Има ли такива, които пишат?

Виж си настройките, от тях е.

Пиша в миналото стихове, сега есета .Имам и идеи за повести. Писането е начин на самоизразяване,на съществуване.Не мога да мисля за себе си по друг начин, освен като творец.Не съм тщеславна.Чета много и с удоволствие.Увличам се да уча езици.И знам, че ще пиша и на тях!Поздрави на всички, които споделят любовта към писането и творенето!

Пишех стихове преди, дори са ме публикували и май и хонорар взех тогава. После взех, че се омъжих и някак розовата романтична мъгла се изпари, загубих и мечтателния си, от днешна гледна точка кравешки поглед и хоп!, вдъхновението ми изчезна.
Оказа се, че любовта уби таланта ми!
Преди няколко години изпитах нужда да пиша и създадох блог. Да, аз много харесвам блога си, но не се интересувам много дали ме четат. За мен беше важно аз да пиша, защото ми се пишеше. И писах, писах известно време. Сега пак съм в положение на творчески застой. Просто не ми се пише, това е. Аз съм супер несериозна, неамбициозна и твърде повърхностна, за да приема писането като нещо супер важно.
По едно време реших да пиша нещо като мемоари. Имам какво интересно да напиша. О, не е като да нямам материал!
Ако изобщо го напиша, ще бъде наръчник Как да не бъдете прости.
Или Как зорлям да не се превръщате в идиоти.
Би било полезно четиво, защото аз съм искрен човек и говоря в прав текст, без да се притеснявам. А това би било полезно в голяма степен.
Обаче се познавам, може би никога не бих си направила труда да напиша подобен наръчник, защото страаашно мразя да давам съвети.
И в крайна сметка, децата ми  единствено ще се възползват от  безценните ми съвети.
Аз често им пиша такива бележчици. Озаглавявам ги Моите майчини съвети и ги пращам по iMessage.
Ще бъде щастлива, ако поне три майчини съвета им се набият в красивите, хм, кратунки. А дано!

Тези, които публикуват в блогове и платформи, как стои въпросът с авторските права?

Темата затихна, да пусна едно мое разказче, за да я раздвижим.

Подарък от оня свят
 
 Откакто съобщиха по телевизията, че печелившият от второто теглене на тото „6 от 49” е от Златарево, градчето вреше и кипеше. Не преставаха клюките и интригите ни денем, ни нощем. Още на следващия ден след новините по телевизията, в градчето започнаха да се навъртат непознати индивиди – дебеловрати момчета с лъскави джипове. Мина седмица, после две, а късметлията още не беше си потърсил печалбата. "Страх го е", казваха си хората и всеки гледаше съседа си с подозрение – дали не е той човекът, дето ще гушне три милиона и половина, пък му се свиди една биричка да почерпи. Стигна се дотам, че всеки се страхуваше да не го набедят за спечелил и да започнат да го рекетират мутрите. Тия, дето щяха да правят ремонти, се отказаха, никой не си купуваше ни техника, ни мебели, ни кола. От страх. Малко градче беше Златарево, с има-няма пет хиляди жители и всички се познаваха. Та затова сега не можеха да повярват, че още не се знае кой е късметлията. Понесоха се всякакви слухове: че бил пришълец, минаващ през града за малко, че бил ученик, който тайно от родителите си давал всичките си джобни за тотото, че човекът, който е спечелил, получил инфаркт от радост, но никой от тия слухове не намери потвърждение.
         Елена въобще не знаеше какви проблеми тресат съгражданите ù. Толкова беше изтощена от непрестанните грижи около болния си баща и седмици наред почти не беше излизала от къщи. Искаше ù се да легне и да спи дни наред. Но сега, на другия ден след погребението, очите ù не се затваряха, сън не я ловеше. Останала сама в пустата къща, се питаше как ще протече оттук-нататък животът ù. Така ли ще си кукува самичка? Радослав – синът, беше в София, първа година студент, а сега загуби най-близкия си човек – бащата, който винаги беше до нея, беше нейната опора и сила. Сам я беше отгледал от петгодишна, заедно със сестра ù, когато майка им починала. Беше до тях, когато се омъжваха, когато се раждаха децата им и по-късно, в трудните дни след смъртта на съпруга ù. Динко, Бог да го прости, млад си отиде и Елена остана сама. Не пожела да се омъжи пак, макар че кандидати не ù липсваха. Вложи цялата си енергия в работата и в отглеждането на детето. Красавица беше навремето, а сега от огледалото я гледаха уморени очи и повяхнала кожа. Само преди месец беше навършила четиридесет, а се чувстваше все едно е на сто. И от какво щеше да живее? Преди пет години закриха завода и се принуди да вземе една сергия на пазара, да продава плодове и зеленчуци и да припечелва за едното парче хляб. Но като се залежа баща ù, нямаше пари да плаща наема и от месеци вече караха само на неговата пенсия, дето едва стигаше за лекарствата. Със смъртта на баща си губеше и този доход, а в Златарево да се намери работа, беше невъзможно. Другият вариант беше да търси в най-близкия областен град – трийсет и пет километра само в едната посока. Реши да си даде ден-два да се съвземе и да си почине, и в понеделник да тръгне да търси работа. Че наближаваше да се плаща семестъра на Радослав, а пък общежитието му не беше платено вече два месеца и домакинката заплашваше да го изгони.
       Уморена беше, но не ù се спеше. Захвана се да чисти в къщи. Ризата на баща и беше метната на един стол и като я видя, отново ù се приплака. Щеше да я изпере и да раздаде дрехите на приятелите му, че като ги носят, да си спомнят за него. Вдигна я от стола и в джоба нещо прошумоля. Бяха няколко фиша от тотото. Баща ù не пиеше, не пушеше, но имаше една единствена страст – тотото. Всяка събота, на път за кварталната градинка, се отбиваше в тотопункта и пускаше фиш. Трийсет години все с едни и същи числа и досега повече от четворка не беше печелил. Смееше се и казваше, че като не му върви в хазарта, ще му върви в любовта, ама и в любовта толкова му вървеше. И като легна болен, пак не престана да играе на тото, молеше се на Елена като малко дете и тя, макар че парите не стигаха, не ù даваше сърце да му откаже, прежалваше левчетата всяка събота.
      Чисти, ми и пра, докато навън започна да се здрачава. Едва тогава усети колко е уморена и гладна, два дни залък не беше слагала в устата.  Реши да отиде до магазина да купи хляб и малко салам и сирене. На минаване край тотопункта пак се сети за фишовете на баща си, бяха от предишния тираж, но така и не беше имала време да ги провери. Пунктът вече беше затворен, но числата бяха написани отвън на плакат. Поспря се и само докато хвърли един поглед, усети как ù се завива свят, въздухът не ù стигаше, залитна и се опря в близкото дърво. Бяха числата на баща ù, не можеше да ги сбърка, знаеше ги наизуст, от трийсет години не беше ги променял. Някой застана до нея, говореше ù нещо, но тя не чуваше. Пред очите ù се нижеха като на филмова лента далечни и непознати градове, които винаги беше искала да посети, дрехите, които би искала да има и Радослав, следването му и как ще му купи апартамент, не, два апартамента, по един за всеки, че да е самостоятелно детето. Някой опря чаша вода в устните ù, зъбите и изтракаха по стъклото. Едва тогава дойде на себе си. Марина, съседката, беше се притичала да ù помогне, и други хора се спряха разтревожени, а Марина говореше ли, говореше:
-         Откога и казвам, че се преуморява, ама не чува. Сън не спеше заради баща си, ама на, отиде си човекът, Бог да го прости! Ленче, добре ли си, ма, Ленче? Уплаши ни, бе жена!
-         Добре съм – с мъка проговори Елена. – Само малко ми се зави свят и главата ме боли.
 От приказките на Марина още повече я заболя главата.  Набързо купи хляб и сирене и се затътри към къщи. А душата ù плачеше наум през цялото време и викаше „Татко, татко, и от оня свят не ме изостави татко, и оттам ми правиш подаръци.” Вече у дома, се отпусна на един стол и мислите ù пак запрепускаха. Обхванаха я съмнения, може пък да не беше видяла вярно някоя цифра, сигурно напразно се надява и си въобразява разни работи. Сети се, че във вестника трябва да ги има числата, баща ù беше абониран за „Трета възраст” и все оттам ги проверяваше. Прерови цялата купчина, докато се усети, че вестникът сигурно още си стои в пощенската кутия от преди няколко дни. Нямаше грешка, печелеше. Същите си бяха числата. На другия ден се поразходи из града и научи всички клюки – и за печалбата, и за мутрите, дето още обикаляха наоколо и затова, че оставали само няколко дни до крайния срок, а късметлията още не се бил появил да си вземе парите. Елена уж слушаше, а наум нареждаше „... ще купя кола на Радослав, апартамент, ще ида на екскурзия, или на почивка, ще си купя дрехи, нова пералня... ще, ще... ще...”
Мимоходом спомена през Марина и още две-три загрижени съседки, че утре заминава за областния град да си прави изследвания, че не е добре със здравето. Излъга, че Радослав си е намерил работа в някакво заведение, нямаше как да знаят, че вече три месеца търси безрезултатно. Иначе щяха да се чудят откъде има пари за пътни и за доктори.  И през цялото време не преставаше да се пита как да каже на сестра си за печалбата. И дали въобще да ù каже. Не беше лоша жена сестра ù, но не умееше да пази тайна и обичаше да се занимава с клюки. Щом тя знаеше нещо, целият град го научаваше. Елена знаеше, че ще раздели парите със сестра си, те бяха и нейно наследство, но как да повери живота им в бъбривата ù уста?! Може би трябваше да говори с племенниците си, те бяха по-разумни от майка си и щяха да измислят нещо. Можеше да и каже например, че е открила спестявания на баща им и да и даде някаква прилична сума, а другото да вложи в банка на името на племенниците. Щеше да мисли за това по-късно, а сега я очакваше синът ù. Очакваше я един нов живот и един нов свят – вълнуващ и прекрасен. Утре... с автобуса в шест...

Здравейте, аз също бих искал да споделя нещо, което написах през януари, надявам се да ви хареса


Ширин

В големия град, преди години се беше заселило арабско семейство, имаха едно дете - момиче, което все още бе много малко. Четиринадесет години по-късно, тя бе пораснала, навършила 18 години. Имаше много красиви зелени очи, косата и беше тъмнокафява, а кожата и бяла като сняг и много нежна, притежаваше сладко и миловидно излъчване.
Девойката се беше запознала с малко по-голямо от нея момче, което следваше висше, живееха в един квартал. Той също имаше приятна външност, беше с тънки и дълги пръсти на ръцете, очите му бяха кафяви, излъчваха топлина. Още първия път, в който я забеляза, бе почувствал симпатия, привличане, не можеше да откъсне поглед от лицето и. На една от първите им срещи, младежът я бе попитал:
- Как се казваш ?
- Ширин, а ти ?
- Аз съм Анатоли - Гледаше я леко удивено, тя го попита:
- Има ли нещо ?
- Ами, просто се изненадах като чух името ти, какво е то по произход ?
- Арабско е, доколкото знам означава "сладко" - Анатоли се усмихна
След това се разделиха, но преди да си тръгнат, се прегърнаха. Младежът не спираше да си повтаря наум името и:
"Ширин, Ширин..."
С времето, между тях бе пламнала любов, често се срещаха. Анатоли не го вълнуваше това, че тя е с по-различен произход, обичаше я повече от всяка друга.

Ако се разшири, може да се получи нещо. В този си вид разказът е в телеграфен стил, просто съобщава някакви факти и дотам. Няма завръзка, някакъв обрат или изненада в сюжетната линия. Трябва ти нещо такова, за да стане добър и да не звучи предсказуемо и познато.

Дама от морето, чудесен разказ! 😍
Един човек, има ли продължение разказът ти?

Няма продължение
Много благодаря за съвета, ще се постарая следващият път да има завръзка и другите неща, които спомена .

При теб също е така. Започва много интересно, но свърши внезапно.

Защо внезапно, Барбарела? Вече става ясно, че тя печели, финалът е оставен многозначителен, така че читателят има свобода на въображението. Ако имаш някакви предложения, давай!
Един човек, именно, че няма продължение. Разказът ти е само начало на някаква история.

Edin_Chovek,  хубаво начало, но нищо не се случва. Давай нататък, доразвий сюжета.

Така го почувствах разказа ти, като незавършен или малко претупан накрая. Имаше информация за мутри, градът кипеше и сякаш читателят трябваше да очаква някакво приключение, нещо вълнуващо. Не знам... Главната героиня може би н трябваше да е притисната, застрашена, мутри, ала-бала. Пък тя отиде най-спокойно да си тегли парите от друго място. Е, за какво бяха тогава мутрите и развълнуваните съграждани? Може би нещо трябваше да се случи. А тя просто си тръгна ей така...

Барбарела, благодаря! Някак си не я виждам главната героиня да се опълчи на мутри, да се бори с тях, тя е примирена с живота си и в един момент и на нейната улица изгрява слънце. Ако го развия, ще стане роман, благодаря за идеята, само не знам кога ще седна да го напиша, че имам още три проекта нахвърляни, които чакат да им дойде времето.

Аз харесвам написаното от теб!