Навици и привички на хората от други националности, които ни се струват странни

Беше се запътил за частния урок, закъсняваше както винаги и както винаги у него се разрастваше неясна, зла, тежка омраза и към тромавата бавност на този най-бездарен начин на придвижване, и към безнадеждно познатите, безнадеждно некрасивите улици, точещи се зад мокрия прозорец, а най-вече — към краката, хълбоците, тиловете на туземните пътници. Разсъдъкът му знаеше, че сред тях може да има и истински, напълно човешки единици с безкористни вълнения, с чести изблици на тъга, дори със спомени, прозиращи през живота, но кой знае защо, му се струваше, че всички тези студени, плъзгащи се зеници, бодващи го така, сякаш караше със себе си незаконно съкровище (както всъщност беше), принадлежат само на долнопробни клюкарки и на гнили търгаши. Руското убеждение, че в малко количество германецът е пошъл, а в голямо е пошъл непоносимо, беше, той знаеше това, убеждение, недостойно за творец; и все пак го побиваха тръпки — само мрачният кондуктор с потиснат поглед и с лепенка на пръста, мъчително търсещ равновесие и проход сред конвулсивните тласъци на вагона и сред скотската теснотия на стоящите, изглеждаше външно ако не човек, то поне беден роднина на човека. На втората спирка пред Фьодор Константинович седна съсухрен мъж с късо палто и лисича яка, със зелена шапка и опърпани гети — щом се настани, той го блъсна с коляно и с ръба на дебелата си чанта с кожена дръжка, като по този начин превърна раздразнението му в неприкрит бяс, и затова, когато се взря съсредоточено в седящия, четейки чертите му, мигновено съсредоточи към него цялата си грешна омраза (спрямо жалката, клета, измираща нация), ясно осъзнавайки заради какво го мрази; заради ниското чело, заради тези белезникави очи; заради Vollmilch и Exrtastark — подразбиращи законното съществуване на разреденото и фалшивото; заради полишинеловата система и движения — закана с пръст на децата, не като у нас вечно възправящото се напомняне за небесния Съд, а като символ за размахана тояга, заради показалеца, а не пътеводния пръст; заради любовта към оградата, реда, подредеността; заради култа към кантората; задето, ако се вслушаш какво се говори вътре в него (или във всеки разговор на улицата), неизбежно ще чуеш цифри, пари; заради недодялания хумор и дебелашкия смях; заради дебелите задници на двата пола — дори и в останалите си части субектът да не е дебел; заради липсата на гнусливост; заради привидната чистота — лъскави дъна на тенджери в кухнята и варварска мръсотия в баните; заради склонността към дребнави гадости; заради грижливостта, проявявана в тях; заради отвратителния предмет, внимателно нахлузен върху решетката на градинката; заради нечия жива котка, цялата пронизана с тел за отмъщение на съседа, на всичкото отгоре телта е старателно завита в края; заради жестокостта във всичко, самодоволна и другояче неможеща; за изненадващата възторжена услужливост, с която най-малко петима минувачи ти помагат да събереш изпуснатите монети; заради… Така нанизваше точките на пристрастното си обвинение, загледан в седящия срещу себе си — докато оня не измъкна от джоба си брой на „Газета“-та на Василиев, като равнодушно се окашля с руска интонация.
„Това се казва номер“ — помисли си Фьодор Константинович и едва не се усмихна от възхищение. Колко е умен, изящно лукав и всъщност добър животът! Сега в чертите на четящия вестника различи родната мекота — бръчките около очите, едрите ноздри, подстриганите по руски мустаци — и веднага го досмеша, не можеше да разбере как се е излъгал. Мисълта му се ободри от този неочакван отдих и вече потръгна другояче.