аз съм първа, аз съм първа-31.07- 06.08

Мами, и на нас вчера ни беше ужасен ден. Първо Белослава падна няколко пъти в парка, като си чукна и челцето, е не рева много, ама... После се прибрахме вкъщи и тя искаше да се качва по стълбите нагоре, а аз я грабнах и я прибрах и тя се разсърди, разрева се и след секунди пак се захласна.  Беше страшно, много повече от последния път, когато ви се оплаках, духах в лицето и тя пак не дишаше, накрая обърна очите и ние с майка се ошашкахме здраво, майка ми й бърка нещо в гърлото, а детето стиснало челюсти, не си беше глътнала езика, но се закашля и си пое въздух. Много съм уплашена. От вчера насам съм в някакъв непрекъснат ужас, какво да правя с този неин инат, дето го проявява, треперя да не я разсърдя отново, само като си помисля: ами ако следващия път не успея да я накарам да си поеме въздух, ами ако стане най страшното....  Мислех в събота да тръгна към морето, вече никъде не ми се ходи, но съм в истерия. Тя не се захласва често, а при майка ми изобщо не реве, защото тя й угажда, но сега и тя се притеснява да остане сама с нея, ама и аз да съм дали ще се справя пак... Знаете ли да има някакъв сигурен метод детето да си поеме въздух в такова състояние, защото духането в лицето не помага вече 

Дени ти сигурно знаеш какво ще я ядоса- имам предвид можеш ли да предвиждаш/усетиш поведението и. Когато започнат с истериите децата изпадат в цикъл. Може да се повтори след ден два- прсто стават по лабилни и от много малко нещо излизат от строя. Аз се опитвам в такива моменти да се отдам само на детето. Гушкане, пеене, без да очаквам тя да ми отговаря или да водим някакъв диалог- това я изнервя.  Ако знам, че ще реагира на нещо с тръшкане и не мога да и го позволя - старателно го заобикалям. Ако напримир знам, че иска да се качва по стълбите преценявам ситуацията и я оставям да се качва - моя грижа е да я пазя да не падне. Ако пък не искам да я пусна на стълбите я взимам на ръце още преди да сме стигнали входа. Обяснявай и всичко, което следва- тя вече разбира достатъчно. Тя не е предмет и много добре го оценява- не може да я вземеш и просто да я преместиш - естествено е да се разсърди. Питай я дали иска нещо, така и тя ще го осъзнае- дали иска или не иска нещо. Предлагай и избор между две неща, но разбира се избор с който межеш да се съобразиш и да осъществиш. Захласването -много кофти ситуация. Може да я плеснеш по бузите- не много силно, но да се сети да диша. Но задължително бъркаш в устата, както е постъпила майка ти. Най- важното- не губи самообладание- трябва да си адекватна в такива ситуации. Но мисля, че спокойно можеш да избягваш такива ситуации и да не стига до захласването и истерията. Успех и спокойствие ти желая. 

Това със захласването звучи много страшно, дано се справите!
Блазе на всички, които ще намерят време за копунясване в зоопарка, аз чакам таткото да дойде, за да излезем някъде. Сега като я няма какичка е още по-трудно.
По въпроса за възпитанието, като майка на 3 деца ще си позволя да кажа, че един и същи подход дава различни резултати при различните деца. Всичко зависи от характера на детето. Имам си кака, която беше сравнително буйно момиченце, но порасна като отговорно и изпълнително дете, запазило силния си характер.Има лидерски качества.
Имам си плаха и в същото време своенравна Наталия, много чувствителна, обидчива и лесно ранима, винаги ще има нужда от мен. Сега си отглеждам буен и упорит младеж, като си спомня Боянка на неговата възраст, не откривам разлики. Изразява и недоволство и липса на внимание и физиологични нужди с агресия. Дупе да ми е яко. При него скарване и пляскане нямат ефект, напротив, отвръща по същия начин. Измислям всякакви отвличащи вниманието му неща за да овладея положението, ако не съм във форма просто го оставям да си реве известно време.

Дени, за захласването може да опиташ да я обръщаш наобратно, да я стряскаш със звук или нещо друго, да пръскаш с вода. Бъркането в устата е да не си глътне езика детето.
Страшно е наистина. Гинко го правеше редовно като беше мъничък. Случваше се по 6-7 пъти на ден - ставаше целия лилав. Духането не вършеше работа. Аз го обръщах по корем и го потупвах по гръбчето. Общо взето в един момент все пак поема въздух. Като порасна спря да го прави, но племенницата ми го е правила и като по-голяма.  Може би трябва да послушаш Валя и да избягваш ситуацията в която се заинатява, ако е възможно.

Аз съм си гълтала езика до тригодишна,при силен рев или смях,била съм страшно емоционална.Буби се захласваше много сериозно като малка.Какво правех аз-биех и шамар,силен,така че да я заболи.Може и да е садистично,но наистина спасява положението.Като и ударех шамар,тя от болка някак започваше да реве наново-поема въздух и готово.Зная,че звучи грозно,но просто бях принудена да го правя-винаги действаше.Предпочитам да я боли моя шамар,отколкото да си глътне езика.
Сега да не помислите,че съм някоя майка садистка,ей!

  Ммда, мойто дупе май се оказва яко, нищо че съм от по - кльощавите.
  Проблемът ми е, че не всеки път успявам да превключа на емоциите на малката - тя преминава от състояние на пълен възторг до пълна драма за секунди и определено емоцията е водещ фактор при нея. Не знам и как ще се справям с това тотално залепяне за мен, което вместо да намалява, взе да се задълбочава 

Наде,ние с теб имаме сходни методи на възпитание май .И аз обичам да задоволявам нуждите и желанията на децата си,но до определена степен.Пробвам да говоря,но като не се получава почвам да се карам,ако трябва и се шляпаме по дупето.При Буби се стига само до повишаване на тон,тя просто тогава разбира,че няма да стане нейната.Но при малката нещата понякога излизат извън контрол.Например тук в Градската градина има едно кътче с въртележки.Като минехме през него в първите дни ги возех често,ама взе да ми убива на джоба.Да,но Мими не и пука за моя джоб и минавайки от там започват едни истерични писъци,хвърля се по земята,абе чудо-търпях,говорих,возих,ама не издсържах един път и си отнесе няколко шамара по дупето.Ефект определено има.Сега като ревне и и се скарам спира,не се налагат шамарчета.Иначе и тя стигаше до едни кризи...Буби е някак изпълнителна,чак прекалено според мен,аз се старая да и давам свобода,но...Тя някак обича да и се казва какво да прави,обича да е зависима някак от мен.ако и кажа тръгваме си идва и дава ръчички да я изтрия с кърпичка,хваща се за количката на Мими и тръгва-няма рев,няма тръшкане.Чак се притеснявам,че е такава...

Аз също се старая да избягвам конфликтните ситуации.Защото тук става въпрос за проблемни деца.И това съвсем не значи задоволяване на всеки каприз.По-скоро тактично заобикаляне на проблема-отвличане на вниманието,малък компромис... Прякото противопоставяне на такива деца води до истерия-и това не е въпрос на възпитание.А относно стряскането с повишен тон-вече не го правя откак видях страха и паниката в очите на малкия си син след такова изпълнение.

Аз не мога да се похваля, че съм спокойна и разумна майка, която не изпада в чести нервни изблици. Иска ми се да бъда такава, но в определеният момента губя контрол над себе си, като всеки път се заричам, че никога повече няма да се поддавам на грозни действия като крясъци и бой. Случва се едновременно да крещя и да се ужасявам от това, което виждам в очите на детето- страх и паника, както Гери е написла. В такива моменти много се срамувам от собственото си малодушие, но повтарям грешките си.
Предложете ми начин да се самоконтролирам в такива ситуации, защото след всичките ми ужасни изблици, се чувствам ужасно.

Гери,съгласна съм с теб донякъде,но все пак всяко дете е различно.Аз имам две деца-Буби е дете с проблеми,Мими-не.Определено мога да ти кажа,че ми е по-лесно да общувам с Буби,отколкото с Мими,въпреки че Буби не говори,а Мими-да.Аз не говоря за някакви викове и крясъци от моя страна,просто при нужда повишавам тон-Буби много добре ме разбира,но Мими -въобще не и пука.Ако е решила нещо тя си го прави.Определено Буби е много по-спокойна от малката.Знам,че не е хубаво да ги сравнявам,но факта си е факт.Даже баща и се шегува,че като водя Буби на психолог и логопед не трябва да показвам Мими,че ще вземат да я приберат .

Наде, айде да не си даваме оценки на начините на възпитание. Да не би да прогнозираш че децата ми ще станат наркомани? Никъде не съм казала, че трябва да се позволява всичко- напротив в друг постинг по- нагоре съм писала, че не е така. А ситуациите се избягват за да се успокои детето. Истерията е състояние, което трябва да се овладее и е проблем. А не каприз и невъзпитание. Ако и кашлицата се лекуваше с шамари, щях да си шамаря всеки ден децата. Психическото здраве на децата се крепи на спокойствие, а не потъпкването им и пречупването им, пренебрегвайки емоциите им и налагане на моята воля. Преди всичко уважение на личността им. И преди казах, случвало се е да ги плескам, но тава е от моето безсилие да се справя със ситуацията, а не че решава проблема. Има прекрасна тема за боя и малтретирането във Форум Нашите деца. Дава много добри поводи за размисъл. И плесването е насилие, дори повече психическо насилие отколкото физическо. Насиленият става насилник и в моменти на несигурност бие. А малтретираните деца стават несигурни възрастни, защото са пренебрегвани чувствата им. Добре си направила разлика между нужди и желания- задоволените нужди задоволяват тялото, а задоволените желания - душата. Предпочитам да общува и комуникирам с децата, а не да действам от позицията на по-силния и да ги унижавам. Ами постави се на тяхно място. Явно трябва да си много несигурен родител, щом смяташ, че задоволяването на желанията е глезене. Става въпрос за разумните желания и ние сме родители за да преценим дали са такива. Желанието "аз да се кача сама по стълбите" е повече от разумно според мен и естествен израз на стремежа за самоизява.
А виждането ти не е въпрос на гледна точка- то е наказуемо от закона.

Ей, не се палете толкова. Малко преекспонирате нещата и стигате до крайности. Всеки иска най доброто за детето си.
Боят не е решение по принцип. Но има разлика дали просто пляснеш детето по памперса или му оставиш синини за назидание. Макар че и първото е подсъдно.
Никой тук не говори за системен физически томоз(а и за несистемен) според мен.. Просто всеки си има методи и за него са добри. А каквито и методи да ползвате - крайния резултат зависи и от детето, както Любознателна е писала и не може да се прогнозира.
Важното е да дадем най доброто от себе си.

Мир? 

Здравейте момичета,
да ви разкажа за днешните ни перипетии.
След като ви се оплаках прибрахме се вкъщи и след като малката заспа се обадих на Джипито.
Описах й как Бела е забелила очите и се е задушавала и тя ми каза, че според нея малката е направила гърч при захласването и е добре да се консултираме с детски невролог тук в Стара Загора. Обадихме се на една позната на майка и тя ни препоръча един невролог - Васил Иванов. Грабнахме детето и хайде при него. Разказах му случая, като му обясних, че тя редовно се захласва при рев от инат, но толкова продължително не е било досега, освен преди един два месеца веднъж (пак ви бях писала). Казах му и за двигателното изоставане и гимнастиката досега. Той беше категоричен, че това е било гърч и трябва да направим ЕЕГ. Праща ни в София при проф. Божинова от 4 километър. Попитах го дали това, че е имала гърч означава непременно епилепсия, защото според Джипито е... Д-ра каза, че смята, че детето е здраво, но гърча убива неврони и непременно трябва да направим ЕЕГ за да видим дали няма нещо, което да го провокира. Само, че мисля да си правим ЕЕГто в болницата в Красна Поляна, но ще видим като се върнем. Вие какво ще ме посъветвате - да ходим ли при Божинова?

Вече съм в шок как да се държа с детето, педито казва да избягваме да реве, и аз мисля, че не бива всичко да й се разрешава, защото утре ще ми се качи на главата, но пък сега и да й се карам, или да й говоря, тя не ме разбира. Когато кажа "не" изобщо не й пука, все едно не се отнася за нея. Продължава да си прави каквото реши. Като зареве не се захласва всеки път, и понякога успявам да я успокоя навреме.
Никога не съм я оставяла да реве дълго, напротив - веднага я гушкам и й говоря. Ама и да й угаждам откъде да знам от какво ще се разсърди. Днес напр. отиваме в парка, тя хуква и влиза в едно кафе, обикновено след 3тата обиколка на заведението я изнасям от там с рев, защото ни гледат накриво. Думите: "хайде миличка да си ходим" изобщо не действат, нито да я изведа за ръката помага. Обаче днес не смея да гъкна. И маймуната тича, тича, спъна се и падна, и ревна, гушнах я на секундата, а тя тръгна да се захласва. Грабнах някакво листче и го бутах в ръчичките да го види: "виж, виж" - е, спря да плаче, но всеки път ли ще успявам да намеря подхода да отвлека вниманието? А като почне да разбира и да ме манипулира??
Но пък предпочитам да е разглезена, отколкото да ми умре в ръцете. Направо не знам  . Надявам се след известно време да го израсте това захласване и тогава ще се възпитаваме. А как да я дам на ясла септември, кой ще ходи да я утешава и ще внимава там за нея  А и преди ЕЕГто май няма да ни разрешат забавената ваксина и ще си изгорим от яслите. А ми се искаше поне за половин ден да ходи, да е сред децата...

Преди време в майчиния форум имаше една тема, която много ме дразнеше...нещо от типа....Най - абсурдните начини, по които се гледа дете.... Първоначално много ме дразнеха някои от мненията, стигащи до абсурдност...но после размислих. Хората имат различни навици и идеи за правилното възпитание на детето. Мисля, че един подобен диспут е безкрайно полезен - първо за да отсееш сам за себе си смисленото от абсурдите и второ, да погледнеш собственото си поведение през очите на другите. Ще дам пример със себе си.....и наказанието с пердах.
Когато Вени беше малък, по цели нощи не спеше. Будеше се между 10 и 16 пъти на нощ. Което прави - на всеки 15-20 мин. Аз бях изморена, изнервена, объркана между яда и безкрайната нежност, която изпитвах към него. Същевременно нямах сили да го възпитавам......спеше когато иска, ядеше когато иска....ревеше ако не стане на неговото и т.н. В резултат - от нерви и безсилие започнах да го пляскам, по памперса. Само че, ефект никакъв. Един ден осъзнах, че влагам все повече и повече сила в "по-пляскането", но това не го впечатлява. Затова се спрях.....спрях се, защото не съм толкова самоуверена да съм убедена, че няма да премина границата от физ. наказание към тормоз. Отказах се, защото дойде време, когато аз го плясках по памперса, а той се смееше....сякаш е игра. Освен това знам, че ще дойде ден, когато ще може да ми отвърне....... а това хич няма да ми хареса.
Опитвам са да го убеждавам с думи и действия..особено последното. Ако кажа, че се прибираме, значи се прибираме. Ако не желае, опитам да обясня, ако и това не подейства прилагам някои наказания. Например, да не се гледа телевизия, да се прибере тази или онази играчка, или в най-лошият случай съм го наказвала на столчето му. Още веднъж казвам, говоря лично и единствено за себе си......