КГБ = Клуб на Готините Баби - 205

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ

СЕЛО БЕЗ ЦЪРКВА

 Когато в едно село няма църква, всеки си прави негова.
 В Малка звездица нямахме налична такава и хората се свързваха с Господа, както намерят за добре и както им е най-лесно и хубаво.
 Братът на баба ми – Кольо Княза, си оплете църква. Беше майстор на серкметата и си оплете едно специално.Както се беше напил яко, го  заметна по средата на кръчмата. И улови в него по-малки юзчета с ракия и по-големи юзове с повече сливова, и нарязана сланина и сирене, улови даже две големи пържени мрени, полети с оцет и чесън.
 – Ела! – Рече му тогава кръчмарят, който светеше от лампата над главата си. – Ела и аз от ловец на шишета, мезета и пържена риба ще те направя ловец на хора.
 Кръчмарят беше учил малко в Семинарията, но го бяха изгонили за несъстоятелност.
 И накара Кольо Княза да хвърли пак серкмето.
 Тогава в серкмето се уловиха Гено Вѝтия – изключителен пияница и мъченик на сливовата, улови се бирникът на селото Лазар – комарджия от най-отчаяните, уловиха се и Пешо Тигъра, и Дачко Дивия котарак, и още шест-седем екземпляра и ето ти църквата на бабиния брат.
 Баба ми Дона – да не остане по-долу от брат си, и тя си посади църква. Имахме една градина край Вита и тя садеше там най-много лук. Сади лук, кръстът ѝ ще се счупи от садене, и по едно време вдигне глава към облаците и се прекръсти.
 – Много ми е хубаво, като садя лук и като се прекръстя после! – И се разплакваше, сякаш режеше лук.
 Баба садеше и картофи. И като почне да ги вади тези картофи, им се радва и ги целува като икони. Махне им пръстта и ги целува.
 Мене ме хващаше срам от хората, да не си помислят, че е мръднала нещо, но като опържеше вечер картофите на големи колела, и се успокоявах.
 – Чудо картофи, чудо нечувано! – Триеше си баба ръцете в престилката.
 И аз, нали съм примрял от глад, също вярвах в небесната сила на картофите.
 Комшийката ни цял живот тъчеше черги и станът ѝ също беше нещо като черква. Удря тя с бърдото на стана и сякаш камбана бие. Баммм! – и една шарчица цъфне на чергата. Баммм! – цъфне друга шарчица или цвете, или птиче. И току почнат да трепкат свещици по тъканото – да те е страх да не се запали чергата.
 – Лельо Пено, - питам аз, - като колко черги си изтъкала? Колко дълги са тия черги?
 – От назе до вазе! – И си сложи ръката на устата, и се смее.
 И жената на даскал Драган си беше измислила църква – с френско грозде и момини сълзи, с дюли и круши масловки и с едно малко японско петле, дето викаше, та се късаше.
 Даскал Драган учи децата на роден език и пеене, а жена му сади френско грозде, любува се на дюлите и крушите и слуша японското петле.
 Нашият петел най-много три пъти да изкукурига, докато се съмне, а японското петле – триста пъти. Но е така, когато се смесват хора, култури и религии.
 Ако в Малка звездица си имахме църква, сигурно попът от Рибарица, като се освободеше от редене на плочки за мивки и от други божии дела, можеше и при нас да дойде за малко, ама като нямаме църква...
 Това, че нямахме църква обаче, накара хората да си садят здравец навсякъде по къщите. По камънаците в Балкана здравец колкото щеш, ама по къщите го нямаше толкова.
 И почнаха жените да садят здравец – пред портите, в дворовете, край стъпалата на къщите, по прозорците, във въздуха, над покривите – навсякъде здравец.
 Една много табиетлийка жена посади здравец и на небето, но още не се е върнала да каже по-зелен ли е здравецът там и още по-хубаво ли мирише.
 Жената със здравеца на небето не се върна, но една голяма звезда тръгна и вървя, вървя, докато най-накрая спря над Малка звездица.
 

ЛЮБОВ

Обичам да говориш, за да целувам думите ти.
Обичам да мълчиш, за да целувам устните ти.
Обичам да си с дрехи, за да се чудя кой шивач
те е обичал толкова.
Обичам да си гола, за да се чудя за какво
изобщо си обличаш дрехите.
Обичам да си мисля колко си красива,
докато те няма,
обичам да си още по-красива,
щом си дойдеш.
Обичам да те гледам как ядеш
и как отпиваш,
и как ме караш да се чувствам сит,
без да докосна нищо,
сложено на масата.
Обичам да лежиш в леглото
и да ме възнасяш в облаците.
Обичам да си облак,
да валиш,
а после да просветнеш със усмивката на слънце.
Обичам да ми изсушиш косите с пръсти
или със луна,
обичам да ме къпеш
и да ми разказваш приказки,
обичам да ми бъдеш майка и сестра
и рамото ти кльощаво и остро
да е възглавница от пух.
Обичам да заспиш
и аз да съм заспал минута преди тебе,
обичам да сънуваш същото, което аз сънувам,
обичам да се будиш поне час след мен
и този час изобщо да не съществува.
Обичам сутринта да е цял ден
и ти да си красива като утро.
Обичам да не спирам да повтарям
как те обичам,
как те обичам.
Обичам да не спирам...