https://www.facebook.com/notes/engin-aky%C3%BCrek-uruguay/un-aut … 1298126420393699/
Момичета, ето коригиран превод на разказа от бр.33 на списание "Kafasına göre".
Превод от испански Теменужка Христова.
ЕДИН СВЕТОВЕН АВТОБУС
Енгин Акюрек
Ах, ах, традицията ни е такава
Момчето ми, такава е традицията
Карат красивата да плаче
Ах, ах, карат грозната да говори
Кемал беше нервен...
Години наред изпълняваше задълженията си с поздравление по телефона, без да присъства на сватбите, на които беше поканен. Докато младоженците се завърнат от сватбеното си пътешествие, той винаги изпращаше бижута или пари в дома им. Но когато приятелят от детството ти се жени, не можеш да се измъкнеш с един студен телефонен поздрав...
“Ако не дойдеш, няма да се оженя...”
“Мммм....”
“Няма да ти позволя да се измъкнеш....”
“Ммм...”
“Ти си моят свидетел на церемонията...”
“....”
Въпреки, че Кемал се опитваше да се бори чак до деня на Страшния съд срещу настояванията на приятеля си от детството да присъства на сватбата му, въпреки всички думи, които напираха на върха на езика му, се оказа невъзможно да произнесе изречение за отказ пред очакващия положителен отговор Еркан.
“Всички ще бъдат на сватбата ми...”
“Ммм...”
Кемал реши да пътува за Анкара с автобус в деня на сватбата и си купи билет за място, което се намираше над автобусната гума.
Щеше да срещне хора, които не беше виждал от години, щеше да съживи спомени, които беше изтрил от паметта си, щеше да се опита да говори със съседите, да отговори с усмивка на всеки, който го разпознаеше и знаеше, че неговото собствено лице щеше да пламти под чуждите погледи. Да докоснеш миналото, беше нещо, изискващо отговорност. Трябваше да направи всичко, което се очакваше от него и да изиграе отредената му роля в миналото.
Кемал седеше на мястото си в автобуса, подпрял главата си в стъклото. Пътеките, дърветата и залязващото слънце, превърнало се в огнено кълбо, се отразяваха в очите му. Винаги, когато се возеше в автобус, ”усмихнатите личица” му говореха по време на пътуването, превръщайки напрегнатото му тяло в сух клон.
“Защо не се качи в самолета?”- не искаше да се захваща за мелодичния звук на въпросителния знак. Докато е в самолета или влака можеше спокойно да спи, в автобуса нещата бяха коренно различни. Пълнеше главата си с лицата на всички пътници, с които се запознаваше и разговаряше с тях по време на пътуването. Всъщност това беше навик още от детството му; току що подпрял главата си на прозореца, започваше да разговаря с всеки, пожелал да се включи в странния разговор. Елиминираше думите, които изпълваха съзнанието му и запазваше излишните, за да ги върне на собственика им в някое изречение на подходящо време и в подходящо място. Въпреки напрежението, му харесваше да стига до дъното и дори да не искаше да се изправя срещу това чувство, той знаеше, че сухите клони ще започнат да се озеленяват. Кемал отвори очи и по гледката, която видя от прозореца на автобуса, разбра, че се намират на около два часа път до Анкара.
Облечен в черен костюм, бяла риза и лъснати нови обувки, избрани в тон с важността на събитието, се придвижи бавно към масата, на която беше настанен. Тези, които са ходили на сватба в Анкара, знаят, че масите и столовете се разполагат в градина или пък на улицата в квартала. Светещи лампички, висящи от тънък кабел създаваха празнично настроение, импровизирана сцена, за да виждат всички музикантите и маси и столове, взети евтино под наем от затвореното кафене. В зависимост от уменията на музикантите, числото на поканените можеше да варира и да има нужда от още столове в тон с обстановката. Ако бяха близки с правостоящите, съседите изнасяха на улицата маси и столове за дошлите без покана.
Кемал отпиваше от ракията си и поклащаше глава в такт с музиката, докато наместваше яката на новата риза. Не искаше да го помислят за пиян. Масата му се намираше далече от старците на квартала и от възрастните роднини, в мрака на едно дърво, което лампичките не успяваха да осветят.
При първите акорди на песента “Fidayda da Ankara'lım”, една ръка стисна Кемал и го издърпа на заобиколената от маси сцена. Певецът беше добър, познаваше работата си и впечатляваше с местните песни, които изпълняваше с потно лице и блуждаещ поглед.
Дошлите още през деня и децата, които ставаха рано сутрин пришпориха церемонията с бижутата да започне рано. Въпреки че плачът на бебетата, на които сменяха пелените между столовете надвишаваше електронния звук на музиката, той се губеше между вдигнатите нагоре ръце и звукът от тракането на лъжиците, с които хората чукаха.
Опашката на церемонията с бижутата раздели сватбарите на две. Танцуващите на сцената отпуснаха ръце, оставиха потта да се стече по челата им и започнаха да подготвят нещата, които им бяха необходими. Е в началото на опашката стояха близките роднини на младоженците. Пожеланията се произнасяха в микрофона на музикантите, продължителността им се определяше от роднинството с младото семейство. Кемал пийваше ракия и се чудеше в коя част на опашката да се присъедини. Роднинските благопожелания с мирис на мастика нямаха край, благодарение на бащата на младоженеца, гологлавия Ибрахим. Той беше опрял мустака си до микрофона и звука, провокиран от търкането, не позволяваше да се разбере дори една дума от речта му. Това беше често срещан технически проблем сред хората, несвикнали да говорят пред публика. Потта на танцуващите започваше да изстива, а звукът от ракиените чашки следваше ритъма на свекъра.
Кемал напълни чашата си с ракия и запали нова цигара. Въздухът се нагря от речта на бащата на младоженеца и от въздишките на птиците. Кемал дръпна дълбоко от цигарата и се запъти към началото на опашката, където беше дошъл редът на вторите братовчеди. Кемал сложи димящата цигара между устните си и насочи дима и към обвинителните погледи на чакащите роднини. Той беше момче от квартала, уважителен към по-възрастните. Не беше от типа момчета, които издухваха дима от цигарата си в лицето на хората, за да се прередят на опашката за накити. Ракията го караше да се чувства силен, но погледите на възрастните жени и специално този на майката на младоженеца, му създаваха проблем. Държейки накитите, Кемал дръпна дълбоко от цигарата си и взе микрофона от ръцете на свекъра, който все още се опитваше да говори. Дрънкането на чашите и плачът на бебетата заглъхнаха. Тъй като Кемал нямаше мустаци и не притискаше лицето си към микрофона, гласът му се чуваше ясно. Дръпна още веднъж от цигарата си, сякаш това, което искаше да каже, се криеше в издишания дим... Първото изречение на Кемал привлече вниманието на всички.
“Бог да ви накаже всички! Дяволи с човешки лица... Не ме гледайте, сякаш сте изненадани, гарвани такива, безчестни, безчовечни двуличници... Какви хора? Ще си отрежа езика, преди да ви нарека хора.”
Когато бащата на младоженеца, гологлавия Ибрахим пристъпи, за да му измъкне микрофона, гласът на Кемал стана по-силен:
“Стари Ибрахим, гологлав пияницо... Чуйте ме... Чуйте, съседи, чуй ме, гологлави Ибрахим и ти, твърдоглав проект за младоженец... Не знаете ли, че съм влюбен в Айше?! Не знаете ли, че сме лудо влюбени един в друг?!
Обърканите хора започнаха да шушукат и да шумят...
“Тишина, кучета! Най-нахално ме поканихте на сватбата, пихте и танцувахте. В коя религия, в коя книга е написано такова нещо? Вие ми взехте момичето и ме поканихте на сватба, все едно нищо не се е случило. Гологлави Ибрахим, стой далеч с благопожеланията си, така не може да се създава семейство.”
Айше плачеше под белия си воал, сълзите и се стичаха по устните чак до шията й. Докато тя хълцаше, всички същества онемяха, хартиените вятърни мелнички, трептящите от нощния бриз тополи и дори неспокойните бебета застинаха неподвижно. Сълзите на Айше се стичаха жално насред сватбата, оставяйки колективното чувство, че са докоснали всяко лице. Кемал също замълча, отблъсквайки лица на хора:
”Не плачи, моя Айше, не плачи, мила моя...”
Младоженецът гледаше като хипнотизиран, вдигна стола, на който беше седял и го стовари върху главата на Кемал. Щом Кемал падна на земята, всичко се върна към живота. Лицата, които бяха изложени на бризът на съвестта, станаха отново сбръчкани и мрачни. Кемал лежеше на земята. Жуженето на мислите в главата му се смеси с кръвта, която течеше от нея. Приглушените гласове и звуци наводняваха и притъпяваха възприятията му.
Кемал повдигна глава от прозореца на автобуса и въздъхна дълбоко. Не беше сънувал кошмар. Всички детайли от случилото се преди двайсет години, бяха запечатани в главата му. Докато опитваше да се съвземе, иззвъня телефонът му. На екрана се четеше “Моята Айше”. Още преди да отговори на обаждането, лицето и гласът на Кемал се бяха засмели.
“Моя Айше...”
“Мой Кемал, добре ли си?
“Добре съм, добре съм...”
Имаше продължение на сватбената нощ от преди двайсет години. Кемал излезе от болницата с превързана глава и отвлече Айше в тъмнината на нощта. Съседите се бяха изморили да танцуват, близките роднини бяха пияни, домашните бяха изморени да броят накитите и едва ли щяха да се събудят до сутринта, а твърдоглавият Месут беше напуснал Анкара от срам. Дори да го питаха постоянно за онази нощ, той не отговаряше.
“За бога, Кемал, не се ядосвай ако някой ти подхвърли нещо, не пий прекалено” “Няма да пия, но ще танцувам”
“Какво?”
“Когато засвирят Fidayda da Ankara'lım, ще стана и ще танцувам”
Докато Кемал със смях разказваше как ще чука с лъжиците и ще танцува, автобусът се плъзгаше по пътя, поздравявайки плаката “ДОБРЕ ДОШЛИ В АНКАРА”
……………………………………………………………
* Песента Fidayda da Ankara'lım, е типична сватбена песен за района на Анкара, на която танцуващите използват дървени лъжици като кастанети.
Пък и на оператора - с микробусче 
