За емоционалната страна

Тази Коледа беше много самотна за мен. Мм е на рейс, баща ми си отиде преди месец и аз усетих какво е самота. Бяхме само двете с майка ми и някак си това усещане ме мотивира, тази самотна Коледа освен първата, да бъде и последна.
Пожелавам и на вас, догодина на този празник да има бебешко меню на масата

Здравейте, мили момичета!
Накратко на 29 г съм ММ на 32. Забременях на 6-я месец опити в края на ноември 2017г. Тогава бях на 26. Дори не съм имала гадене, толкова "лека" бременност имах. До фаталната 30-та седмица бях качила само 5-6 кг отгоре, липса на по-силни и често изразени ритничета, както и факта, че бебето ми вървеше с 2 седмици назад (отхвърлен на ФМ-"Не, изобщо няма никакво забавяне..",) не можех и да си представя адът, който предстоеше.. Месец и половина преди термин родих мъртвото си момиченце. Мъжът ми работи в друг град. Негов приятел ме закара на фаталния преглед,където ми се срина живота... На връщане от болницата няма да забравя колко пъти ми звъня - аз не смеех да вдигна.Накрая вдигнах.Незнам как го изрекох.Само умирах от страх как ще пътува от работа до вкъщи. У нас ме посрещна мама.Аз пуша 2-ра цигара, след 7 месечно мигновено отказване (откакто усетих, че може да съм бременна). И моят мъж влиза през врата с подути от плач очи...Сълзите му се стичат и ме пита ..."Какво стана?".....
Никога няма да мога да го изтрия  от главата си. Родих нормално, въпреки грубостта и некадърниците, при които бях.. Имаше един лекар, който ми каза - "изследвай се за тромбофилия."
 Загубата ми беше на 22 юни 2018 г. След нея успях единствено цитонамазка и микробиология да пускам, през определени интервали. Вътрешно знаех, че точно това е причината, но не смеех да се изправя пред проблем с име. Месеците след загубата най-добре ми повлия свекърва ми. Отидох при нея на село. С нея изключително много си пасваме, тя е и много млада. После с ММ на море. В началото на 2019 г. започнах нова работа. Междувременно в началото на тази година си казах, че след няколко месеца ще се навършат 2 години от загубата и не мога да отлагам повече изследванията. Пуснах тромбофилия, ТАТ, МАТ, Антифосфолипидни анти тела, Урео и Микоплазма.. Както и предполагах -  pAI 4G/4G и MTHFR... Другото е отрицателно..
С ММ преди няколко месеца се нанесохме в дългоочакваният ни нов дом. Заедно сме от 5 години, не е всичко по мед и масло, но аз повече сълзи в очите му не видях. Той бършеше моите. Ако не беше до мен, щях да полудея. Знам, че иска отново да опитаме. И аз искам, но усещам, че трябваше по-рано да се осмеля и на изследвания и на опити, когато всичко беше прясно..Сякаш отчитам като грешка бездействието ми пред тези 2 години.Страх ме е, а толкова го искам. Емоционалната страна може да съсипе човек. Колкото и силен да е. Аз бях почти на дъното. Даже и под самото дъно. Най-важното е да има кой да те издърпа. Кураж, мили момичета и весело посрещане на Новата година. Аз се уча да не се страхувам. (Съжалявам за дългия пост.)

Много си млада, няма от какво да се притесняваш. Опитвайте, може пак да стане бързо. Аз имам познати, които направиха спонтанни аборти с първите бременности, на едната дори бебето също беше починало, но след това пак забременяха доста бързо. Едната вече е с 3 деца, другата остана с 1.

Това и за мен е най-трудната част. Минах и през отричането, и през гнева, и през отчаянието, та го докарах до безразличието. Даже не е баш безразличие, а някакво емоционално дистанциране от проблема, вероятно защитна реакция, все едно не се случва с мен, а някой ми разказа или гледам филм. Всичко, което е свързано с процедурите, правя механично. До тук се докарах след като емоционално минах през ада и се наложи да си дам няколко месеца почивка от процедурите, та да не падна от коня.
Колкото до нетактичните, разчистила съм ги, но и никога не съм ги щадила. За такива неща не се пита и разпитва и нямам нищо против аз да съм човекът, който ще се опита да ги превъзпита, ако се налага.

Здравейте! До безразличие все още не съм стигнала, но гневът и отчаянието са колкото си щеш. Две години опитваме за второ дете - въпреки, че имаме едно, което стана от раз - повярвайте животът ми се преобърна последните две години. Деца не съм мислела да крада:blush:, но ми е трудно да виждам бременни жени и бебета, а камо ли да видя две деца заедно. Детството ми премина доста скучновато и винаги съм искала да имам две деца.
Не живея в България и тук общо взето не се намират много хора, които да изказват мнения или да любопитстват. Дори обратното понякога ми липсва някой да полюбопитства и да мога да споделя.
Свекърва ми е против второ дете и избягвам да общувам с нея.
Но когато започне всеки нов цикъл ми идва честно казано да се гръмна. Разочарованието надделява, после идва пак надеждата и така. Мисля повечето са го или го преживяват в момента.

Аз съм стигала до безразличието. След като забременях спонтанно и загубих бебето между 8-9 седмица. Същия ден от изписването отидох да работя и на никой нищо не казах(така и не бях обявила на работното си място). Някакъв неописуем ужас изпитах , адско разочарование и нищо повече от тогава ...
Две години от тогава се борим, без успех към момента. Етърва ми забременя спонтанно и всеки ден се чуваме. Радвам се за нея , но няма да крия , че не знам как и с какви емоции ще отида на раждането( живеем в различни държави).

Безразличието и според мен е защитен механизъм. То при мен не беше точно безразличие, а една тотална вцепененост - все едно се случва на някой друг, а аз съм страничен наблюдател. Първите няколко неуспешни ин витра ги преживях много тежко. След няколко години, обаче, се случва едно претръпване. Предполагам че е чисто психологическа реакция, иначе човек може да се побърка.

Между другото, същата тази вцепененост я имаше и след положителния тест. Пиклив положителен - не мога да се зарадвам. Кръвен положителен - нищо не чувствам. Първите прегледи бяха същата работа, въпреки че дребосъкът се развиваше по учебник. Чак на скрининга в 12та седмица като че ли започнах лекичко да се успокоявам и в мен да се прокрадва надеждата, че всичко ще бъде ок.

Здравейте момичета! А има ли някой, който е посещавал психотерапевт? И как ви се отрази? Започва трета година в опити и  все още не се чувствам "притръпнала".

Ancho, аз много сериозно го обмислях този вариант. Даже ми попадна информация за психоложка, която организира т.нар. support групи за жени минали през репродуктивни проблеми и неуспехи с АРТ процедури. Но вместо това започнах да споделям повече с близки приятелки и някак си това ми подейства като много добър отдушник. А и се запознах с доста сестри по съдба в клиниките през годините, та и по тази линия си давахме кураж и спокойствие.

Ако усещаш, че терапията е нещо положително за теб, задължително пробвай. Във всички случаи няма да навреди.

Аз съм по- скоро "за" индивидуална, а не групова терапия. Относно приятелки - не живеем в България - е и тук има познати, но са с по две- три деца и честно казано дори разбрах, че повечето се чувствали някак си странно за това че споделям открито проблемите си. Може би заради манталитета хората тук са по- студени.
А такива, които вече са го преминали и вече дори очакват второ много бързо забравят за "ада" и се радват на постигнатото щастие.
Но докторът, който ме оперира беше на мнение, че такива разговори ще ми се отразят добре тоест с психотерапевт.

Значи в такъв случай със сигурност е добре да се пробва. Поне ще ви препоръчат някакъв оптимален начин за справяне със ситуацията. Ако се насочите към терапия ще се радвам да споделите как се отразява. И само положителни емоции пожелавам през започващата година

Благодаря phoenix_fire.
Относно терапията - сега покрай тези ограничения заради Корона ще е трудно да направя термин. Нека се пооталожат нещата.

Здравейте! Много се радвам, че намерих тази тема и ще мога и аз ако мога така да се изразя да си излея мъката.
Тази година правя 33 години. Смятах, че точно на мен не може да се случи да не мога да имам деца. Все си мислех, че след 30 живота те първа започва. Да ама не... Бившия ми ме замени за по-млада след като не успях да забременея. Посетих куп доктори, които само кимат с глава и казват, че забременяването ще е "трудно" ако изобщо стане.
До скоро мислех, че не искам деца... сега когато шанса да имам такива прогресивно намалява изпадам в още по-голяма дупка. Най-лошото е, че дори собствените ми родители ме обвиняват за всичко това. Трябвало още преди 10 години да забременея от тогавашния ми приятел... какво му имало на момчето лошо ли било? Не сега да се чудя ще имам ли някога деца или не.
Казах на сегашния ми приятел веднага, че имам проблем и ако иска да си търси друга жена - все още сме заедно, за което шапка му свалям, но кой мъж би седял с жена, която не може да му роди деца вечно?
Техните не знаят, защото това за внучетата беше първото нещо, което свекърва ми изръси (типично напълно нетактично).
Не искам да ходя по доктори и да се тровя с хапчета, изследвания и какво ли не - не ми е фикс идея и никога не ми е било да имам деца. Но усещам някаква празнота, която не знам дали някога ще успея да запълня.

Не се ядосвай и се успокой, доколкото можеш. Пиши тука, затова е темата да си помагаме. На 33г не си стара, аз също скоро правя 33, сега да тръгна да умирам, че не съм могла да забременея ли? И аз исках да стане по-рано, но така е било писано.

Де да бях и аз на 33....Да, млада си още, но търси проблема. Малко се обърках от поста ти Arielle. От една страна пишеш, че докторите са ти казали, че ще е "трудно" ,но от друга страна мнението ти е, че не искаш да се тровиш с хапчета и да правиш изследвания.