В момента чета ... 69

Не успях да съчувствам на Дани и Мейв, защото имаха умствените и финансови възможности да постигнат всичко в живота, а се изживяваха като жертви. Може би най- разумни и адекватни коментари правеше съпругата на Дани. Излишно голямо внимание на някакви глупави случки от миналото с готвачката, бавачката и т.н., които се преповтаряха многократно и  които хич не ми бяха умилителни, а важните събития в живота (образование, кариера, брак, деца, развод) бяха бегло споменати. Дори на Мейв не успях да симпатизирам, въпреки здравословните й проблеми. Цял живот всъщност тя беше дълбоко нещастна, поради собствената си злопаметност. Изживяваше се като невиждана страдалка. Не успях да получа убедителни основания за тази омраза и обсебеност, която всъщност изпразни живота й. Тази къща всъщност мразеха ли я или я обичаха? Какво толкова се връщаха към нея, като детството им беше натоварено по- скоро с негативни емоции- отсъстваща майка, дистанциран баща, лоша мащеха. Трябваше да продължат напред. Абсолютно нездраво поведение. Дани с неговото предприемачество беше много дразнещ и коментарите за медицината като "начин да си изкарваш прехраната като затискаш огнестрелни рани", докато той видите ли купува и продава сгради и разполага с много пари. Освен към сестра си не знам дали изпитваше някакви чувства към друг. А завръщането на майката на бял кон накрая? Много мелодраматично. Иначе не отричам, че книгата е четивна, но още веднъж доказва изцелителната сила на прошката. Омразата отравя живота. 

Защо детето тровеше кучето, то вие с дни на умряло, докато съседите не подадоха сигнал, и накрая вместо да умре, тя му стана приятелка?
Не знае ли Бакман, че шоколадът е силно токсичен за кучета? Изглеждаше, че бабата накара неподозиращото детето да трови кучето систематично. Последвалото виене с часове подсказваше точно това. Чак съседите подадоха сигнал. И изведнъж- нищо. Не само че не умря, но и книгата тръгна нелогично в друга посока. wtf? Защо това е включено изобщо, ако е излишно за развитието на сюжета?

За мен нямаше нищо странно в тези неща, приех и бабата, и всичко такива, каквито ги е показал Бакман. Напълно е възможно да не знае, че не се дава шоколад на кучета. Аз не знам, та може затова да не съм реагирала. Моят спомен е, че кучето виеше от мъка за бабата - от скръб, не защото е било отровено. И предполагам, че това е била и идеята на автора. Но писателите не са съвършени и се случва да допускат грешки, та може в случая Бакман да е пропуснал да провери за шоколада и да си е построил цялата сюжетна линия върху една грешка.