Православието като начин на живот - 8

Nataka, хората живеят в организирана форма - общество с йерархия, управляващи, учители, служители и т.н. Всеки допринася нещо, но това в идеалния вариант щеше да функционира добре. Знаем, че живеем в свят в който властва Сатаната, а и ние всички носим грях в себе си, затова има толкова болка, несправедливост, гняв, разочарование, смърт. Не можем да живеем без духовни водачи, а те служат в определени места, достъпни за останалите - църкви. Както казва дядо хаджия, груповата възхвала е угодна Богу, а груповата молитва е по-силна, както казва Библията.
Аз лично нямам против никоя религия, освен тези, които насилствено карат да ставаш техен член, да не говорим за тези, които убиват или карат хората да се самоубиват. Каква вяра имат те? Имат ли страх от Бога?

Дълбоко уважавам религиозните вярвания и убеждения, както формата на изповядването им, която всеки един е избрал за себе си. Това е изконно човешко и неотменимо право. Така смятам да възпитаваме и децата си , считам това за елементарна форма на интелигентност. За себе си мога да кажа, че съм вярващ човек, има огромна разлика между вяра и религия.Децата ми са истинско чудо, Господ направи зачеването им, което е в пълно противоречие със становището на църквата. Не считам обаче, че на човек му е нужна каквато и да е организирана форма на религия, за да вярва в Бога и за да обича ближния си, независимо от неговите религиозни убеждения. Ако иска да общува с вярващи, може да има такива приятели и да си общува с тях. Имам приятелски семейства евангелисти, православни, но първият ми критерий за да са ми приятели е защото са добри хора. Не считам обаче за нужно да принадлежа към някаква общност. Същевременно не преча по никакъв начин бащата да възпитава децата ни в своите убеждения. Като пораснат сами ще решат за себе си. Говоря им за Бога, дори и влизаме в църква, палим свещ за татко, баба, дядо, мама, молим се, правим кръст с ръчичка.

Съгласна съм, че е хубаво да го правим заедно. Но когато отиваш в църквата и там не намираш хората да са вярващи? Всички са вторачени в ритуалите и практиките, все едно това ще ни спаси. Направих опити да посещавам църквата, която е най-близо до мен. Моите уважения към свещениците, но те си пеят под носа, почти влачат думите, само да мине ред. Не чувствам да го правят с любов към Бога. А и не разбирам изобщо какво пеят. В такъв случай аз присъствам само физически там. Не намирам смисъл в това.  За свещениците това е работа като всички останали. Искат да си свършат тяхното и до там. Еми съжалявам, но тази общност не ме доближава до Бог. И много искам да общувам с християни, но в църквата това не се получава. Те вътре си говорят за всичко друго, но не и за Христос. За какво събиране в Негово Име говорим, тогава?
П.с. Сигурна съм, че не всички църкви са така, но за съжаление не всеки има избор.

Не мисля, че става въпрос за организирана форма. По- скоро е избор в  какво си решил да вярваш и съответно го изповядваш по определен начин. И това вече събира единомислещите в общност. Така получаваш определени познания, които са минали проверката на времето от хилядолетия и които са ти огромна опора в днешния ден. Това предпазва от заблуди и насища духовната потребност на душата.
Разбира се, че всеки трябва да е добър, да е човек, да има добродетели. И ще е такъв ако е направил правилния избор.

Петровден наближава. Смятате ли да участвате в служба на този ден? Аз имам възможност да отида, но си признавам, че се колебая 😔
Не съм посещавала храм откакто въведоха извънредното положение. Църковният живот определено ми липсва 😢

Ще присъствам задължително. За Възкресение Христово проявих разбиране и не бях (отидох чак след две седмици, щото имах и други ограничения). Сега обаче нямам причини да не го направя.

И аз да споделя нещо. Не мога да възприема думите да се молим за някого, който не се е държал добре с нас или прави нещо нередно. Просто изпитвам силен вътрешен бунт и не желая да се моля, не вярвам, че нещо ще се промени, а не ми и пука особено за човек, който наранява, дали “ще си спаси душата”. Лично за мен, би било насилване и дори лицемерие да го направя. Пробвала съм, не чувствам нищо. Просто размисли,  дано не се чете като нападка или обида.

Напълно Ви разбирам, защото изпитвам подобни чувства, но се боря със себе си. От нас се иска прошка и смирение, така и на нас ще ни бъде простено. Но на мен засега не ми се получава , пробвала съм да се моля, но осъзнавам, че не влагам чувства в думите, т.е. моля се, а в душата не го чувствам и спирам за са не съм лицемерна, той Бог го вижда и без това. Трудно е.

Mia Rulana, разбирам те много добре. Все още не съм се социализирала и спазвам дистанция. Неделната литургия не я пропускам, но от ТВ. Не зная кога ще имам кураж да отида. До голяма степен ме спира и градския траспорт защото пътувам с метро до църквата. Отделно имах здравословни проблеми.
Джуд, много време ми трябваше за да почувствам поне частично какво се има предвид като се казва, че трябва да се молим за враговете са. Слава Богу някак вътрешно успях да намеря някакъв искрен баланс. Моля се за тях Господ да им даде очи какво е добро и какво не добро. Както се моля и за себе си.
По темата от предния въпрос за организираността се сетих да добавя още и това, че Господ така е създал всичко, че да има ред, последователност и йерархия в абсолютно всичко. Както една клетка е част от цялото, както всяко вещество има строеж и атомите изграждат молекулите и т.н. Както материалните неща, така и нематериалните са в съвършен ред. А изповядването на вярата е невероятна съвършена комбинация на двете. В литургията всичко е в уникално съзвучие - всичко е за слава на Господа  и текстовете и музиката и светлината  и благовоните смоли и цветовете на иконите , на одеянията и архитектурата и движенията на отците.

Повечето от вас знаете, че съм в Германия. На мен изцяло ми липсва свободният достъп до православна църква, а сега с корона ограниченията, пък съвсем.
Преди около две седмици имах спешна нужда да се помоля, да запаля свещ. Обиколих в друг, столиченн град на Германска провинция цели три(!) Православни църкви и всичките бяха заключени с табелка за корона ограниченията.
Ами....влязох в Католическа, която беше отключена.
Относно молитвата за враговете ни.....аз имам вътрешна потребност да се моля за тях. За всеки. Иначе не мога да оцелея; не знам как да го обясня.
При мен има друго нещо, което ме безпокои.....не мога да се моля по еднакъв начин за всеки. За любимата си баба се моля различно, в сравнение с друг роднина, към когото чувствата ми не са така светли, да речем. Ето това ме потиска. Излиза, че чувствата ми играят голяма роля в качеството на молитвата...т.е. вътре в себе си тая все пак някакъв нюанс за преценка/ оценка за сторено дело, казана дума...които съм намерила ( преценила) за неправилни или нередни....и в крайна сметка излиза, че молитвата ми няма как да излезе същата.
Да, с Любов е...но има разлика, защото там се намесват болката, прошката, горчивият спомен...познанието за страданието, без което съм виждала живота в съвсем друга призма.
Също, в много текстове, а и молитви се подчертава за значението за вярата. Ако се моля за човек, който е напуснал земния си живот, е важно с какво осъзнаване за вяра си е отишъл. Т.е. ако мой роднина си е отишъл без да чака Възкресението, то аз не знам как да се моля за него. Реално, никой от моите близки не ми е говорил за Възкресение, за живот в бъдещия век и подобни основи на нашата вяра. Основи на духовния живот, част от  който са душите ни.
Имам колежка, за която все още много си мисля, отиде си внезапно миналото лято, млада. Още дори деца нямаше....моля се за нея. Обаче, тя не беше нито православна, нито знам в какво точно е вярвала.
Ясно е , че сега душата й е някъде....може ли някой да ми подскаже, ако има опит...как се молим в подобни случаи?

Аз конкретно за починали (и за болни хора) изобщо не позволявам на ума ми и на прочетените статии по въпроса да ме спрат да се моля за тях, без значение човекът колко вярващ е бил и дали изобщо е православен.
Хващам се за чувството на тъга, на жал, на надежда, да са на по-добро място и си казвам някаква молитва, с мои мисли. Смятам, че и смъртта, и животът, са по-големи от какъвто и да е канон и правило. Понякога дори си мисля, че тези “канони” съществуват, за да ни дразнят и огорчават. Всеки път си представям, ако съм майка, чието дете се е самоубило, какво ще почувствам, като прочета някъде, че самоубийството е най-големият грях и че такива хора дори не можем да ги споменаваме на литургията (дано не се лъжа, поправете ме, ако не е така). И опело не може да им се прави. Някои пък смятат самоубийците за егоисти, защото са избрали да се предадат, вместо да се борят. И все пак... сега, докато пиша това, се опитвам и с безпристрастен разум да разбера какво се крие зад тази “забрана”. Може би... в днешно време не можем да разберем такива правила, защото ги интерпретираме твърде сурово, сякаш църквата ни заклеймява и праща в ада. А то може да е от чисто възпитателна гледна точка - “не посягайте на живота си, защото е дар”. Не знам какво да мисля.

Аз не съм спирала да ходя на църква като съм спазвала що годе някаква дистанция и мерки. Причастие вземах и не мога да кажа, че не съм била притеснена, но ме хвана срам от това и го преодолях. Сега пак мисля, ако е живот и здраве в събота да се причестя. На Великден присъствах на вълшебна служба в нашата църква - малко хора, тишина, пеещи птички и беше вълшебна нощ. Моят мъж чак сега видя какво е Великденска служба.За мен беше връщане в детството и се почувствах благодарна, че положението е извънредно.

Здравейте! Според Вас, какво е мнението на църквата относно кремацията? Четох различни мнения по въпроса, та реших да попитам тук? Ако някой от роднините Ви пожелае да бъде кремиран post mortem - Вие как бихте постъпили?

Изгарянето на тялото е езически обичай. Кремацията се извършва от народи  и хора, които вярват в прераждането и смятат тялото за дреха. Чрез изгарянето те вярват, че по- бързо освобождават  душата.
Християните погребват своите починали като не само запазват целостта на тялото, но и го обличат в най- хубавите дрехи. Защото всички ще бъдат възкресени в Съдния ден.
Според мен кремацията се възражда, защото е едно улеснение за близките. Няма гроб, няма грижи за лобното място.


Човек трябва да бъде погребан както пожелае. Но аз лично не познавам човек, който да иска да бъде кремиран. Баба ми, да е жива и здрава, още отпреди 10 години си е приготвила дрехи, с които е казала да я погребем и си е заделила пари за гроба.

Аз мисля, че кремирането в големите градове е свързано основно с цените на гробните места. Много по-евтино е. В малките населени места дори няма такава услуга.