"Искам бебе" ни събра и вече гушкаме своята мечта- Тема 1

Когато синът ми навърши пет месеца и перспективата за захранване започна да ме приближава като ТИР, натоварен с картофи, почувствах едновременно ужас и страшна амбиция. От една страна, незнанието как и с какво да го захраня ме побъркваше, от друга – ВСЕ НЯКОГА това дете трябва да започне да яде. Как си представяш, Красимира, да чакаш сина си след изпита за езикови гимназии и след като го попиташ „Написа ли си преразказа с елементи на разсъждение ?“ и той ти измучи нещо неразбираемо, ти да му кажеш – „Браво. Ето, донесла съм ти една сто и осемдесетка, пийни си“.

От другата страна крещеше амбицията. Здравей, варена тиквичке, миризливо броколи и ти, отвратителен, безличен картоф! Вие сте тук, за да превърнете това бебе в истински човек, който някой ден ще направи велики неща и най-вече ще напише отличен преразказ с елементи на разсъждение.

Разбира се, за да се случи всичко това обаче, имаше едно жизненоважно условие, а именно – аз трябваше да открия и купя не каквато и да е тиквичка (броколи, картоф), а най-био органичната такава, чиста като ангелска сълза, расла в плодордна почва без изкуствени торове, поливана с жива вода и внимателно откъсната от чисти трудолюбиви ръце, които никога не са използвали кремове с парабени. Казано с други думи – трябваше да се постарая да намеря някакъв диамант от царството на тиквичките, който да гарантира, че това дете:

– ще получи равен шанс с останалите деца, растящи в свят, изпълнен с годжи бери, макадамия, органични картофи и молекулярна детска кухня

– когато тръгне на училище и класната започне да ги вдига по номера, и стигне до него, и му зададе въпроса – „А ти, Борис, с био тиквичка ли си захранен или с обикновена?“, той да не се черви пред съучениците и съученичките си, а съвсем естествено и с лека почуда да ѝ отговори на английски, френски и мандарин: „Но какво говорите, госпожо, разбира се, че с био!“, след което да седне до приятелчето си, захранено с органична краставица, и да поведат лежерен разговор за Космос и совалки.

Затова в най-голямата юлска жега, когато в 10 сутринта вече беше 31 градуса, аз стъпих на Женския пазар, въоържена с торбичка, доста пари и големи надежди, че някъде там се крие една тиквичка, плод на устойчиво биологично земеделие, която ще осмисли живота ми и ще донесе доживотно щастие, късмет и шестици по математика на детето ми.

Огледах хоризонта и пред мен се ширна океан от сергии, пълни с плодове и зеленчуци.

Дали имаше домати? Беше фрашкано с всякакви домати. Имаше ли дини, кайсии и пъпеши медена роса? Направо да се чудиш как земята ражда толкова много пъпеши медена роса.  А тиквички? О, имаше и тиквички, разбира се, но и с просто око можех да видя, че не са нито био, нито органик, нито дори еко. Едни такива лъскави, прекалено зелени и подозрително големи – отдалече си личеше, че са поливани с тонове тежки метали и са мазани с парафин, антифриз и натриев глутамат.

За всеки случай се доближих до първите такива и, без да ги докосвам, попитах продавача: „Откъде са тиквичките?“, а след това съзаклятнически добавих: „Трябват ми за бебе“, очаквайки, че това е нещо като парола от 1001 нощ, която ще го накара да каже „ААААА, еми, така кажете, ето тук имам едни само за бебета!“, ще бръкне в някой секретен кашон зад сергията и ще извади тиквечковия диамант, който търсех.

Вместо това продавачът ме погледна презрително, изфъфли нервно „ОТБОРСАТА“ и се обърна към следващия клиент, който искаше два килограма нектарини. Изпуфтях недоволно и отплавах към следващата сергия, където, разбира се, се разигра същата сценка, както и на по-следващата и така след 1 час се озовах на другия край на пазара, потна, нервна и отчаяна, и най-вече – без нито една тъпа органична тиквичка в торбата.

Силите започнаха да ме напускат и на тяхно място се настани безнадеждността. Каква майка си ти, Красимира? Очевидно детето ти щеше да бъде захранено с обикновена тиквичка, съответно щеше да бъде лишено от купища есенциални вещества, минерали и витамини, вовеки обречено на посредственост, а в училище щеше да седи до някое друго дете, чиято клета майка не е могла да намери био морков и го е захранила с обикновен или, не дай си Боже – с купешки, в бурканче!

Ужас!

Започнах трескаво да мисля дали не мога пък да си засадя мои тиквички на перваза на прозореца, които да поливам с вода от боянската чешма и, когато някой ден след пет години пораснат, да ги сваря на пара, да им сложа малко масло и така да осигуря на детето едно безоблачно бъдеще. И точно когато бях тръгнала да се връщам, увесила нос и с празна торба, се озовах пред скромна сергийка, на която бяха наредени три дребни и криви тиквички, няколко невзрачни връзки магданоз и два пършиви моркова. Със сетна надежда се обърнах към жената срещу мен и я попитах: „А тиквичките откъде са?“ и буквално щях да се срутя под сергията – там, където се въргалят увехналите марули и изгнилите кайсии, когато тя каза с ангелски глас: „От двора ни в село &%3647488”.

„ИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИУУУУУУУУУУ“, изцвилих в еуфория и едва не плеснах горката жена по рамото, а след това бързо добавих: „Взимам ги всичките!!“, като че ли купувах акции на Епъл или какао от Борнео.

Върнах се вкъщи окрилена. Ето че всичко се нареди по план – детето ще получи най-доброто, което животът предлага, а именно – крива, тъмнозелена, отблъскващо грозна тиквичка, отраснала на майната си и дошла в големия град, за да осигури дните на едно невръстно същество, бъдещ гражданин на света.

Сварих урода на пара за нито повече, нито по-малко от 11 минути, след това добавих масло, размачках сместа, натоварих детето в столчето, трепетно загребах от буламача и му набутах лъжичката в устата.

Признавам, че когато то с погнуса и отвращение я изплю на земята и категорично отказа да има нещо общо с нея, малко се напрегнах. Това ли беше магията на захранването?? След два часа ходене по жегата и опипване на стотици тиквички очаквах малко повече кооперативност, по дяволите! След малко обаче ми мина. Тепърва трябваше да въведа картоф, морков, броколи.

Тиква. Къде, за Бога, ще намеря тиква през юли??

ЖЪЛТЪК!! В никакъв случай от нещастна, депресирана, подово отглеждана кокошка с биполярно разстройство – само от свободна, спокойна и независима такава, която сама решава дали ще снася в курник или в някоя дупка по поляната, или където там си реши да спусне тъпото яйце.

Избърсах изплютото от пода, хвърлих био органичния буламач в тоалетната, помахах му за довиждане и си наложих да мисля позитивно, най-вече в посока на това, че давам най-доброто на детето си и от него със сигурност ще излезе човек.

В края на краищата, няма как да го храниш с органични тиквички, жълтъци от еманципирани кокошки и високопланински боровинки и то да стане някакво келеме, нали??

Майтапът настрана: Всяка майка неминуемо минава през лудостта, наречена „детето ми ще яде най-чистата и проверена храна“. Това, колкото и да е крайно, е напълно естествено. При наличие на възможност, всеки би осигурил най-доброто за детето си – не съм чула някой да захрани бебето си с пушени шпроти или мусака. И все пак, добре е да си дадем сметка, че прекаленото вглеждане по-скоро вреди – най-вече на майката, която се превръща в полу-идиот, кръстосващ плод-зеленчуците из града, в търсене на идеалната краставица и картоф. За детето това няма кой знае какво значеие – то ще оцелее и ще стане абсолютно нормален човек без значение дали е хранено с био жълтък или с обикновен такъв, и най-вече – нищо във външния му вид няма да подсказва дали е закусвало чия или попара!