Ще съм благодарна за обективен поглед

Що пък точно той трябва да предложи? Като го вижда че се ослушва - или следващият или си кара така до саморазпад. Ще се напъвам аз половин живот да ми предлагал някой си.

...
Благодаря на всички за отговорите, смятам темата за приключена.
...

Що пък точно той трябва да предложи? Като го вижда че се ослушва - или следващият или си кара така до саморазпад. Ще се напъвам аз половин живот да ми предлагал някой си.

Здравейте! От доста време чета форума, затова и се осмелявам да пиша- интересно ми е как ви се виждат на вас нещата отстрани, защото знаем, че когато човек е вътре в ситуацията, не е много обективен.
На 24 години съм. Във връзка съм от 2 години, той е 8 години по-голям от мен. Не ми е първата връзка това, минах през всякакви "психопати" - за по месец-два, докато си покажат рогата и не чак толкова откачени отношения, живях година и половина с бившия си приятел, от когото си тръгнах аз, просто защото разбрах, че не е моят човек. Казвам го, за да стане ясно, че съм що-годе зряла в смисъла, че знам какво търся, какво съм склонна да приема и какво отказвам да приема, дори с цената на отношенията ми.
Със сегашният ми партньор имаме хармонични отношения, имахме време да се опознаем, цялата пандемия прекарахме 24/7 заедно, че даже и повече, тъй като секторите ни не заработиха от май месец. Видяла съм му мръсните гащи, той моите, познаваме се, разбираме се. Не сме се карали досега, тъй като смятам, че това не е начина и винаги изчакваме да ни минат емоциите, за да проведем адекватни разговори. Имало е някои по-разгорещени спорове, но всичко в рамките на нормалното. Грижлив е, като го помоля нещо- веднага става и го прави. Това всичко е предистория на това, че всъщност връзката ни е нещо като от разстояние досега- летата от юли до септември сме на морето, другото време аз съм в град А, той в град Б. Виждаме се всяка седмица за по 3-4 дни. Повечето пътуване е от моя страна, даже всичкото бих казала, въпреки че съм на 2 работни места, просто съм с по-разчупен график. Единствените ни спорове досега са били относно следващата стъпка- да заживеем в един град. Той се дърпаше, защото го беше страх, че след време ще го обвинявам, че съм напуснала работата си, заради него. Вметвам, че работя нещо, което мога да работя на малко места, а обожавам работата си. Та, разбрахме се, че ще изчакаме. После дойде пандемията, имахме време наистина да поживеем заедно за по-дълго и видяхме, че могат да ни се получат нещата. И наскоро взехме решение да се преместим на морето, общо взето от лятото да сме там и там и да си останем.
И сега идват няколко НО-та от моя страна.
1. Обсъждали сме неведнъж с него темата за брака. Той смята, че това е "институция, която ни контролира" и "един подпис нищо няма да промени". Класика. Аз пък съм на мнение, че семейство без брак няма. Няколко пъти съм го питала сигурен ли е в това, което казва. Отговорът е, че "към момента така мисли, за след време не знае".
-Аз искам да бъда сгодена, искам да знам, че ме чака това нещо. На моменти не знам дали мога да го преодолея  и дали след време, ако не се оженим, няма да започна да го обвинявам.
2. Дълго време, всеки път, когато пристигнех при него, се чувствах сякаш животът ми започва като съм с него, а не в града, в който работя. И от много приказки как съм щяла "да го обвиня, че съм си напуснала града и оставила живота там"....ами той си го предизвика и от известно време, когато съм на работа се чувствам щастлива в смисъла, че не искам да напускам. Изпитвам някакви смесени чувства дали искам наистина да се преместим, защото имам чувство, че толкова го чаках това нещо, че когато е на път да стане, вече губя желание. Обичам си работата. Знам, че мога да постигна това, което имам тук, дори и там. Но ще оставя приятели, семейство, всичко. Дали това е страх от неизвестното ли е или несигурност в моите чувства?
3. Идваме на темата семейство и деца. Изключваме, че аз не искам да раждам без брак. Както казах, имаме хармонични отношения, смятам, че би бил страхотен баща. А аз имам силно развит майчински инстинкт, просто ми идва от вътре. Още от ученическите си години работя с дечица, интересувам се от възпитание, детска психология и в този смисъл се чувствам готова за семейство. Той, обаче, е от тия мъже, дето "трябва да осигуря еди си какво" , за да имаме дете. Трябвало апартамент, пък еди си какво. Ама нещата, за които той ми говори, детето би имало нужда, чак след 8-9 годишна възраст. Имаме база, имаме добри доходи, с които да гледаме дете, сигурни работи (впредвид пандемията), но той се дърпа. Няколко пъти ми казва дори, че ако не може да осигури, каквото си е наумил, е сколнен да няма деца. Е, как да бъда ок с това? Знам, че едва ли е напълно сигурен, казвайки го, но все пак го казва. Тук е и момента, че той не е емоционален, опитва се да е рационален, което на моменти много ме изнервя и съм му казвала, че няма как да живеем като тенекиени човечета и трябва да показваме емоции понякога. И това му е една от "рационалните" мисли.
Та....Дълга тема. Ще се зачудите къде са ми питанките.
Искам дете и се чувствам подготвена и психически, и физически, и финансово, а той не ми дава никаква яснота кога, какво. Имам чувство, че на всички им се случват нещата, които ми се искат на мен. Знаете, покрай пандемията всяка втора е бременна. Може би покрай тази въпросителна ми се появяват съмненията. Не знам като отида в чужд град, макар и да имам познати там, започвайки на ново работно място и имайки почти нула яснота за бъдещи планове, дали ще се чусвтвам ок. На моменти имам чувство, че като съм в родния си град, забравям за моя човек. Чуваме се, ама, в началото на връзката ни бях ентусиазирана, исках всеки ден да му разказвам всичко. А сега въобще не ми се споделя. Той изобщо не е разговорлив по телефона, смята за глупаво да ми разказва деня си, как е минало на работа и такива. Преди водех спорове, че вадя с ченгел думите, вече не знам- улегнала ли съм, примирих се или не ми пука. Явно от него съм прихванала да не ми се говори. Иначе ревност и да ми липсва- има си го. Просто в моменти, в които не ми се говори, се чудя дали е моментно, или нещо не е наред при мен. Дали пък от страх от неизвестното не се самонавивам, че нямам нужда от него?
Въпросите са ми- мислите ли, че тези съмнения са нормални и имам някаква основателна причина, или се дължат на нетърпението и силното ми желание за семейство, примесено с неяснота и страх от неизвестното?
Дано е станало ясно какво искам да споделя. И, не се притеснявайте, дори да ми кажете, че съм лигла, която получава това, което иска и почва да се чуди дали го е искала наистина. Просто крачката е голяма - местене, оставяне на семейство, работа, приятели, целият ми живот и не искам да е грешка. Затова и разглеждам толкова обстойно тези си чувства.
Благодаря, че прочетохте дългата ми изповед.