КГБ = Клуб на Готините Баби - 199.

ОТПЛАТА ЗА ГРИЖИТЕ
Медицинската сестра ги избута през вратата. Опита се да бъде внимателна, но беше загубила търпение. От сутринта се мотаеха в краката й, а чакащите пред кабинета се множаха. Трябваше да говори високо и да повтаря едно и също. Старците недочуваха, а дядото и почти не виждаше, след като си бе наранил окото. Бяха угнетени и тъжни, защото с пристигането от село позвъниха на децата си, но те не ги изслушаха. Отговориха, че са много заети в момента и не могат да говорят. Трябваше да пренощуват при тях, тъй като операцията на баща им беше насрочена за следващия ден, но не успяха да им го кажат. Звъннаха още няколко пъти, но никой от отсрещната страна не отговори. Вероятно бяха изключили телефоните си. Не можеха да се оправят сами, а и бе невъзможно да излязат от болницата. Духаше силен ноемврийски вятър и валеше дъжд. Бяха прегладнели и тъкмо се чудеха откъде могат да си купят нещо за ядене, когато грубоват мъж не съобрази скоростта си и ги помете в тесния коридор. Наруга ги и нареди да вземат да седнат, че да не пречат на придвижването на нормалните хора. Отношението му ги наскърби. Излизаше, че в очите на чакащите изглеждат ненормални. Това ли чака всеки остарял човек - ругатни и пренебрежение?! Към притеснението им се прибави и обида от забележката на лекарката, която чу как им се скараха и побърза да се включи. Беше изнервена от растящата опашка, а и не успя да си изпие кафето:
- Не може да стоите тук цял ден. Позвънете отново на децата си. Сигурно ще излязат в обедна почивка. Все ще могат да прескочат дотук, за да Ви приберат. Това ли е отплата им за вашите грижи? Сигурно сте отгладували следването им. Казахте, че синът ви е шеф на фирма. Ами да вземе да изпрати шофьора си. В това състояние вие не можете да се отдалечавате от сградата. Превръзката на окото не бива да се мокри, сложила съм лекарство. Сигурно сте гладни и затова ли трябва да мисля?
С нескривана неприязън се намеси и млад мъж, изнервен от чакането и разправията:
- Тази беда е по-малката. Ще се оправите, щом сте в ръцете на докторите, но няма да оправите грешките във възпитанието си. Сега берете онова, което сами сте посели...
Двамата съпрузи не дочуха всичко, но усещаха недоброто отношение към тях и личеше, че са наскърбени повече от хорските одумки, отколкото от равнодушието на децата си. Дъщерята е учителка, сигурно са я задържали в училището. А синът е много зает. Той се занимава с поправка на електроника. Сложна и капризна работа. Навярно се е захванал с бърза поръчка, затова им затвори телефона. Като приключи с работата си, непременно ще позвъни. Дъщерята каза, че влиза в час и ги насочи към брат си, защото имал кола. Но не попита къде са и какво се е случило. Въпреки това, като излезе от час ще звънне. Какво да се прави, децата им са притиснати от грижи. Водят борба в живота, но щом се освободят ще звъннат, за да разберат какво става с родителите им. Но нито един от двамата не звънна, а минаваше два следобед.
Дядото съблече шубата и тогава се видя бедността му - риза с протрита яка и закърпени панталони. Обувките и на двамата не отговаряха на сезона. Може и да не са успели да се преоблекат от бързане и притеснение. Бабата изглеждаше по-прилично облечена, макар и с лятна забрадка. Тя беше уплашена и допускаше, че съпругът й ще ослепее. Дори и не помисли да му отправи упрек, че не я послуша и се покатери на сеновала, преди да се е отдръпнал мракът. Наближаваше краят на работния ден и лекарката прие последния пациент – младо момиче с очила, вероятно студентка от института на внучката им София. Решиха, че е така, защото през часовете на чакане тя се бе задълбочила в четене на записки. Момичето не се забави вътре, вероятно смениха очилата му. То си тръгна, без да погледне старците, но след десетина минути се върна с бутилка вода и два сандвича. Това така ги разтърси, че им се доплака с глас. Обидите приеха, без да се огънат, но не и добротата на това дете, възпитавано да уважава възрастните хора и да проявява човещина. То категорично отказа да вземе парите, които му подадоха и забърза с разкривените си токове към изхода. Възможно бе да няма пари за трети сандвич. Тъкмо си мислеха, че доброто е изчезнало от човешките сърца и те са се превърнали в буци лед, когато се появи това непознато момиче, за да ги опровергае. Тяхното Софче се носеше по последна мода и обучението му бе платено. То ги обичаше, но нямаше как да му звъннат, защото не знаеха номера на телефона му? Но вече подкрепили сили, те останаха в коридора с едно спокойствие и надежда, че всеки момент някое от децата им ще позвъни.
От книгата ми "КАЛНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ"

Маруся Николова