Какво направих днес за себе си? - 11

Минаваше обед, когато звънчето, сложено в горния ъгъл на входната врата на магазина, весело звънна. Сигурен знак, че влизат клиенти.
Продавачът бай Петко вдигна глава от вестника, изправи се и учтиво поздрави. Той, разбира се, бе и собственик на малкия дюкян. И понеже селцето не бе кой знае колко голямо, в единственото му магазинче се продаваше всичко – от хляб до сувенири за редките посетители на няколкото къщи за гости.
Мъжът огледа новодошлите – бяха мъж и жена, непознати. По дрехите и говора им личеше, че не са от този край.
“Гости – помисли си бай Петко. -Дано да са с дълбоки джобове, че местните в последно време съвсем оголяха, само пиша тука едни тефтери с версии... Накрая ще си ги нося на оня свят, а и аз деца гледам...“
Новодошлите разсеяно поздравиха и взеха любопитно да оглеждат прашните рафтове, личеше си, че не са тук за храна, интересуваха ги сувенирите.
-Имате ли нещо – започна жената, -Нещо характерно за този край, нещо, което да мога да занеса вкъщи и всеки път като го погледна, да се сетя за живописното ви селце?
-Има, разбира се – усмихнато отвърна бай Петко и посегна към една от лавиците. -Ето я, насладете й се.
И подаде на гостенката боядисана в синьо глинена чаша.
-Глината е от нашия край, ръчна изработка, единствена по рода си. Става за чай, за кафе, а може просто да си я сложите на рафта и да й се любувате. Прави ги местно момиче, и както вече Ви казах, никога не прави две еднакви. Във всяка чаша влага по нещо от себе си, и няма как те да си приличат. Хората, казва тя, са като реките. Променят се. Никога човек не може да влезе два пъти в едни и същи води. Затова и чашите й са различни. Купувате уникат.
-А имате ли друга нейна чаша? За да си избера? - погледна критично дамата подадената й вещ.
-Не – отвърна бай Петко. -Тя винаги оставя по една чаша. Когато я продам, тогава ми дава друга.
-Интересна жена – намеси се и мъжът. -Обаче чашата е груба. Май има пукнатина отдолу. И е прекалено скъпа.
-Вземете я – настоя бай Петко. -Няма да съжалявате.
-Така да е – отвърна дамата. -Ето парите.
Бай Петко зави чашата в груба хартия и я подаде на дамата.
-Благодаря Ви – усмихнато каза той. -Направихте нещо хубаво днес.
Странната двойка излезе от малкия дюкян, бай Петко ги видя как стоят на средата на прашния мегдан и говорят нещо. После жената бръкна в дамската си чанта, извади нещо от нея и тръгна обратно към магазина.
-Забравихте да вземете нещо ли? - посрещна я със задължителната усмивка бай Петко.
-Аз съм от НАП – отвърна му тя и сложи картата си на тезгяха. -Колегата е от Комисията за защита на потребителите. Постъпи сигнал срещу Вас, и за съжаление се оказа верен. Продавате некачествена стока без касова бележка. И не подменяте дефектна вещ, очевидно. Понеже нямате друга. Дайте си личната карта, ще пишем акт. Актове, ако трябва да съм точна. Ще запечатаме и обекта.
Мъжът също бе влязъл, и гледаше изпитателно домакина си. Очакваше всеки един момент бай Петко да избухне, случвало се беше не веднъж и дваж.
Магазинерът само тъжно поклати глава и въздъхна:
-Искате ли да ви запозная с производителката на чашите?
-Ще й напишем и на нея акт, да знаете – отвърна му жената. -Вие си преценете.
-Държа да ви запозная – отвърна бай Петко. -Живее на пет минути оттук.
Докато вървяха по калдъръмените улички бай Петко замислено продума:
-Знам кой е пуснал жалбите срещу мен, случи се преди около две седмици. Една ужасна пияна жена, и тя като вас си потърси сувенир, за спомен. И на нея предложих чаша, и уж много я хареса. После излезе отвън и я изтърва на камъните... Влезе при мен и вдигна бесен скандал, обяви, че чашата е била пукната, че съм кожодер, че не можело то така, че трябвало да я подменя... А втора чаша просто няма. Никога не е имало втора чаша.
-Да де – отвърна му мъжът – Обаче законът...
-Законът едва ли я пази – отвърна му бай Петко, -Тя сама разби чашата. После се опитваше да ме убеди, че е била дефектна. Както и да е. Стигнахме.
Бяха спрели пред малка кирпичена къщичка. Очевидно мястото бе видяло и по-добри времена. В стените зееха огромни процепи, гредоредът бе поддал и изглеждаше така, сякаш всеки един момент покривът ще се свлече в единствената стая на паянтовата постройка. Иначе дворчето отпред бе спретнато, можеха да се видят старателно изкопаните лехи, на места бяха засадени зеленчуци, на други цветя. Тъкмо бяха цъфнали зюмбюлите, и в двора се носеше упойващият им аромат. Весла палитра от преливащи цветове, наслада за сетивата.
-Катерина – потропа внимателно на древната врата бай Петко. -Кате – с благ глас продължи той, -отвори ни, ида с гости от големия град.
-Ти ли си, бай Петко? - се чу отвътре. -Ида.
Вратата леко се открехна и от вътре се показа само едно уплашено око.
-Кои са тези хора? - стреснато попита Катерина. -Не ги познавам, сигурно са лоши.
-Не са лоши, добри са – отвърна й магазинерът. -Дай ми ръка и не се плаши, нали все ме питаш кой купува чашите ти. Сега ти ги водя.
Отвътре се подаде женска ръка. Бай Петко я хвана и я погали.
-Излез – все едно на малко дете каза той. -Няма страшно.
Вратата се отвори още малко и от вътре се показа дребна женица в опърпани дрехи. Гледаше надолу, все едно е малко дете, което очаква всеки един момент да му се скарат. В краката й се въртеше малко рижаво котенце и гледаше подозрително гостите.
-Ето я – тържествено заяви бай Петко. -Нали ви хареса чашата й. Ето я и майсторката.
Мъжът и жената се спогледаха, очевидно нещо с тази женица не бе съвсем наред. Държеше се все едно е на седем годинки, гледаше уплашено надолу, стискаше панически ръката на бай Петко и трепваше при всеки дочут звук.
-Казаха ми – гальовно прошепна на уплашената жена магазинерът, -Казаха ми, че това е най-хубавата глинена чаша, която са виждали. И я купиха. Казаха, че след време ще дойдат пак, искат да им направиш друга.
-О – отвърна Катерина и най-накрая плаха усмивка се появи на изтормозеното й лице. -Радвам се. Парички дадоха ли?
-Дадоха – отговори й бай Петко и бръкна в джоба си. Извади два пъти по-голяма сума от това, което бе взел от гостенката. Пъхна ги в свободната ръка на Катерина. Тя ги погледна и тържествено заяви:
-Ще има за вафла и за кайма за котето.
-Ще има – отвърна й бай Петко. -Аз ще ти ги донеса още днес. И ще пратя човек за покрива, имам усещането, че всеки момент ще падне. Пускаш ли печката вечер? Става студено.
-Пускам я.
-Добро момиче -меко каза бай Петко и я погали по главата. -Много красиви цветя имаш.
-Обичам зюмбюли.
-И на мен са ми любими – обади се гостенката, в очите й плуваха сълзи. -А чашата ти е великолепна.
-Благодаря – отвърна Катерина, дръпна си ръката от тази на Петко и се шмугна обратно в разпадащата се къща. Рижавото котенце хукна след нея.
-Ще дойда днес пак, Кате – викна й през вратата бай Петко. -Или ще пратя жена си.
-Добре – отвърнаха му през залостената врата. -Ще чакам. Дай по един зюмбюл на гостите. Днес са особено ароматни.

Докато вървяха наобратно към дюкяна гостенката на селцето замислено въртеше подарената китка в ръце. Мъжът с нея прочисти гърлото си и тихо каза:
-Тази жена е бавно...
-Тази жена си има име! - рязко го прекъсна бай Петко. Казва се Катерина. И не е бавноразвиваща се, специална е. Като бе млада някой външен човек я е насилил, така и не научихме кой изверг посегна на това чисто създание. Ако бяхме разбрали щяхме да го обесим на мегдана, заклевам се. Но той си носи този грях. От тогава тя се затвори в себе си. Не говори с чужди хора, като чу гласа на дамата и веднага се заключи. Малцината останали тук й помагаме, кой както може. Аз продавам чашите й, и наистина мисля, че са специални. Че влага в тях малко от нежната си и толкова крехка душица. Отнема й цяла седмица да изработи една чаша, представяте ли си? И това са всичките й приходи. Катерина никога не приема подаяния, никога. Всички в село имаме по няколко нейни чаши в дома си. И навсякъде са на лично място. Когато онази пияна мръсница счупи предната чаша, все едно нещо в мен се счупи. Прииска ми се да я удуша с голи ръце. Можех да отида до къщи и да й дам една от моите чаши, но не го направих. Усетих дълбоко в себе си, че не я заслужаваше, затова и чашата се счупи, разбирате ме, нали?
-Мисля, че разбирам – замислено отвърна дамата и доближи подарения й зюмбюл до лицето си. -Никога не съм усещала толкова интензивен аромат от цвете.  
-Добре де – отново се обади проверяващият. -Защо не я дадете в някой дом?
-Ти виждал ли си ги тези домове? - озъби му се бай Петко. -Колко дни ще оцелее вътре? Сега има котенце и цветя. Трябва да дойдем с жената и някой майстор да видим тоя покрив... Докато съпругата ми я разхожда под ръка той да влезе да работи вътре, иначе няма как да стане. На Катето ще й хареса навън, сега всичко цъфти. Добре е за нея малко да поизлезе на чист въздух. Както и да е. Трябва да й донеса вафла и кайма за котето. Тя много обича вафли.
Влязоха в малкия дюкян, проверяващата се насочи към тезгяха, там все още бяха личната карта на бай Петко и формуляра за проверката. Жената скъса документа и върна личната карта на продавача.
-Вие сте много достоен човек – протегна ръка към него проверяващият. -С хора като вас нищо не е изгубено.
-Другата седмица ще дойда пак – обади се и госпожата от агенцията по приходите и за кой ли път помириса цветето си. -Ще искам още една глинена чаша, за подарък. Понеже е специална.

*Ако ви е харесал разказа, споделете го!
Нещо важно – на 15 юни излиза новият ми роман
КУЦУЛАН 2 – ВИДОВДЕН
Малцината чели го казват, че е страхотен. И да, 15 юни е Видовден, денят на страшния съд. Няма нищо случайно...
За тези, които ВСЕ ОЩЕ нямат книгите ми:

www.storieslui.com

Там има и много разкази. Поискайте си посвещение, за мен ще е чест!