Накратко, след сериозен разговор, ММ се кротна за период около 10 дни, като беше декларирал, че по собствено желание и без принуда ще намали самостоятелните излизания. Естествено не му повярвах и се оказах права. Поднови ги сякаш разговорът не се е случил. Вчера привечер ме изненада, че ще излиза, излизане прикрито с това, че негови колеги са дошли от друг град, а всъщност те пак са си се събрали същите. Преди това пък ходи на кино с тях в началото на седмицата, уж каза, че ще гледа децата, за да мога и аз да отида да гледам същия филм, понеже много исках, но това така си и остана на думи. За капак сега е решил да ги води следващия уикенд в град в съседна държава, където има роднини, а ние с децата да останем тук. За протокола, от самото начало на връзката ни аз го моля да отидем в друг град в тази държава, съседен на този, където ще ходят с компанията, а той все отказва под претекст, че пътят е много лош, че цените били незаслужено високи и по-добре да отидем на друга дестинация и т.н.
Междувременно, аз понеже не обичам да си оставям коня в калта, отидох на консултация със семеен терапевт. Описах нещата, както съм ги описвала тук, а тя извади една таблица, където имаше описани периодите на брака по години и ми посочи, че ние се падаме в графата "Аз мога и сам", където хората започват да отстояват своята независимост и обикновено или свършва със следващия период (Приемане) или следва раздяла. Според нея трябвало да опитам да пресъздам първоначалните безгрижни дни на нашите отношения, да го върна в разцвета на нашата връзка, но как да стане това? С две малки деца и мъж, който тотално ме отрязва от живота си? То си личи как му е досадно да бъде с мен, във всеки момент копнее да е с други хора.
Та в общи линии, на мен вътрешното ми чувство крещи, че нямаме бъдеще заедно, терапевтката пък ме посъветва да се въздържам от крайни решения, каза, че може да е само период. Но на мен от това вътрешно противоречие, заедно с отношението от страна на мъжа ми, ми се разказва играта. Вече нямам желание да се храня, нямам апетит, не мога и да спя вече трета нощ - ето седя по това време и пиша за втори път тук. Аз ли съм луда, крайна ли съм, наистина ли си заслужава да търпя и да понасям, че и да се опитвам да съм весела и усмихната и да го играя влюбена девойка от първите дни на връзката за мъж, който очевидно има други приоритети? Махане с лека ръка ли ще е ако поискам да се прекрати тази връзка? Знам, че имаме две деца, знам какво би им причинил един развод, но аз не издържам повече психически, емоционално, а вече и чисто физически.
