Проблеми с дъщеря ми

Диди, ти май не разбираш. Ако майка ти ти беше посочила вратата, едва ли щеше да ти е най-близкият човек. По-вероятно е толкова много да й се обидиш, че да те държи цял живот. Възрастният винаги е дете на родителите си и когато бъде напъден от тях, той винаги се чувства изоставен.
Колкото до Дебелянов, това е метафора и описва емоционалната привързаност. Това изпитва човек към родния си дом при нормални обстоятелства, освен ако не го изпъдят от дома му. Дори родителите на наркомани рядко ги карат да се изнесат, а какво остава за нормален човек. Всеки родител има някаква представа за това как трябва да бъде, но да си накара родното дете да се изнася, само защото "трябва на тези години", вече е прекалено. Оставаш си дете винаги.

Ако майка ми ми беше посочила вратата, щеше да ми е изключително неудобно, че не съм се сетила сама да се размърдам и на 20+ трябва да ми се подвиква и да ме бутат да вървя на някъде. Но защо да се сърдя? Да не съм на 5?? С нищо не ми е длъжна жената. Възпитала ме е и ме е образовала. Какво повече да искам от нея? Да, винаги ще съм ѝ дете, но майчинството не се изразява в това да осигуриш покрив над чедото си и да му готвиш мекици, да му переш гащите и да му плащаш сметките докато си жив. Добра майка си, когато създадеш от детето си отговорен човек, полезен на обществото и постигнал повече от теб.

Това са свободни съчинения. Нямаше да мислиш така, ако действително ти беше посочила вратата. Тогава щяхме да водим съвсем друг разговор.

Айде да не знаеш повече от мен какво бих мислила аз, става ли? Нито си ми в главата, нито познаваш мен или майка ми.
Не знам как да се изразя, без да ти звуча грубо.
Далеч съм от желанието да ти променям мнението и ценностите. Форумът ми помага да осъзная каква щастливка съм, че съм заобиколена от хора, които не мислят като някои от тук пишещите. На теб успех с дондуркането.

п.п. Като не можеш да приемеш отговори, каквито не ти харесват, недей да задаваш въпроси. Не е особено смислено.

Имам две момичета, осигурила съм им жилища за когато пораснат, но ако искат да останат в детската стая до 50, не ми пречат.
Винаги ще са добре дошли в техният дом. Дом, който те ще възприемат повече като техен, от колкото аз като мой. Те са израснали в него, а аз съм го купила в ранните ми 20.
Предпочитам да умра вместо да ги изгоня. Никога не бих си го простила. Също така не бих ги и задържала, ако искат и на 18 да се изнесат. Ще ги подкрепя във всяко едно отношение и винаги ще съм до тях. Отговорен човек не се става като някой те блъска и насилва, става се като знаеш, че си свободен да правиш каквото прецениш с живота си, но някъде там има някой, който винаги ще те подкрепя и насърчава, даже и да не взимаш решения, които му харесват.
Друг е въпроса, че всяко едно дете трябва да участва в домакинството по начин съобразен с възрастта си. На пълно отглеждане няма нужда да са. Даже моята 10 годишна взема участие в домакинството. Сгъва си прането, понякога даже и моето, мие пода, мие чиниите след обедното хранене, помага в готвенето, почистването. Все неща, които сама е решила да прави. Общо взето повече ми помага от колкото иска грижи. Щом тя може, не вярвам една 27 годишна да не може, че чак толкова да тежи на родителите си.
Когато се събрахме с ММ той живееше с баща си. Не ми е пречило и не съм го намирала за безотговорен и неудобен заради това.
Би ми пречило само ако след като тръгнем да създаваме семейство държи и аз да се нанеса там. За щастие случаят не беше такъв.С домакинството се оправя прекрасно и е чудесен баща.

Моите деца напуснаха дома ни, когато навършиха 18. С баща им го изживяхме изключително тежко - останахме си като едни сирачета, в празната къща. Разбира се, не просто подкрепяхме избора им, но даже го стимулирахме, но когато нещата се получиха, и изцяло за тяхно добро... това не беше нашето добро.
Както мъжът ми каза - липсваше му, че не се мяркат из къщи. Който не го е преживял, няма как да разбере - синдромът на празното гнездо.
Е, намерихме си много добро хоби, с което попаднахме и в съвсем нов приятелски кръг, така че животът ни отново се запълни и стана интересен. Но ако можеше децата да бяха останали повече вкъщи, за нас щеше да е отличен вариант.
Никога не бих посочвала вратата на мое дете, никога, за нищо на света.

Между "Стой си маме в стаята до пенсия" и "На 18 си, вратата знаеш къде е" има цяла вселена от възможности. За мен детето ми над определена възраст да ми виси на врата като 5 годишно, не е нищо друго освен показател за това как съм се справила като майка.

Сегашния ми приятел живее с майка си в етаж от къща, около 200 кв. Трябва ли да излезе на квартира?
На мен нашите ми купиха жилище, по тяхна инициатива. Трябва ли да им плащам наем?
Родната ми къща е на два етажа- имам ли право да се прибера да живея постоянно там?

Детето ми е на 10. И от семейството на баща му ще има имоти.
И какво- да го натиря на квартира на 18? Абсурд!


Модерно разсъждавате.

Понякога в живеенето с родители има нюанси.

По време на следването живеех на квартира. Хазяйките - майка и дъщеря, дъщерята на 35 г., ОБАЧЕ дъщерята е живяла в друг град с мъж, който впоследствие емигрира в чужбина. Малко по-късно баща й починал и тя решава да се върне при майка си хем за емоционална подкрепа, хем да не живее всяка от тях сама. В този случай те съжителстват в общо жилище, делят си грижите и отговорностите по него, помагат си.

Познавах един, тогава на 40 г., живеещ или по-скоро отглеждан от майка си (тя вече 70+). Можеше да е съвсем в реда на нещата както при горния случай, тъй като баща му е починал още по-рано (когато въпросният е бил на около 25 г.), да бъде мъжка подкрепа на майка си и да си помагат за домакинството. Вместо това жената чисти, готви, пере го, плаща всички сметки, дори когато тя отсъства от града, му оставя сготвено за няколко дни напред... т.е. отглежда го като 10-годишно. Той ходеше проформа на някаква работа, на която общо взето убиваше времето, вземаше някаква мижава заплата, колкото да не се налага майка му да му дава и джобни, а шефката му му плащаше телефона... Сега въпросният е на 48 г., естествено не е женен, вече кара тир. Надявам се майка му да е жива и здрава все още.
Има го и момента, че някои жени се чувстват значими само когато се грижат за някого и реално тяхната силна опека не позволява детето да порасне и да се отдели.

Брат ми също си го отглеждат като тийнейджър (родителите ми са пенсионери, но работят). Ходи на работа, плаща си личните разходи, ремонтирал си е стаята. Храна и режийни не плаща, купува веднъж годишно някаква техника за вкъщи и тримата са си ок.

h.d., при толкова имоти може просто да го пратите в някой от тях. Но не и да му перете гащите, докато се пенсионирате. Апък ако на 18 замине да учи в друг град или държава, какво лошо има да поживее няколко години на квартира или общежитие? Да не е срамно?

Uncommon, моята майка през същото мина, когато се изнесох. Седеше в стаята ми всяка вечер, звънеше по тел и леко приплакваше. Тъжно й беше, че ме няма вече там, но пък през целия ми живот възпитанието, което съм получила от нея, баба и дядо, е било именно, че всеки трябва да си поеме по пътя, да си натрупа неговия собствен опит в живота, да се научи да бъде самостоятелен човек, защото животът е к*чка и ще те смачка, ако не можеш да хендълваш нещата и сам..а родителите не са вечни, за да пазят децата и да поемат ударите. Моята майка си свърши нейната част брилянтно и за това как ме е отгледала - има моето безгранично уважение, но децата трябва в 1 момент да пораснат. Майка ми се е изнесла самата тя на 19, баба и дядо на по 20-22. Естествено, че ако нещо някога се случи и имам нужда от покрив, вратата им на всички е широко отворена за мен. Както мама обича да казва - тя е там да ме хване винаги, но преди да го направи, трябва сама да си полетя и да опитам да се изправя,ако се катурна. Но! голямо но е, че аз имам мой си дом. Там е нейният. Тук е моят, в който съм вложила пот, желание и всичко, за да си го направя. Да, аз съм добре дошла у тях и тя при мен, разбира се, но примерно аз никога не бих се изтърсила, без да я предупредя. Все пак жената си има свой личен живот, знае ли се, не се ли дали ще е удобно. Тя също така прави. Имаме ключове от апартаментите си, но винаги си звъним, никой не си отключва и влиза самосиндикално. Уважаване на лично пространство. Никога и за секунда не съм изключвала това, за което говори Андариел - че тя е там, когато имам нужда и ми пази гърба винаги. Обичам я ужасно много, но всеки си има личен път, който трябва да си извърви. И за тази цел най-добре рано да се отделяме.

Както писах - цяла вселена от възможности.
Двата лагера се хванаха за двете най-крайни възможности, които са и най-редките случаи. Идеята е човек да може да поеме своя живот сам, да се оправя и да има свободите и отговорностите, които идват с това. Дали ще е на жилище от мама и тате, или като нас - квартира и купено от нас си, става въпрос за грижа за личното пространство, отговорност за личния имот, и обслужване на личните нужди. Да можеш да си прецениш парите, че да не останеш без ток или да пропуснеш да си платиш данъка. Да можеш да си прецениш времето, за да не тича мама с кутиите храна. Да можеш да си подредиш живота, за да имаш идеята на къде вървиш и как. Да се радваш на прекрасностите от пълната свобода, намирайки своите граници. Ей такива прости неща, основни части от едни характер. Ако винаги имаш кой да тича по петите ти и да ти оправя бакийте, на 40 ще се оправяш толкова добре, колкото си се оправял и на 12.

Uncommon, странно че аз пък не страдах от този синдром. Изпитвах някаква еуфория да гледам как се разгръща и развива това "дете" само, и в момента съм доста горда колко далеч стигна, нищо че живота дето изгради няма нищо общо с това дето едно време съм си представяла.

Да замине.
Интересно ми е току- що завършил 12- класник как сам ще плаща квартира и сметки.
Да, знам, тукашните, форумни деца работят от девети клас.

След като родителите, дъртьовци, спят на дивана в хола за да има детето/децата стая, как се очаква от 18г да си наеме жилище сам? Не е ли било по-разумно да не правят дете в такива условия, че и две?

Всеки съзрява по различно време. Дъщеря ми е зряла и готова да живее сама, активна, отправна. На 16г е. Синът ми, на 18г все още не е. И двамата не мислят за изнасяне в одните 10 години.

Не всеки е весел екстроверт, умиращ си да иде да дели квартири с корейци, танзаникци, американци в Афганистан или Боливия. На някои хора им е добре сами в детската стая.

Аз се чувствам превъзходно далеч.от дома, сред много хора от различни култури, в кипящи от денонощен живот градове. Друг не иска да мръдне на 6 метра от родния двор.

Не виждам нищо нередно да започнеш работа на 18. Хората го правят от години, преди появата на форума и интернет дори. Ако пък не му се работи на детето ви, с толкова имоти и възможности не виждам какъв е проблемът вие да му плащате квартирата и тока в началото. Или сакън да не напусне дома и да не се озове в това хапещо животно - квартирата, ще му кажете да учи нещо в квартала?