Кой командва вкъщи?

Онзи, асоциацията между това, което ти е същото като доказва, че винаги има две страни и ако едната не е съгласна нищо не става. Въпросът е кой ще отстъпи и в повечето връзки винаги единият отстъпва повече.

Как да не става нищо?! Става това, което командващият е заповядал.
И не в повечето връзки, според мен във всички връзки единият прави повече компромиси. Невъзможно е да се подели 50 на 50. Няма как.

Ми така  нужно подчиненият да се съгласи, ако не е съгласен да ти изпълнява, нищо не се получава. Повечето командващи и властващи, ако си мислят, че всичко зависи от тях са се объркали, има две страни. Иначе, привидно подчинените, както и командващите ми са дразнещи и просто в един момент на първите нищо не им казвам и вторите не ги отразявам. Общо взето, сам ми е най-добре.

Е той затова е подчинен, защото се подчинява. Ако не се подчинява, то не е подчинен, логично.
Явно за различни неща говорим.
За сам е ясно.
Тук говорим за отношения между двама.

Може единият да отстъпва, но не се знае дали това е подчинение, или любов, или е по-умен и не вижда смисъл да се запъва за глупости... Това са нюанси, ама имат значение.

Когато в една двойка няма командващ, няма и напрежение и стремеж за налагане. Можеш трезво да прецениш всички плюсове и минуси и да приемеш идеята на човека с/у теб без да е компромис (защото обективно виждаш, че сте намерили по-добро решение).
За мен това е и най-големият + на семействата, в които няма командване. Иначе добри идеи заминават в нищото и това е в ущърб цялото семейство, само защото не са дадени от командващия.

С една дума - приемането на чуждото решение не винаги е отстъпване/комромис.

Не бих казала че някой вкъщи командва по скоро стигаме до единодушно решение без спорове и тн.😊😊😊

Има две-три големи неща, за които мм ми пробута неговите решения. Иначе ежедневно и ежемесечно, нямаме борба за власт, та да има командване.

Ха-ха, и у нас е както някой написа по-горе: аз отговарям за важните неща, а жената за дреболиите и ежедневието.
Тоест, дали ще ядем днес в къщи или навън; дали уикенда ще ходим някъде или ще си седим в къщи; в кое училище ще запишем децата - както прецени тя. Отменила ме е във вземането на решения, за да мога да се концентрирам над важните неща: израелско-палестинския въпрос, глобалното затопляне, световната финансова криза, ей такива работи.

А сериозно: компромисите за мен за глупост, защото никой не остава доволен. Примерно ако аз искам да идем на мексикански ресторант, а тя - на японски, и да решим да идем примерно на индийски, за да е компромис и за да не изглежда, че единият се е наложил над другия - и двамата ще сме недоволни. Правилното е единия да отстъпи, за да направи партньора си щастлив. На мен по-често ми е по-лесно и удобно да отстъпя, хем правя жената щастлива, хем избягвам излишни спорове. За някои неща обаче като кажа не - значи не. Примерно искаше да ходим на почивка в Тайланд - казах не ми се ходи, 2 дни път, жега, влага, какво ще видя там - не ща, пък ти като толкова искаш, върви без мен.
За сериозни неща като например в кой град/държава да живеем, в какво жилище, и т.н. не сме имали разногласия, но за такива неща мисля двойката трябва да обсъди и решението да е общо. Ако единият тръгне да се налага над другия - лошо за бъдещето на връзката. Не знам как се решават такива въпроси, ако единият иска едно, а другият - друго. Работата не е нито за компромиси, нито за командване.

Ами то това е компромисът - веднъж отстъпваш ти, веднъж тя, а не и двамата едновременно. И най-често на еди9ния съвсем не му е чак па толкова важно, както сам си забелязал.

Всеки се хвали кой командва, ама най-големия кеф е двамката да са с еднакви вкусове и да искат едно и също нещо, дали ще е за ресторант, за избор на диван, за цвета на кухнята или за програмата по телевизията. Дето се вика да си намериш половинката.