Още пясъкът е по краката, а ДЕВЕТИ чука на вратата

Лятото, лятото

-Хайде, маме, само крачетата, няма страшно, само крачетата…
-Ъуъааа- малкото пискунче в ръцете ми надава полувъзторжен, полууплашен  – май повече уплашен- вик и протестира с махащи ръчички. Там, където вълната се превръща в подобие на захарен памук по вид и нежност, докосва малките петички. На лявата бузка разцъфтява сладка трапчинка,но в  следващия момент трапчинката изчезва, защото вълната лисва до коремчето ,колкото и бързо да притичвам назад.
Пискунчето е изненадано, като отново се кани да огласи брега.
По това време на деня плажът е вече събуден, но още не така населен. Все пак се оглеждам наоколо с леко виновен поглед.
Две шоколадови фигури ритмично подтичват и оставят следи на мокрия пясък. Две баби с гръб към морето поглъщат ранните слънчеви лъчи и тихичко си бърборят.Млада майка е заровила поглед в киндъла , но с крайчеца на окото си наблюдава бъдещия известен и търсен архитект, който от мокрия пясък строи прелестни замъци и току размахва червената си лопатка, за да осигури и тунел през дебрите към тях.
…………………………………………………………………………………………………….
По това време на деня плажът е вече събуден, а слънцето все още гали дружелюбно .Очите ми се пълнят със синьо-зелена безкрайност.На мокрия пясък моят безценен бъдещ архитект строи прелестни замъци и размахва синята лопатка, все пак и тунел до тях трябва да има. Прекрасно е да е лятно утро и да имаш пораснало дете.
………………………………………………………………………………………………………………….
-   Сядаш на хавлията и замръзваш!
-   Ама…
-   Няма ама, сядаш и замръзваш!
То няма и накъде повече да се замръзва. От накукушинената кожа имам чувството, че мога да остържа люспи лед. Устните са по-сини от хоризонта и се свиват в сърдита дъгичка.Е, кажете ми, как може! Родена съм и израснала на море,никога не съм го разбирала това удоволствие-  да се киснеш в ледената вода до посиняване.Това нормално ли е, ама честно? Ама било температурен рекорд, ама мен какво ме интересува. И ако сме точни, температурният рекорд въобще не се отнася до Североизточна България, пък и още по-малко до крайбрежието.
В уж горещия и рекорден/ по мнението на синоптици/ предобед настава ледено мълчание. Крадешком хвърлям поглед към съседната хавлия и очите ми се стрелкат с друг ,привидно виновен , но иначе все още протестиращ поглед.Сините устнички се разтягат в обратна дъгичка и на лявата бузка изгрява трапчинка.
……………………………………………………………………………………………………………..
Да седя на плажа и да чета  ли? Това никога не е било!Да се излежавам като мъркаща котка под чадъра- Някой друг може, но не и аз. Подтичвам по мокрото на пясъка и се взирам в синьото на нищото. Добре де, от миналата година не съм сменяла диоптър, така че би трябвало да виждам достатъчно. Ако има нещо за виждане наблизо, достатъчно наблизо.Едни неонови бански току изгряват и после се скриват зад огромната/ по мои критерии/ вълна. Големият плувец! Да, виновна съм, аз настоявах, ама къде ми ходи сега зад вълните. Записах го на плуване уж за здраве,  и както очаквах, не за посгижения.В крайна сметка едно четвърто място на градско за деца  и толкова. Ама не, ще ми ходи зад вълните. Неоновите бански постепенно се открояват на по-преден план, аз съответно отстъпва към чадъра. Уффф. Май ще си ходим вече.
………………………………………………………………………………………………………………….
По това време на деня плажът е дружелюбен, водата нежна като милувка и е огромно удоволствие да плуваш почти сред нищото. Отърсвам капки от сплетената на конска опашка коса и заставам малко встрани от чадъра докато изсъхна. Една безизразна физиономия ме отразява безмълвно и отново се залутва  в пясъка.
-   Искаш ли да плуваш?
-   -Не, не ми е до плуване
-   Искаш ли сладолед?
Следва почти нечленоразделно изсумтяване.
Плуването е зарязано преди година. Ваканция е, но всичко е тъпо.Телефон на плажа няма място, поради което погледът блуждае и единствената му разумна що-годе траектория е към часовника ми ,в мълчалив въпрос „Кога ще се махаме оттук“. Лявата бузка е опъната до стъкло в мълчаливо негодувание.  Дори не личи, че някога на нея е имало трапчинка.
…………………………………………………………………………………………………………………
По това време на годината нощите уж били най-кратки. Да, ама не и тази. Няма заспиване, няма разсъмване. Въртя се в леглото, взирам се в нищото и няма и няма сън. Добре, съгласна съм, че няма как с „мама за ръчичка“ на градския плаж, ама защо трябва да се ходи незнамсикъде си, като морето ни е на пешеходно разстояние.Поне на северното черноморие да беше. Ама бандата решила така. Каква банда, мен на катун повече ми изглежда, като гледах снощи фенерите им, чувалите им , газовите им котлони, простотиите им. И онези двечките…Питам да знам нещо по-подробно, пак добре че не ме отряза.Само палавата трапчинка на лявата бузка заигра и се обагри в леко розово и толкова. Поне да бяха някъде наблизо.А то…Добре поне, че той няма да шофира, едва през октомври навършва 18. Всъщност дали е добре.Че аз и шофьора толкова познавам.
 Май няма да се спи, ами да слагам кафето и после ще пека мъфини.От дете ги обича, поне за тях не протестира иначе за сандвичите ме направи на нищо.
Не мога да повярвам, че някой си почива през лятото…
…………………………………………………………………………………………………….
Никога не съм виждала океана…Освен на филм, по Дискавъри, на снимка.Огромен, далечен… Уж само за шест месеца. Да видим.Кога е ден, кога е нощ. И за кого…
……………………………………………………………………………………………………………..
Месеците се превърнаха в години. Кой беше казал нещо за временните неща, дето били най-постоянни.
…………………………………………………………………………………………………………..
И още години…
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….
По това време на годината плажът вече е изпратил туристите и не е така многолюден. Две шоколадови фигури оставят следи по мокрото в ритмичен бяг.Две жени на средна възраст поглъщат слънчевите лъчи и тихичко си обсъждат нещо. Едно младо момиче , на вид ученичка е заровило очи в киндъла и ако не беше малкото пискунче до нея, което строи замъци и отвреме-навреме надава възторжени викове, не бих разпознала, че вече е майка.
От години не съм била тук и колко всичко е променено.Някога имаше проста дъсчена пътека, а сега все едно цветен килим. И с парапет, и почти до морето. Сграбчвам парапета, все едно ще ми го изтръгне някой от ръката и правя поредното усилие с усещането, че съм тенекиеният човек от Вълшебникът от ОЗ.Морето е безкрайно далече , но ухае на тръпнещо синьо очакване. Когато бях дете, първият ми ден на плажа беше празник с неотменния мирис  на водорасли и солена вода.
-   Хайде ,мамо, хайде, само крачетата.
Тук парапетът свършва. Забивам немощно, но усърдно  бастунчето в пясъка, протягам колкото мога крак и да, успявам! Краката ми се галят в тази част на вълната, която по вид и усещане е като захарен памук. Една надеждна ръка е обгърнала кръста ми и една трапчинка изгрява на лявата бузка. Как я виждам под оформената модерна брада ли?Не ме питайте, не обичам клишета.
Това, което обичам е лятото! Лятото…
08.09.2020г.