За емоционалната страна

Искат се много нерви, търпение и постоянство да се разправяш с тях.
Не знам политика на фирмата ли им е или младите кадри са толкова зле, но докарват до лудост клиентите си.

Аз съм от 1,5 год. в тази клиника и вече съм в нервна криза. Вие (Gabi) не мислите ли за смяна след толкова години там?

Аз нямам негативно мнение за Селена. Досега винаги са били учтиви и отзивчиви.По тел. не съм контактувала мн мн с тях, но като цяло съм доволна поне засега от обслужването там.

Да, обмислям!
Имам да приключа няколко процедури за да завърша IVF цикълa- т.е трансфер.
Надявам се да е успешно и да приключа с In Vitro болниците, но .....
Не искам да допускам варианта, че трябва да започна отначало- ако се наложи ще започна.
 
Различни и много клиенти, и разбира се ще има и доволни- може прага ви на дразнимост, да е много по- висок от моя. С годините, станах много по безкомпромисна към грешки, пропуски, липса на информация и прочие.
Нещо, което ме изнервя е, че смятат че ние които ходим на процедури сме безработни и могат да ни разхождат по етажите- обадиха ми се един ден да отида да платя сметка (до другата седмица, трябва да дойдете да платите). Другата седмица, деня преди да отида и да платя се чуваме по- телефона. Отивам в деня и на касата- не знаят нищо. Отидете на 3-ти етаж. Отивам на трети етаж, тропам по вратите и търся някой, който знае нещо и няма такъв, изчакайте и т.н, чакам, говорим, слизам на каса и пак чакаме, защото още нямат информация. - а всичко може да приключи слизам от колата в 7:45, плащам на каса, качвам се в колата и отивам на работа.
Както и да е ....за да съм се задържала в болницата от 2017 година до сега, значи съм преценила, че за гр.Пловдив е най- добрият избор за мен.

Здравейте
И при мен е доста трудно да преодолея разочарованието от неуспехите ми в тази област от живота ми. Има моменти в които се чувствам изгубена и самотна, и че никой не ме разбира. Разбира се всичко това се отразява и в отношенията и с партньора. Все по-трудно ми е да общувам с хора, дори и с роднини. Не искам вече да отговарям на въпросите: "Какво става?"; "Ще имаме ли новини скоро?"; "Защо не пробваш нещо си, което сме прочели/чули някъде си?; или коментари от рода на "Еми късно се сетихте.."; "Трябва да го искаш истински"... и т.н. Всичко това е толкова неприятно...
Вярвам, че всяка от нас си мисли какво ли не...от хубавите до лошите неща, за грешките, които е допуснала или трудностите през които е минала, и намесата с неподходящи коментари и въпроси е още една от причините за чувството на безпомощност при мен.
Точно поради тези причини започнах да посещавам психолог. Опитвам се да преодолея чувството на вина, което е в мен и да не губя надежда.

Аз стигнах до извода, че щом някой не е преминал през това, няма как да те разбере. Колкото и да се опитват да помогнат, само ме карат да се чувствам по-зле. Затова тук, някак си, ми е по-лесно да споделям. Наистина е мн гадно, че нищо не зависи от нас. Но не трябва да изпитваш чувство за вина! Говори по-често с мъжа си (на мен поне ми олеква) или си намери някакво хоби, с което да си запълва времето. И не губи надежда!

Има и такива, които реагират адекватно, но повечето нито са го преживели, нито имат нужното ниво на емпатия, та да разберат. Нормално е да намираме най-често разбиране от другите изстрадали.

Определено тук чувствам подкрепата като по-адекватна и полезна, дори и само като чета. Когато се опитвам да споделя болката си, която е дълбоко в мен(а това винаги ми е било трудно) с близките до мен хора, те някак търсят решение на проблем, който не разбират напълно, а аз по-скоро имам нужда просто от подкрепа и тихо разбиране. Както се казва.. някой с когото да можем да си помълчим заедно...
Един от най-скъпите ми спомени е когато след последната пункция, едно от момичетата, се доближи до мен и ме прегърна, просто така, без да има причина...просто си тръгвахме от клиниката

Благодаря на всички ви

Здравейте!

В началото много ми се искаше да споделям с най-близките си. Да имам опора, съпричастност. Мислех си ,че така ще ми е по-лесно, когато цялото семейство е зад гърба ми. Истината обаче е съвсем друга ... най-малкото, защото те не са преминавали през същото, през което и ние преминаваме. Не са информирани така, както ние и следователно не разбират много неща. Например : "Защо ходиш в тази болница, тя е частна и е скъпа"...  И стандартните подмятания на роднините. Имаше една особена личност, която повтаряше "хайде искам бебе, бебе, бебе, бебе". Супер съобразително разбира се, а аз бях готова да я удуша и тръшна на място.
Имам куп интересни истории и изцепки от близкото обкръжение. Но най-любими са ми съседите, които всеки път ме питат дали съм бременна, все едно ще са първите, на които ще се причитам да кажа, понеже видиш ли съм била видимо напълняла. Тия стари порядки и предрасъдъци ме убиват. Разбира се аз качих килограми заради куп здравословни проблеми, които не съм искала да имам и бих била много щастлива, ако съм "дебела", защото съм бременна. И реших, че макар и да съм мила и възпитана, просто ще стрелкам бабките във входа с остър тон и няма да им обръщам внимание.
Единственото нещо, което разбрах е ,че няма нищо по-ценно от нашия малък кръг - аз и мъжът ми. Това е всичко. Ние двамата и никой друг. Вървим ръка за ръка, любовта ни сплотява, а желанието за рожбичка ни води по пътя напред. Това си е моят съкровен кръг, неприкосновен и не желая никой да нарушава хармонията, да се бърка, да се налага или да ни държи сметка. Всеки живее собствения си живот, едни вече са създали семейството си, на други като нас тепърва предстои и никой няма право да ни казва как да живеем или кога сме се сетили да правим деца ...  Не очаквам и не искам подкрепа и за мен колкото по-малко давам като информация на другите, толкова повече щадя собствената си психика и здраве.
Тук във форума намерих невероятни жени, с които сме в една и съща битка и с взаимно споделяне се борим напред докато не стигнем до финал. За мен те са моите опори и приятели, с които мога да намеря общ език, да бъда разбрана, да проявявам разбиране и да обменяме безценни съвети!

Здравейте, момичета! След четири инсеминации, сега съм изправена пред най-големия ми страх - ин витро. Толкова надежди таях, че ще успея с инсеминациите, а в момента съм изпаднала в някаква апатия. Не съм казала почти на никой какво ми предстои, а и не искам. Разбирате ме много добре - никой не може да влезе в твоите обувки, без да го е изпитал. Затова следя тази тема и мисля, че и някоя от вас беше споменала, че е изпадала в такива моменти. Надявам се да изляза скоро от тази дупка и да успея да се мобилизирам, но страховете вероятно остават за дълго... Благодаря ви, че ви има и пожелавам успех на всички!

Меси и аз бях така след 4-те инсета, тръшках се, че ще правим IVF, даже след първото неуспешно съвсем бях взела дала... разбирам те като сърцето си

Инвитрото не е свързано с много болезнени процедури. По-неприятното, поне за мен, беше чувството на несигурност дали ще успея или не. Съсипваше ме тази мисъл всеки път, когато стартирах. Ужасявах се от мисърта, че мога да извървя дългия път и накрая пак да няма резултат.
Аз моята история съм я описала по-назад в темата - след години ходене по мъките реализирах мечтата си, та дори и естествено забременях след инвитрото.
Целият процес, действително, е свързан с много стрес.

И ние скоро ще започваме процедура за ин витро. Аз съм доста стресирана, не ми се искаше изобщо да прибягваме до това, но като не се получава. Но като ви чета се притесних - болезнена ли е процедурата? :/

Адриана, като всяка процедура болка има, но не е нещо нетърпимо. Стимулацията е свързана с поставяне на инжекции в корема, но не са много болезнени, прием на лекарства орално. Пункцията на фоликулите се прави с пълна упойка, трансфера е като обикновен гинекологичен преглед със спеклум.
Всичко е поносимо физически. За мен емоционалното преживяване е по-стресиращо и финансовата страна не е за пренебрегване.
Успех!

Приеми го като приключение,че това е начина да сбъднеш мечтата си.Аз бях много ентусиазирана на нашето инвитро,слагах си инжекциите с нетърпение,знам че звучи странно,но беше така.Не са ме боляли изобщо,те са подкожни.Успех!