Вече стана седмица откакто сме се върнали от БГ (бяхме 2 месеца там). Големият ми син не спира по цял ден да плаче за баба си и дядо си, звъним им всеки ден и плаче по телефона, представям си на нашите какво им е, иска да се връща пак в БГ, и най-вече за постоянно. Не иска да живеем в Исландия. Днес ми стана толкова мъчно като започна да убеждава баща си, че ако се върнем в БГ ще си намерим работа и ще има къде да живеем, там да ходел на училище. Според него е напълно достатъчно тати да работи, защото мама също работела, но в къщи- готви, чисти и гледа Дани, татковците носели парите в къщи. Нямам идея как е достигнал до този извод, при условие, че и аз съм ходила на работа. Стане ли въпрос за България, веднага очите му се напълват със сълзи и започва да плаче. Не е впечатлен, нито че утре ще има парти за рождения му ден, нито, че другата седмица започва училище. Човека рисува рисунки, слага ги в пликове и собственоръчно ги надписва за да ги пращаме на баба му и дядо му.
Мислих си и още нещо, миналата година се видя с моя дядо, който в последствие се разболя и почина. Спомена за него му е запечатан толкова добре в съзнаниието му, с такива подробности разказва за него, когато са били на село. Тази година като се върнахме и той пита баща ми за него, а ние му казахме, че е починал скяш не искаше да повярва. И сега все ме пита щом баба и дядо са вече стари, дали ще умрат и очите му се напълват със сълзи. Аз вече без думи останах да обяснявам, че те не са толкова стари и догодина пак ще ги видим, а той сякаш не иска да повярва.
Днес направо ме изуми като ме попита дали, можело като станел татко да отиде да работи и живее в БГ, а е само на 6 год...
Сърцето ми се къса като го гледам как страда, моля се като започне училище малко да се поразсее, но да видим.
Това е положението при нас, имали ли сте подобни преживявания с вашите дечица?