Объркана съм, моля за съвет

А самият нов приятел какво казва? Говори ли за планове, за децата ти? Запознали ли сте се взаимно с приятелите си?
Намирам за разумно децата да знаят, че си имаш приятел. Всеки има приятели, те самите имат, така че защо не и ти. Нека няма скрито-покрито, защото това не е нещо срамно и потайно. Но чак да ги запознаваш, е прекалено.

Този приятел си има право да го дава лежерно, а не да се държи като страстен тийнейджър. Давай го и ти по-спокойно и без големи очаквания. Каквото има да става, ще стане. Живей си живота и се отпусни.

....
И аз мисля да не ги запознаваш с приятеля си на тоя етап. Виж първо с него как ще са нещата. То може и да няма запознанство, а да стане плавно. Непланувани кратки срещи, твои думи за това как ти е помогнал за нещо, някоя смешна случка. Така даже е по-добре от запознанство тип "това е чичо ви еди кой си, това са децата ми, приятно ни е, айде сега неловко мълчание и въпроси уж да потръгне някакъв разговор"

Здравейте, моята история е много дълга и сложна. Четох много теми като търсех отговор на моите въпроси, но така и не открих. Та да разкажа на кратко, след 16 години брак, се разведох. Съпругът ми изневеряваше, крещеше, псуваше, всичко му беше криво. Когато се оженихме живяхме в София една година. Пожела да се прибере в родния си град и аз го последвах, оставих родители, приятели, всичко познато и тръгнах с него. Вложих цялата си енергия и финанси да оправим жилището на майка му, и сега аз се изнесох, защото не издържах на всичките глупости, които станаха. Реших заради децата да остана в града, защото аз си имам вече стабилна работа отдавна, и не исках да ги стресирам допълнително като ги преместя в родния ми град. Но какво се получи, децата са си свикнали да си живеят  там където живяхме през последните 16 години. Аз сега съм в апартамент, а те са свикнали в къща. Приятелите са им там. Някак усещам, че ги губя. Не мога да им подсигуря за една година откакто се разделихме това което сме градили 16 години. Там всеки си има стая, всичко е много по-добре. Объркана съм момичета. Споделено попечителство решихме да имаме. Може би грешка отново от моя страна, но нямах сили и нерви да ходя по адвокати, нямах тези финанси. Защото предпочетох да си дам парите за апартамента, който закупих с кредит отколкото по адвокати, а и имах нужда някой да помага за тях. Родителите ми са далече, нямам тук на кой да разчитам. Затова му казах, а и той искаше да бъдат също при него. Много плачех и бях в голяма депресия, но реших, че трябва да потърся друг човек, за да изляза от това състояние. Имах нужда от разбиране, подкрепа, любов. Не знам за късмет или съдба, срещнах един мъж. Много добър, мило се държи с мен. Общо взето взех, че се влюбих в него. И той казва, че ме обича, даже първи го каза, въпреки, че за мен думите не са важни много отдавна, важни са ми делата, жестовете. Но ме притесняват няколко неща, не знам как да подходя с децата, кога да ги запозная с него. Не знам как ще реагират. Малкия ми син го усещам, че е много ревнив и даже затова се държи дръпнато сега с мен, иска да ме накаже по някакъв начин, защото съм се изнесла. Въпреки, че мина толкова време от както се разведохме, вместо да свикнат (знам, че им е трудно и на мен ми е трудно, търпях много време, но искам друг живот, искам човек който да ме цени), те някак се затварят в себе си.  За новия мъж в живота ми също имам някакви опасения, не знам може би съм афектирана и всичко ми е подозрително. Не се виждаме всеки ден с него, а ми се иска. Много често казва, че е уморен от работа и затова не можем да се видим. Не живеем заедно, във връзка сме от четри месеца, но си мисля, че би трябвало по често да иска да се виждаме, ако наистина има намерения за сериозна връзка. Много въпроси ми изкачат в главата и за децата ми и за него. Да кажа, че той няма деца, и това също не знам дали е добре или е лошо. Но със сигурност все повече и повече се привързвам и влюбвам в него, а ме е страх пак да не се разочаровам.