Борбата с рака - духовното оцеляване и физическото преодоляване - 59

Мерси, Спирит.🌹
Не знам, Шели и не ми се мисли..За близките силно се тревожа като на някой нещо му има. За мен бях се паникьосала, че децата ми ще останат без майка, само зарада това. И само смятах - ако имам 5 г. живот, че малкия нама да има 18 като реша да "си ходя"....офффф. После си викам - дано да са си поели по пътя, като дойде това време и някак незабелязано "се измъкна".  Звучи ужасно и ужасно беше. Но БЕШЕ. Сега не си мисля такива ужасии, а  далеч по-приятни неща и планове имам.

Честито на щастливата пенсионерка - мацка
 Милмич я изпуснах и не я видях.
Дано да сме живи и здрави и да можем да работим, че то ако разчитаме на държавата, жив зян ще сме.
Лагерта, напълно те разбирам. И баща ми е болен от квартиранта, а и аз съм се подредила, както се вижда ...
Дано ремисията ми е перманентна, че не ми се мисли, а и съм без хапчета. Абе ...
И нещо весело - заех се да шия един дънков миниатюрен комплект за една от куклите ми - бермуди и якенце. Дънковото якенце е съвсем мини,дано да успея да го сглобя   Приготвих им и перуки, а след тази партида започвам едни други, по друга техника ще ги правя и за Коледа ще се продават. Забавлявам се като 5-годишна  

AnyHr, честита пенсия и от мен! Желая ти дъъълго, бааавно и много, ама много кефлийско усвояване на пенсионния фонд! Целувам те!

Sheli17, ти си точно като мен! В момента, в който докторката с тактичността на носорог ми заяви: ами, имате карцином на мл. жлеза, се почувствах, все едно ме връхлетя чувал с пясък, и това беше. Без самосъжаления, депресии, страх, въпроси и обвинения към съдбата. Затова пък по някакъв магичен начин удоволствието от всяка изживяна минута се удвои и утрои. Във всичко намирам удоволствие и смисъл. Смело мога да заявя, че станах още по-щастлива отпреди, или пък че вероятността за краен срок на живота ми ме научи да ценя още повече всеки хубав миг от него. Освен това научих за себе си, че не изпитвам страх от смъртта. Защото вътрешното ми чувство ми казва, че оттатък е ГОЛЯМОТО ПРОДЪЛЖЕНИЕ. Децата ми са добре, имат стабилен и подреден живот, справят се отлично, така че и грижата за тях отпада от дневния ми ред. Е, разбира се, въобще не съм се засилила да мра, даже напротив, възнамерявам да бъда докрай добър стопанин на повереното ми тяло, и да продължа да го ползвам колкото може по-дълго. Та така, пребивавам в състояние на мир със себе си и света. Единственото нещо, което ме тревожи, е мисълта как ще понесе моето старо момче, ако аз си отида преди него. Той, за жалост, не усеща нещата като мен, и това ме натъжава.

AnyHr , честит и от мен и първо бъди здрава! И би трябвало да освободиш местенцето си за млад човек. Totto, ти пишеш, че не си представяш, как се живее на пенсия 200-300 лв. А как се живее на социалните? В Бюрото по труда са регистрирани много хора с висше и всякакво образование и чакат за свободните места. А и работа на такива години след прекаран рак, терапиите...Почивката винаги добре се отразява на здравето, особено на тези години. AnyHr , няма да ми накривиш като работиш, но като легнеш вечерта след работа, се замисли дали правилно постъпваш...

Абе я стига с това освобождаване на място на младите. Всеки си преценява колко да работи. Младите винаги могат да си намерят какво да работят, стига са искат и да не ги мързи, само че работодателите не се избиват за такива като нас обаче. И да, с 200-300 -500 лв пенсия в София не може да се живее. И каква почивка без пари ще е. Така че всеки да се спасява както може. Никой не е длъжен на никого.

Леди, не си права .... Младите гледат деца, трябва да ги изучат, трябва да работят... Никой на никого не длъжен...., но всеки трябва да разсъждава....

Emma, първо шефът ми от няколко години ме навива да остана на работа след пенсия... Второ: високообразована съм и през целия си живот не съм спирала да ъпгрейдвам знания и умения (това ми е струвало много- усилия, време, средства, работа без почивка, безсънни нощи, лишавало е и семейството ми от вниманието ми и от мн. др. неща), нищо не съм получила даром и винаги се стремя да съм в крак с новото време (дори внукът ми ме открехва на много неща от неговия свят...).
Не съм връзкарка... От 20 години работя в частния сектор и винаги се явявам и печеля конкурси (бях спечелила и конкурс за работа в атомната централа в Козлодуй преди 20 години, но точно при медицинското за работа си напипах бучката и ... знаете какво следва...).
Твоята представа за работата е бъгната,
emma! ...или в малките населени места шуробаджанащината е непреодолима
 "Традициите не са това, което бяха!"
В София (и не само) има страшен недостиг на квалифицирани, знаещи и можещи хора...

Дами, Ема е права за малките населени места! Там е другата България .....онази с местни феодали ,партийни назначения дори на най- ниско ниво.  Само се сетете за Ценко Чоков... нищо повече.

Никой не е длъжен да стои в малкото населено място, сега не е 1985 година, жителството не е задължително. Ема обаче е стиснала за гушата дъщеря си и не я пуска. Повтаря ѝ че е болна от какво ли не. Вместо да я насърчи да си търси щастието на по-добро място.
Точно така направи и моя позната, мир на праха ѝ. Понеже "много обичаше" сина си, не го пусна на работа в София. Не бил способен, (беше дипломиран агроном!), бил болен, бил несигурен... Той полудя окончателно в Кюстендил, самотен и нещастен и уморен от родителите си, и се самоуби на 40 години, тя умря една година по-късно, от рмж 4ти стадий.

Вчера ми беше еуфорично и не ми се говореше за това....
В крайна сметка направих гастро- и колоноскопия в МБАЛ "Св. София", където ме изпрати всъщност гастроентеролога.
Дай, Боже, на никого да не се налага... но ако се наложи, препоръчвам тази болница (то след 50 г задължително се правело това изследване, ама никой не ти казва).
Самата процедура е 2в1, под пълна анестезия и не се усеща, но подготовката е гадна.
В случая ме впечатли, че в тази огромна съвременна частна болница никой не ми поиска 1 стотинка за нищо. Просто дадох направлението на рецепцията, последва преглед и ехография от техен гастроентеролог, кръв и урина (над 50 кръвни показатели, вкл. ту маркер и алкална фосфатаза), хоспитализираха ме. КП е 3 дни, лежах 2-3 часа, докато изляза от упойка.
Докторът веднага ми каза, че няма нищо притеснително и ми написа рецепта. Епикризата ще излезе другата седмица.

Ани, а и всички други момичета, работете докато можете!
Работата е живот, имам познати адвокати и счетоводители, които работят активно и на 70, и повече години! Всеки е виждал жизнени хора, които след пенсия се залежават и поболяват!
Ема, никой не е длъжен на младите! Да идват в София, тук има невероятен глад за кадри, от най-ниско квалифицирани до най-образовани! А това пък с висшистите, които чакат места, просто ме разби! Когато човек има желание да работи, НИЩО не може да го спре! Колко камериерки и готвачки висшистки съм виждала...но не мрънкат, не чакат топли места, не си стоят по провинцията, където са родени! Един от продавачите в кварталния Фантастико е учител по литература, с перфектен английски, културен и фин човек, доработва си! Такива хора безмерно уважавам и подпомагам, ако мога! Мързеливите и мрънкащите от опашката за топли местенца - да се оправят!
Здраве на всички и чудесен слънчев ден ви пожелавам!

Фри права си!  То рецепта в този живот няма.  Тук ние си пишем ... но живота се и различен за всеки.

Шели, знаеш ли какво ги спира понякога? Правилно прекратените трудови отношения. Нас като ни изпосъкратиха с 30% по член не знам си кой, закриване на щат или позиция, ще ви излъжа, но не беше нито по взаимно съгласие, нито дисциплинарно и първото ни нещо беше под строй да се запишем на борсата и да я осмучем едно хубаво. Освен, че работодателя ти дължи три заплати като обезщетение, от борсата почват да ти превеждат ежемесечно 70% някъде от това което си получавал, допълнително до три или четири месеца кво беше не помня, ако не си намериш работа те компенсират с още една заплата. Междувременно от бюрото по труда нямат право да ти предлагат по-ниско платена позиция, а те и на такива като нас просто НИЩО не можеха да ни предложат, случаааааайно нещо ако изникне ти имаш право на три отказа ако не се устройва нещо там - я локация, я длъжностна характеристика, я работно време. Аз лично не се възползвах, понеже съм набърбальокана със зверски кредити и щях да усетя това снижаване на стандарта - едно е да си свикнал на едни 3000 примерно и да трябва да се нагаждаш към 2100. Колеги обаче, които нямаше какво толкова да му умуват и пресмятат на семейния бюджет си се възползваха и си помързелуваха няколко месеца. Емма най-вероятно освен, че няма да одобри такова надцакване на системата, даже би се разгневила, но пък... мила Емма... сама така съм си го направила да ми е меко и леко. От един и същи нисък старт поехме всички. Мамините глезанчовци трошеха парите на родителите си за дискотеки, купони, алкохол, аз и средства и време инвестирах в учене. По един топ карирани листи формат А4 си заминаваше на всеки един триместър, колко химикалки и моливчета също са заминали вече не ги броя, както и безсънните нощи, за които Ани спомена, лишенията от ахо-ихи. Лично моят студентски живот няма нищо общо с това, което виждаме по новините чат-пат, беше си същинска казарма и свиване на чердженцето на макс, но пък за сметка на това не продължи дълго - още края на втори курс IT сектора ме забеляза и ме лапна... Та така.... заработих, продължих да се доразвивам, но в реална вече среда и мисля съвсем си имам правото дори по най-подлия за мирогледа на някои хора начин да изглежда, да си се ползвам и с привилегии, и с бонуси, и със специално отношение. Не ми е спуснато отгоре на готово сдъвкано и изплюто, наистина много се борих за този ми социален статус СЕГА. И за да не звуча като поредния неблагодарен фукльо или фукла как само и единствено на себе си заслугите си дължа, ще подчертая, че имала съм било то и скромна ВИНАГИ подкрепата на една самотна майка, която наистина много ми помогна колкото и мъничко и нищожно да изглежда в чуждите очи, в моите очи си беше незаменима подкрепа, аз просто се възползвах на максимум от малкото ми дадено, съвсем в началото, когато още не се бях преборила за стипендия, тя успяваше от джоба си някакви лелове там за таксата да ми подсигури... после вече и стипендия спечелих и като хонорован асистент в университета се намърдах и от там едни скромни парички под формата на символично и крайно недостатъчно, но все пак някакво заплащане, като трябваше да ставам рано, тя преди мен ставаше и ме будеше не с дрънчащ някъв омразен и нетърпим до мозъка на костите ти будилник, а с аромата на току що направено кафе... ей такива едни наистина елементарни жестове, които както виждате се запечатват до гроб в съзнанието като наистина нещо огромно като жест и отношение.

Браво момичета! Работете, ако ви е кеф и до сетен дъх. Това наистина е живот. Хора, които са инвестирали в образованието и работата си и я обичат го правят, а другите не ги разбират. Аз бях и от двете страни на медала. Сега съм измежду редиците на обичащи работата си и дай Боже да съм здрава ще продължавам да инвестирам и израствам. Просто ми харесва. Придава смисъл на живота ми. Вече не ми стига да съм само съпруга и майка (а вече и съпруга не съм дори). Даже открих, че би било чудесно, ако си намеря мъж, който работи в моя бранш, но едва ли....ще видим. Представям си колко интересен би бил живота с толкова общи теми😊
Ема, този път не съм съгласна с теб.

Имам и още да пиша от вчера още, но много сте се активирали и не мога да ви смогна. Мислех да ходя на един коктейл с тема изграждане на гърди. Ще има аперо, доктори ще говорят и отговарят на въпроси, модно ревю за такива като нас и какво ли още не, 4-5 часа общо. Няма да издържа обаче, защото преди това съм на очен лекар, а след това на рожден ден. Ще каталясам и май се отказвам от мероприятието с циците.

Аз съм инвестирала в моята професия цели 20г учене и специализации. При нас се учи повече и от медицината. Професията ми е "работа с главата", в която се цени възрастта и опита и мога да я работя до дълбока старост, ако изобщо ще достигна до такава, разбира се. Мога и да преподавам, ако някой ме наеме. Аз съм и даскал по душа и по призвание така че, с удоволствие бих обучавала младите и бих предавала знания и опит. За сега работя само в частния си кабинет и от време на време като консултант в едно НПО. Признавам, че вече не съм в състояние да издържа 8-часов работен ден и то не заради нашата диагноза, а заради гръбнака. Много е зле положението там, направо не знам какво ще правя. Лекарите изобщо не са оптимистични по въпроса.