги буташе под дивана, под креслата, и изглежда беше готов дори да разкове паркета, за да трупа там своите съкровища.

Откритие четвърто: Той си правеше завещание всеки път, когато го заболеше зъб или имаше хрема.

Стенеше и охкаше като ранен бизон. Задушаваше се само от споменаването на думата „поликлиника“ и молеше за моето милосърдие. То му беше необходимо, за да се отърве от нечовешките страдания. Държеше ме за ръката и благородно ме съветваше да пребоядисам стария Опел преди да го продам. И като истински мъж, сдържащ риданията си на смъртния си одър, се прощаваше със скъпите на сърцето му вещи: дисковете с музика, мобилния му телефон и любимия му спортен вестник.

Откритие пето: Той можеше да мълчи.

Беше в състояние цяла вечер да прекара пред телевизора без да пророни и дума. Той, който знаеше два езика и имаше висше образование, ако можеше щеше да сведе общуването си с мен до три фрази: „Добро утро, скъпа“, „Любима, какво има за вечеря?“ и „Ела при мен...“. В името на справедливостта, трябва да отбележа, че контактите с майка му или телефонните разговори с приятелите му също не се отличаваха с особено красноречие. А взаимоотношенията с най-добрия му приятел се крепяха на съвместното гледане на футбол, придружени със съдържателните коментари:
- Подай! Подай му, бе! Копеле такова... Дай бирата...

Откритие шесто: Обичайки да мълчи, той не понасяше тишината.

Така и не успях да разгадая този парадокс. Не стига че музикалната си уредба докосваше по-често, отколкото мен, той практически никога не напускаше мястото си пред телевизора, превключвайки каналите със скоростта на светлината. От началото до края моят любим гледаше само новините и спортните предавания. През останалото време щракаше с дистанционното. Картините в телевизора се сменяха като в пъстър калейдоскоп. От което направо ми се виеше свят. И не дай боже да застанеш случайно между него и телевизора, следваше строга дипломатическа нота:
- Махни се от екрана!

Откритие седмо: Той ревностно брани територията си.

За негови владения се считаха: първо, мястото му на масата, и второ, любимото кресло. Даже гостите не можеха да сядат на табуретката му в кухнята. А бедната котка се изстрелваше като куршум от мекото кресло, само като чуеше познатите тежки стъпки в коридора.
Аз не престъпвах границите. Женската интуиция ми подсказваше, че е по-добре да не посягам на мъжкия му трон и на свещената му халба. Затова пък си позволявах да крия омразните гирички. Даже обмислях дали да не ги дам за вторични суровини – моят скъп спортист едва ли щеше да забележи липсата им.

Откритие осмо: Надзор и контрол.

– С кого говореше по телефона?... Кой е този очилатко на снимката?... Къде беше днес между четири и пет?... Откъде са ти тези обеци?...

– 1. С приятелката ми. 2. Брат ми. 3. На фризьор. 4. Ти ми ги подари...

Откритие девето: Вече не можех да лежа с часове в ароматната вана.

Моето деветдесеткилограмово зайче непрекъснато се опитваше да се промъкне в банята. Ту спешно му трябваше четката за зъби, ту изникваше внезапна необходимост да огледа течащото от два месеца кранче, ту пък се интересуваше ще успее ли да се помести и той във ваната и колко вода ще изтласкаме с телата си според закона на Архимед. Или просто му ставаше скучно и мрънкаше пред вратата като ме удряше по съвестта:

– Страдам от липсата на общуване!

В момента, в който излезех от банята, страдалецът доволно се връщаше в креслото си.
– Ей, а какво стана със закона на Архимед? – питах аз.
– Ще взема душ – съобщаваше милият и забиваше нос във вестника.

Откритие десето: Брадата му растеше.

Естествено, че ще расте. Растяла е и допреди нашето старомодно съжителство. Но преди моят герой идваше на срещите гладко избръснат, а сега аз го наблюдавах почти денонощно. Кожата на лицето ми започна да се бели от наболата му брада.

Откритие единадесето: Той не помнеше празничните ни дати!!!

Напълно. Амнезия. Дупки в паметта. Той помнеше деня на падането на Бастилията, на техническия преглед на колата си и на постъпването си в армията, но рожденият ми ден по никакъв начин не можеше да се закрепи в някое от мозъчните му полукълба. Всъщност той би пропуснал и Нова година, ако не беше повсеместното оживление.

– По улиците се появиха хора с елхи. Дали не е време да купим шампанско? – гласяха дълбокомислените му заключения.

Откритие дванадесето: Той се оказа страшно непрактичен.

Той не умееше да планира бюджета ни. Излизайки за храна, се връщаше с пет бутилки бира, пакет чипс и кофичка сладолед. Притесняваше се да получава доставки. Не можеше да се пазари. Купуваше всичко, което му предлагаха хитрите бабички на пазара. Веднъж вместо картофи донесе рози. Само въздъхнах.

– Обичам те – каза той, подавайки ми цветята.

Откритие дванадесето и половина: Той ме обича...

Изобщо, животът с мъж е като игра на шах. Непрекъснат блиц с не съвсем ясни правила.

– Но конят не се движи така.
– Глупачето ми... А как според теб се движи?
– Г-образно.
– Съседът да ходи г-образно. Аз ще се преместя ето така...
– И откога са тези нови правила?
– От току-що... Хайде, давай, любима...

Тая заран се събудих с лошо предчувствие. Малко се въртя из леглото, а после посягам на любимата с цел блудство – влечугото само изсумтява, махайки ръката ми от тайното си място. Е, бях длъжен да опитам. Ставаме. Нора си прави кафе, аз отварям бира. Разговаряме (цяло чудо че не ми е сърдита за нещо) – разправям как в предучилищна възраст ме ухапа един рапан на морето. Смее се и влиза да се изкъпе (аз лъжа, че ще го направя по-късно – за един мъж е глупаво да се къпе, щом няма да участва в секс). Излиза от банята и смирено ми дава да я помачкам малко – какво феноменално тяло... само кокали тапицирани с фина кожа от петите на делфин. Сетне се облича и отива на пазар. Решавам да си измия зъбите. В банята взимам котката Ивелина, цигарите, пепелника, запалката, джобното радио, бирата, телефона, малко снакс и парче суджук. Почвам... колко досадно. Изведнъж се стъписвам... Не може да бъде... Шок! Катастрофа – на темето си имам малък празен участък. Исусе. Както съм с четка и суджук в устата, се втурвам да диря още едно огледало. Намирам. Въртя се като глисти пред двете огледала – жестоката истина е потвърдена, имам неплодороден парцел отзад. Паникьосвам се и бързо ровя в шкафа над мивката. Намирам един бронхостоп и го изфъсквам целия по главата си. Какво ще правя? Всичко се срутва пред очите ми. Аз властелинът на женските сърца, аз красивият зъл дух от селата, аз върховният повелител на юргана – олисял. Някой да е виждал плешив демон? Защо Бог не премести тая плешивост на чатала ми?! Срам. Веднага си обувам джапанките, ключовете, асансьора, скачам в колата и към първата аптека. Купувам най-скъпия шампоан против косопад и с въртене на гуми се прибирам. Вкъщи хубаво го втривам, удряйки две хубави глътки за по-силен ефект. Седя половин час препариран на тоалетната чиния. Изплаквам. Чудя се какво друго би помогнало. Отварям интернет. Аха – разбрах. Вземам една тенджера и се изпикавам вътре. Нямам много, но нали любимата ще се прибере (ако не се съгласи, ще взема урина назаем от комшиите). Добавям свинска мас от село, люти чушки и чесън. Нора се връща. Стои в кухнята замръзнала с торбите. Очите и стават като на сърна стръвница. Вижда бъркотията, усеща миризмата. Ще крещи както никога досега, но... нещо в погледа ми я спира. Приближавам към нея, а тя плахо отстъпва – сега ще я направя донор на урина. Грабвам тенджерата от масата, а Нора побягва. Настигам я с два скока като мечка, гонеща сакато врабче. Тикам тенекиения съд под дупето ?, но годеницата ми твърдо отказва ролята на уринодарител (дори когато заявявам, че това ще спаси пандите в Китай). Няма как, отказвам се. Доразбърквам сместа. Липсва ми само още една съставка – виме от прилеп, но няма къде да го търся сега. Взимам три филии хляб, лъжица и сядам на масата. Нора ме гледа налудничаво, а краят на горната ? устна потреперва. „Спри, глупако. Сигурна съм, че тая рецепта е за мазане, а не за ядене. Дай тука." Повежда ме към банята и там изсипва блажната каша връз главата ми (предложих първо да изпробваме на Ивето, но срещнах неразбиране). Седя така един час. Това чудо обаче няма измиване и косата ми все стои мазна – веро, сапун... нищо не помага. Накрая Норката чупи две капсули Ариел, които някак разтварят маста от свиня. Седя изпран и омърлушен в хола. Чувал съм, че сурова леща помага – изяждам 1/3 пакет. Ближа лепилото под бирения етикет (все ще е полезно за нещо), натърквам глезените си с котешка храна (да добия козина), а под всяка мишница слагам парче пушена скумрия за красота. Внезапно през стаята прелитат едни гащи. Поглеждам към вратата – любимата чисто гола като животно. „Кольо, ела оттатък да ти покажа, че нищо не си изгубил." Не ми трябва втора покана – точно както Фред Флинтстоун боксувам с джапанките, но ми се отваря трета чакра и намирам сцепление. Търча към спалнята с бойни викове на дрогирано кенгуру... Жените са най-добрите лекарства.

Никола Крумов