Смятат ли ви децата ви за строги?

Не, не съм строга и дъщеря ми го знае. Даже казва, че съм "cool" и ме хвали на приятели.
Има много малко правила вкъщи, но се спазват без изключение. Другите неща подлежат на коментари и варират според случая. Ако това, което се иска от нея задължително е изпълнено, няма никакви органичения. Избирам си битките и предпочитам да сме в добри отношения, вместо да се вманиачавам на тема контрол. Не съм я наказвала никога, не бих ѝ отнела телефона, защото не мисля, че би имало добър ефект при нея. Когато съм разочарована от нея си говорим човешки, без да прибягвам до наказания. След месец става на 13.

Ми не.
А какви алтернативи предлагаш освен наказанието? В смисъл какво друго може да прави детето в този отрязък от време, освен да играе на компютъра?

Говоря по темата с прекаляването с дигитални устройства. Ако го оставя, може и с часове да седи на телефона или пред компютъра, дори и да има да учи.

А аз пак те питам - какво друго може да прави детето?
Да учи. Ок, учи.
Друго?

Моите нямаха ограничения за ползване на компютър (тогава смартфоните бяха по-скоро екзотика) никога не са имали и като цяло никакви по време на свободното си време на денонощието. Играеха по всяко свободно време. Не са наказвани. Обаче имаха много наситена ежедневна програм след училище като извънкласни занимания. Не сме поставяли условия от типа "играете, когато си научите" или "компютър 1 час".  Всички вкъщи играехме, така че някак не вървеше ние да играем, а тях да ограничим. Ако играят до късно, после трудно ще станат за училище, но ще се наложи да станат, така че проблемът си е техен.

Преди време точно за това стана дума и според тях, вече от дистанцията на времето, не смятат, че сме били строги родители.

Не ни смята за строги. За всяко нещо, което е наложено като ограничение с баща ѝ сме се аргументирали достатъчно, че да го приема не като наказание, а като логично обстоятелство. Ако нещо е важно за нас, не се притесняваме да го забраним. И обратното, ако го приемаме за нормално, въпреки че да кажем за друг родител е недопустимо и в неговите очи сме прекалено либерални и мекушави, съвсем съзнателно сме го допуснали, не от страх да действаме.

Конкретно за компютъра никога не сме имали проблеми. На училище е от 8 до 1 и нещо, после домашните си ги пише на лист и само праща снимка. Когато е вкъщи е залепена за телефона, с изключение на времето, в което се храним, гледаме нещо заедно по телевизията или излизаме семейно. Нямаме проблем с това, защото след като си научи хваща улиците с приятели и обикалят достатъчно. От малка обича да излиза и не се задържа вкъщи. Като ѝ проверя гривната, върти по средно 15000 крачки.
Ако беше от децата, които не излизат, бих използвала пристрастяването ѝ за награда, не за наказание. Ако направиш един какво си, примерно игра навън или домакински отговорности, получаваш 1 час на компютъра.

В общи линии се държим с нея като с възрастен човек, децата обичат това отношение, защото се чувстват пораснали и в повечето случаи се опитват да оправдаят доверието.

Което не значи, че общуваме само с усмивки. Естествено, че има и спорове и повишаване на тон, но да го наречем дискусия като ми каже "Ама еди кой си го пускат да прави еди какво си", отговарям "Да, но пък на него му е забранено друго (посочвам нещо, което за нея е по-важно и ѝ е разрешено)". И завършва с полуискрено, полуиронично: "Вярно. Ето затова много се радвам, че точно вие сте ми родители"

П.П. Аз работя от вкъщи и нямам работно време, когато съм свободна съм на лаптопа/телефона и правя нещо. Така че и личния ми пример в това отношение не е много възпитателен. Но за мен е ок, нямам притеснения.

Каквото си иска?
Каквото правеха децата преди масовия интернет? (двайсет години преко сили, смартфоните са от по-скоро)
Никой не е длъжен да дундурка 10-12-годишни и да ги забавлява 24/7. Имат си акъл, имат си въображение.

Излиза с приятели най-вече навън.
Иначе, при негово желание, може да играем на бордни игри вкъщи, да ходи на спорт, да караме колелета, да гледаме филми, разходки сред природата, да си викне приятелче вкъщи или да отиде на гости, да реди пъзел или чете книги.

Ок, чудесно, това исках да чуя.
Моят син е колкото твоя май. Не го наказвам, но гледам да го отлепям от компа със същите методи - учене, игри, излизане. Понякога влизаме в конфликт, тъй като аз му предлагам да излезем, а той ми отговаря и ме мотае, само и само да си остане пред екрана.

Смятам, че съм строга. Според нея съм ок. Баща й е по-мек и по-трудно пали от мен. Често викам, но рядко наказвам, т.е. за 10 години точно два пъти. Понякога водим дълги и напоителни разговори, набивам в главата й много неща. Използвам момента докато все още ме чува като говоря. Прилежна, старателна и изпълнителна е за възрастта си. Понякога ми тежи, че все още има нужда от голяма помощ за училище. Не отказва да учи, старае се, но й е трудно. Може би и факта, че сега в трети клас смениха класната и така и не се сработиха с нея. Съжалявам я, защото видимо се старае, но никога не е достатъчно според госпожата. Вече свирих отбой и казах, че спирам да я тормозя. На лято ще навакса.
Като цяло е доста натоварена, така че ограничения за компютър и телефон няма. Има много движение, излиза и д приятели навън. Надявам се и в тийн годините да сме с такива отношения.

Мисля, че ни смята и двамата за строги. Даже бил казал наскоро на баща си, че съм била наци ли, Хитлер ли, не разбрах (бяха учили за WW2).

По принцип си зависи от детето. На моят син, ако не му наложиш някакви граници, ще ти се качи на главата или ще се размаже от лигня.

Наказвала съм го без устройства не защото прекалява, а защото е прекрачил границата на нещо - излъгал, че си е написал домашното, а не си е, закъснял е за училище, защото е решил с приятели да се разходи до магазините (а не му е позволено). По принцип слушах на един семинар, че наказанията трябва да са релевантни на това, с което детето е прегрешило. Тоест в нашия случай забраната за плейстейшъна няма връзка със закъснението в училище, но нямам друга алтернатива. Винаги го питам обаче да ми повтори, дали знае за какво е наказан. И в крайна сметка - телефон, PS и прочие, са привилегии за тях, а не дадености, така че не мисля му отнемам жизненоважни дейности.

Невероятни неща се случват, когато им наложиш забрана за устройствата и ги налегне креативност, или скука - ще видя синът ми да рисува, да чете, да си майстори нещо, да си оправя стаята, да прави упражнения, да си играе със сестра си, да ми помага..

Скоро не ми се е налагало да го наказвам, пу-пу, и в темата за пубертетите не съм писала. Та нямам угризения, ако съм или ме мисли за строга. Това не ни пречи да сме си най-добри приятели на първо време и да се разбираме и споделяме. Мисля, че почва да се осъзнава и да разбира последствията. Дано, дано!

Да, строга съм. У нас има много ясни правила и ако те не се спазват, има санкции - спирам й джобни, спирам й ползването на всякакви джаджи с екрани или й ограничавам други неща, които обича да прави. Не крещя и не се карам, но водим разговор и обяснявам подробно защо я наказвам. У нас сме на принципа "Желязна ръчичка в мека ръкавичка". По мое мнение децата трябва да се научат да спазват някакви норми още от малки, това им помага за адаптацията в живота на по-късен етап, когато както всички знаем не всичко е позволено. При дъщеря ми помага обаче и училищната среда, тя е в девическо католическо училище с много строга дисциплина - там компромиси не се правят.

И аз съм строга .Не крещя и не викам.Но вкъщи има ред и дисциплина.
Първо задълженията,после удоволствията.
Тоест първо се пишат домашните.През това време телефонът на дъщеря ми е изключен,телевизорът също,таблетът е прибран.Бюрото си го подрежда тя.
След като свърши с домашните има право на избор-да се срещне с приятелки,да си покани гости ,да играе сама,да излезем двете...Обаче ,за да покани гости трябва първо да си подреди стаята.
Обикновено избира да кара колело или ролери навън с приятелки,ако е лошо времето кани гости ..Често излизаме и заедно.
След като се прибере вкъщи играе около 1 час или чати в групата на класа и то станало време да вечеряме да се къпе и да си ляга...не стои до късно.
През почивните дни е на тренировка ,а после излизаме семейно и пак няма време за висене пред компютъра.

Строга съм, наказвам, но с опция за "отмяна" на наказанието, ако се случи еди какво си....

Доста викам, понеже той е над нещата и нормалните неща като миене на зъби, обличане, обуване и т.н. стават след 10 пъти напомняне, но не и преди повишаване на тон.

Смята ме за строга. Правя забележки, обяснявам защо и какво трябва/не трябва да се прави....

Електронни устройства разрешавам рядко, 2-3 пъти седмично. Не му е много добре, понеже съучениците му стоят постоянно на игри и подобни, но се е примирил.
Засега е така. По-натам ще видим.

Сега се сещам какво им казвах когато бяха още в началните класове - ако не се организираш ти сам, винаги ще се намери някой друг да те организира, а най-вероятна чуждата организация няма да ти хареса - затова си я правиш сам да ти пасва.

Така, като ви чета, разбирам че съм строга. Да, искам да ме приемат като приятелка, но според мен ролята на родителя е да се погрижи за физическото и психическото развитие на детето, а не да се стреми да му е най-добрия приятел. Ако нещата могат да се съчетаят, то чудесно. Но аз не бих разрешила на детето да прави нещо, което знам че не е добро за него, само за да ме "харесва" повече. 
Иначе, да се върнем на темата, ограничавам им екранното време. Те имат и много извънкласни занимания/спортове и това е най-добрия начин, да се разсейват от всевъзможните устройства. Колкото по-дълго успеят да останат деца, толкова по-добре. И не искам да вървя срещу общото мнение, но ми се струва много грешно, да им се дават устройства, че да не им е скучно. Много психолози казват, че всъщност е дори полезно да оставяме децата да скучаят (не говорим за бебета и прохождащи), и скуката ги развива много повече, дори емоционално, отколкото което и да било устройство.

Всеки си решава как да си възпитава детето. Нямам против това, че на другите деца им се разрешава еди какво си. Всеки си решава кое е добре и кое не. На моя не винаги се разрешава, не винаги се купува, не всичко е позволено.
Знам за деца, които буквално не слизат от компютъра, когато са вкъщи. Излизат на училище и се прибират, за да играят. Родителите се чувстват добре, понеже детето не ги занимава с нищо, не им пречи, не мрънка....

Децата ми изобщо не ме отразяват ако се карам и съм строга. Отразяват татко си. Имам чувството, че от гласа иде разликата.
Аз се старая да не съм строга ами да съм мъдра, заплашвам ги че ще ги нашляпам рядко като прекалят тотално. Но това е, не се стига до бой, по-скоро с хитрост ги коткам. Като фокусничка съм станала, приказвам им разни измишльотини за да ги насочвам към това което трябва да правят.

Моите са на 3 и 5, синът ми вече се пристрастява към ел. игрите и трябва да измисля нещо.

Не,абсурд...
Ние сме приятели.
Веднъж се карам нещо и чувам"Ааа,недей така,искам си пак добрата мама..."
Равноправен член на семейството е,изслушвам го,говорим убеждаваме се...
Сега е тийн и ги върши едни...
Но хем му се карам,хем го прегръщам и целувам.Така повече се вслушва.
На баба си,която уж е строга,прави напук.

Зависи какво се разбира под строга.
Моето дете е на 7г, има задължения, които държа да си спазва. Стаята й е нейна задача, подрежда си я, ако прави нещо в другите стаи, искам да си прибере нещата. Пример:носи някакви свои вещи в спалнята, защото гледа там телевизия, след това искам да ги прибере обратно. Няма неконтролируем достъп до таблет/телефон. Храним се всички заедно, не кой когато е на кеф. Не всяко нещо, което е поискала е получила. Няколко пъти съм я хващала да лъже, след това имаше наказание. Не заради опасността от направеното, а за да осъзнае, колко лошо нещо е да лъжеш. Разбира се винаги говорим и обсъждаме какво, как, защо е станало, какво е можело да бъде.
Много говорим с нея, обсъждаме всякакви теми, но и държа да не уеднаквява ролите. Родителите взимат решенията, не децата. Понякога ми се струва, че иска да приема нещата нейните решения да са със същата тежест като нашите. Като цяло тяхното поколение (наблюдавайки и деца на приятели) поставят родителя в ситуацията да изпълнява желания веднага, каквото детето направи го счита за услуга към родителя, не нещо, което е задължение. Някак и родителите сме по-склонни да им поемем част от нещата, които са изцяло тяхно задължение, че нещо да не се претовари детето. В прав текст ми е казвала, че съм лоша, но също и че съм най-добрата майка, така че за момента на нейната оценка не мога да разчитам. Достатъчно ми е, че е самостоятелна, добра е в отношенията си с приятелчета, търси нашето мнение и съвети.

А как ще се научи да оцелява в света на възрастните, ако е свикнала да общува само с момичета? Изобщо... какъв е смисълът на подобно училище, на какво ги учи? И аз съм вярваща, но подобно училище ми звучи като ужасно място. С какво те привлече тази идея?

Вие си знаете, разбира се, но как това девическо училище ще помогне за възпитанието и осъзнаването на детето?
Не, че ви упреквам, всеки си има гледна точка, просто ми е интересно....

Прекалената строгост, както и прекалената свободия не са добре....както нищо прекалено в този живот....

При тях нещата са по-различни, защото тези училища са от най-читавите, имат академични постижения и дисциплина. Не е толкова лесно да се запише момиче в такова училище, има си подбор. Вероятно аз също бих записала детето си, ако училището е с висок статус.

Изумявате ме с подобни разсъждения, чак не мога да повярвам какво чета. Детето общува с достатъчно момчета извън училище в квартала и изобщо не изпитва притеснения при общуване с деца от другия пол. Всъщност, много от приятелите й са именно момчета. Вярвайте ми, нищо кой знае какво не изпуска. Ще се научи да оцелява така, както са се научили да оцеляват много поколения, завършили девически училища преди нея, защото това е училище с дълги традиции и предполагам се сещате, тя не е от първия випуск . Детето не е в католическо училище, защото сме много дълбоко религиозни, а поради факта, че училището е с изключително високо качество на преподаване.
И между другото "католическо" и "строго" не значи "задръстено". Децата имат програма за сексуално образование и полово съзряване, която е съгласувана с родителския комитет. Детето ми разговаря без никакво неудобство по много теми, по които други деца основно хихикат и се червят, именно защото са й обяснени по подходящ начин за възрастта й от квалифицирани учители.

А обясняват ли им, че трябва да са непорочни до сватбата?

Да! Ако не дай си Боже разберат, че някоя е загубила девтсвеността си, я жигосват и я пращат в манастир до края на живота й

Не, не съм строга. Бързо паля и много се караме, но не мисля, че се страхува от мен и ме смята за строга. Много бързо ми минава ядът и като цяло съм Мека Мария. Баща му пък пали по-трудно, но повече го държи. Но и той не е от строгите родители.

Не мога да съм строга, в смисъл нарочно да се държа гадно и злобно с цел постигане на перфектни резултати.

Иначе имаме правила, които не се пристъпват. Има опити за нарушение, има и повишаване на тон и санкции.

Мисля, че строгостта се разбира различно.
Мисля, че всичко зависи от това как подхванеш децата от малки.
Нашият син винаги е имал занимания, във възрастта, в която почвст да скиторят, ние се преместихме на село и всяко мърдане зависи от нас, за да го свалим в града.
За мен решение за дигиталните устройства беше, че компютър в къщи не се купи до 3ти клас може би. Аз работех на служебен лаптоп, мъжа ми си имаше компютрите в офиса.
На към 13 г синко се зариби по риболова и всяка събота и неделя почти сме/бяхме на риба. Колко пари са отишли по реките и клоните като примамки ... но пък не е имало стоене пред компа.
Занимания разни - спорт, език и седмицата се запълва. Чак не стига време за учене

Мен винаги ме е дразнела строгостта от типа "неотвратимост на правилото и на наказанието". Все пак става въпрос за собствените ни деца, а не за казарма, където трябва да се държат в определено състояние много мъже на едно място. В обичайния живот понякога правилата се нарушават или границите се изместват, има преговори. Лошо ми става като чуя колеги  и разни гурута по възпитаване на деца да говорят за граници, правила, наказания, някаш родителите са полиция, съд и надзиратели, а не най-близките хора, които трябва да се погрижат детето им да се развива  като член на семейството и най-обичното, а не като в казарма.

Никой нормален родител не чупи хатъра на детето си,но и думата му на родител не трябва да се чупи на две. Когато е наредил или наложил наказание на детето си,то трябва да се изпълни. Точка.

И защо трябва да се изпълни наказанието и изобщо да се налага наказание? За да се издигне родителят като принципен в собствените си очи? А ако възрастните получаваха наказание всеки път, когато нарушат някое правило? Тогава светът щеше да е пълен с постоянно наказани по поне пет пъти на седмицата.
Според мен едно дете може съвсем спокойно да се възпитава без налагане на наказания. Правилата са за безопасност и за по-лесно вършене на нещата през деня. Аз не мога да наказвам. Нито децата, нито възрастните чуват и разбират от първо казване, а са нужни поне три казвания, за да се направи това, което е нужно да се направи. Понякога по някакви техни причини не могат или не искат да го направят. Наказанието разчита на страха, а не на това какво ще постигне или ще спечели човек, ако направи това, което се иска от него. От децата си очакваме да правят или да не правят някакви неща не заради страха от наказание, а да се научат и затова трябват И обяснения според възрастта.

Трябва Много да се говори! Да се обяснява, разказва, дават примери от личен опит, но и да се разбира, че всичко се променя. И родителят също трябва да се променя. Да правиш така, че защитната граница край детето да е там, но и да я няма, да не я усеща и пак да държиш контрол...
Затова напр предпочетох и да стана рибар - да, 1 От 2 почивни дена прекаврвам по реките. Някой трябва да води/кара по реки и язовири. Но пък така имаме време за нас. Освен че не виси по компютри ...
Мисля, че трябва да има/ хубаво е да има/ помага да има занимание, интерес, хоби ... което да споделяте с детето. Дори ако се наложи да завържете ново хоби като при нас

А, ето това не искам да ми е базата на възпитанието - страха!
А пък най-тъпото наказание според мен е - да не излиза или "прибираме се".

Защото това е начинът детето и изобщо човешкото същество да разбере, че всяко действие има последици и че, когато си направил простотия, следва да понесеш последиците от нея. За надробената чорба и сърбането ѝ иде реч.

Както казах, наказвала съм два пъти. Първия път беше наложително - беше тормозила дете в занималнята, обади ми се и ми каза, че е паднала и че сигурно има нещо счупено, а като отидох ми каза,че я набила госпожата. До тогава не беше правила такива неща, просто този ден....Говорих, виках, говорих и после съвсем спокойно обясних защо ще има наказание, както и че ще излезем с детето и майката, за да се извини и за да види, че ще могат да играят заедно без да се дразнят. Имаше ефект.
Втория път беше за простотия, ама не обичам да ме лъже. Надявам се да няма трети. Между двата пъти има две години разлика, не е като да е през ден.

Уиш, детето така или иначе разбира, че има последици, най-малкото по реакциите на родителя на емоционално и физическо ниво. На бебето му казваш "не", когато посегне към контакта и го отместваш, а не му налагаш наказание. Горе-долу е така и с по-големите деца - казваш, казваш, казваш, но не наказваш. Децата са склонни да слушат възрастните, защото им се доверяват. Така или иначе във всяко семейство има някаква рутина и някакви правила, но не виждам защо трябва да се обвързват с наказания. Ако ти не сготвиш мъжът ти ще трябва да те накаже ли?  Какво е наказанието за това, че няма манджа за вечеря? Или ако мъжът ти не донесе заплата вкъщи? Тогава ще го накажеш ли? Или наказанията важат само за децата, когато те не направят нещо?

Веднъж се опитах да ги накажа, дори ясно казах защо, и ответната реакция беше комична. Те изобщо не разбраха защо го правя, гледаха ме изненадано, а после изпротестираха, при това аргументирано. И толкова беше историята с наказанията.
Служебно съм отстранявала от групово занятие при трето предупреждение, че поведението е неприемливо и следващия път при такова поведение ще бъде отстранен от групата за часа.

Обикновено грешките имат последствия. Например - пада в локва. Боли, мокро е, гадно е. За какво да го наказвам?
Седи цял ден на компа - заболява го главата.
Не си пише домашните - забележка и дуднене от учителите, подигравка от съучениците.
И т.н.
Наказвам само като си отворят устата твърде много и започнат да ме обиждат.

Андариел е абсолютно права! Със сигурност възрастните не се наказват за всяко "провинение". А, че всяко действие си има последствие - много ясно, но последствието не е наказание. Ако се държиш лошо с другите няма да имаш приятели. Ако счупиш играчката няма да имаш играчка. Ако нарушиш норма в училище може и да отнесеш наказание, но вкъщи, за всяка глупост е просто абсурд. Да има правила е едно, но да организираме другарски съд за всяко провинение съвсем друго.

Да не донесеш заплата вкъщи или да не сготвиш вечеря не е като да се сбиеш със съседчето или да блъснеш съученичка по стълбите, за да се налага наказване... Какво искате да кажете? Ако детето ви иска нещо от вас - покупка, водене до някакво място, например, но предния ден започне да ви крещи, да обижда и да чупи покъщнината, пак ли ще му угодите на желанието? Аз определено бих отменила купуването на играчка. И това не е просто наказание, все пак и родителите са хора, които имат чувства и не би трябвало да търпят всякакво оскърбително поведение от децата, че пък и да им угаждат като награда за гадното поведение... Или ако изрично сте му казали да не ядат на бюрото с компютъра ви, но те са яли и са разляли супата отгоре, в следствие на което компютърът ви е изгърмял, ще им купите ли сладолед след това?

В точно такъв случай - когато има умишлена атака срещу мен, естествено има наказание. Аз не му говоря, камо ли нещо да му купя.

Всяко дете е различно, при някои действат едни методи, при други - други....

Не знам защо трябва да се сравняваме кой как възпитава децата си и дали е "правилно". Няма правилно.....има работещо.
При моят например действа заплаха от наказание /дори не самото наказание/, също и похвала. В умерени количества и двете.....
Както казах по-назад, смята ме за строга, обаче вече е захитрял и знае как да ме манипулира. Не, че не усещам манипулацията, но си трайкам.

Какви са тези фантасмагории за чупещи, викащи и прочие деца? Ако едно дете се държи така, значи има проблеми, при това сериозни проблеми и трябва да се разбере защо се държи така.
Ако мъжът ти се сбие с друг как ще го накажеш?
Въпросче - ако ти разлееш чашата си с кафе върху лаптопа и той изгори, ще се накажеш ли с това да стоиш без нов лаптопи, че и да се накараш сама на себе си? Знаеш, че не трябва да има кафе до теб, нали така!

Да речем, че аз бих била една идея по-внимателна и знам колко (не)похватна мога да бъда, отколкото децата, които по принцип са склонни да се разсейват и да разливат (не всички, но това е само един пример за ситуация). Точно поради тази причина децата са предупредени да не създават подобна рискова ситуация. А с моите собствени вещи имам право да си правя каквото си поискам на моя отговорност, няма какво да се самонаказвам, ако стане нещо, нали от собствения си джоб ще платя - достатъчно наказание е. Но когато си край неща, които не са твои трябва да си много по-внимателен, особено ако си предупреден... Сравнението е нерелевантно.

Крещящи и чупещи, държащи се грубо деца има навсякъде, особено в пубертета.

Ако мъжът ми се сбие, най-вероятно няма да му е за първи път, защото никой не започва да се държи така изведнъж на 40 години... Тоест, изобщо нямаше да съм се омъжила за него. Точно заради тази свръхтолерантност от страна на родителите момчетата от моето детство никога не спряха да ни бият. Уж се оплаквяхме на родителите им, ама на другия ден пак си пристигаха доволни и получили всичко, което са поискали от мама...

Тоест с много думи обясни, че стандартите са двойни - за възрастните може, а за децата не може.

Крещящи, чупещи и държащи се грубо деца, особено такива вкъщи, са деца с някакви вътрешни проблеми. Ако се държат така извън вкъщи, значи е вероятно да се окажат клиенти на комисии за противообществени прояви. Пубертетът може да е криза за младата личност, но рядко пуберите са такива, каквито ги описваш.

Не, не са двойни. Ако друг възрастен направи същото нещо, пак ще се разсърдя! Ти няма ли? Само дето обикновено нямаме навика да предупреждаваме другите възрастни да внимават, защото разчитаме, че са достатъчно разумни. И вероятно ще накарам този възрастен да ми плати щетите. Ако счупя служебния компютър, също ще ми го удържат от заплатата. Можеш да трошиш (ако ще и умишлено) единствено собствените си неща. Защо е толкова трудно да се разбере разликата? Как изобщо ще се научи това дете да изпълнява заръките на майка си, ако тя не се впечатлява, когато ги пренебрегва? Ами ако не е компютър, ако следващия път реши да не те послуша да пресича само на зелено и го блъсне кола? Естествено, че не става въпрос за правила от сорта на "покривай си леглото с шалтето, когато ставаш или си наказан". Става въпрос за неща, които са наистина неприемливи и създават неприятности за околните.

Кажи, по каква причина разглеждаш нещата толкова крайно? Повечето деца през повечето време се държат по съвсем нормален начин - нито се тръшкат, нито чупят, нито нищо. Държиш се така, все едно нямаш деца. Не зная дали имаш, не съм ти гледала хисторито. Понякога децата чупят разни неща, шумни са, не слушат майките си и правят простотии. Да не мислиш, че моите винаги слушат? не слушат, имат си свой акъл и това е, нищо не може да се направи.

Да, много странно звучи. Имам си два диви пубера вкъщи, нито един от тях не троши. Освен чаши, ама тях не ги броя.

Ей затова у нас на детето се делегират отговорности от рано. Има си свой телефон и лаптоп. Като знае, че си е нейно и както си го пази така ще си го ползва, става доста по-внимателна. Покрай нейния лаптоп няма нищо, не се разнася по легла и т.н, не се носи храна и течности. Не се е налагало да заплашвам, а просто съм обяснила.

Ама и либералните родители разглеждат нещата крайно. Като се казва, че се налагат наказания, това не означава, че децата се държат през цялото време в карцер. Налагат се наказания, когато е необходимо. Тежестта на наказанията съответстват на тежестта на провинението. А при някои провинения може да мине и без наказания. Всичко е въпрос на преценка и адекватна родителска реакция.

Аз така и не разбирам смисъла на наказанията в едно семейство. Ако ще се наказват децата, трябва да се наказват и възрастните помежду си - примерно щом майката и бащата могат да накажат детето, то също трябва да може да ги накаже, възрастните също да могат да се наказват.  Семейството нито е училище, нито месторабота. Предполага се, че хората в семейството се обичат и са близки.

Те си се самонаказват! 😜
Днес имаше класно по български, не беше учила, не се е справила добре, сега седнала да чете и пише.... Нейна си работа! Имаше сигурна 5 ца, сега ще си я развали и се ядосва.

За да е ефективно приучаването към навици и спазване на правила, родителите трябва да успееят с аргументи. Ако не са способни да го направят се чувстват безсилни и виждат спасение единствено в наказанията. Децата обаче усещат. Затова и наказваните деца, продължават да правят каквото си искат, но се научават да се крият по-добре. Разбира се, това от наблюдения в/у сравнително малък брой деца, може и да не е правило. Но при всички случаи резултатите са по-трайни, ако детето осъзнае защо не трябва да прави нещо. А те растат и идва момент, в който вече мама и тати не са до него, за да наблюдават, тогава пак ще го направи.

Бих казала, че дъщеря ми е възпитавана много свободно, имала е много малко ограничения, но всички са били сериозно подплатени. За разни инциденти, свързани с безопасността не сме я пазили от новините, това от съвсем малка + личен пример, разбира се.

Може ли конкретен пример? Питам, защото понякога е възможно да говорим за едно и също, но го наричаме с различни имена

Ами мога да дам няколко примера от моята практика като майка.

Например веднъж, когато бяха малки, се готвехме да отидем на кино. Те се караха и се биеха и на няколко пъти ги предупредих, че ако не престанат, няма да отидем на кино. Е, не престанаха и не отидохме. От тогава знаят и помнят, че думата ми на две не става, когато съм ги предупредила за нещо. Не мисля, че щеше да е възпитателно, ако тогава от жал въпреки всичко ги бях завела на кино. Така или иначе отидохме следващата седмица, но им остана като обица на ухото.

Отнемала съм им телефоните, докато са вкъщи, при системен провал в училище. Това е ставало след неколкократни предупреждения, че ги виждам, че не учат и че ще има последствия, ако се отрази на успеха им. Е, набързо се върнаха в играта, след като им бях наложила наказанието.

Ето за такива наказания говоря. Не се е налагало да са по-сериозни. Но ако има нужда, няма да се поколебая да го направя.

Благодаря, затова попитах, защото някои ситуации ги тълкуваме по различен начин Това с киното, например, ако сме планирали нещо, но ми се развали настроението и откажа да отида, не го определям като наказание. Аз също съм човек и имам право да не искам да правя нещо, ако вече не ми се прави. С това децата разбират, че действията им нараняват другите хора и в бъдеще се замислят при подобни ситуации.

За телефона и ученето, не искам да учи от страх, че ще бъде лишена от нещо. Не ми допада придобиване на знания по този начин. А и съдя по себе си, аз съм голям инат и в подобна ситуация като дете, дори да искам след това да се подготвя, няма да го направя, просто от обида. Не съм човек, който се привързва към предмети или дейности и няма нещо, което да ми е било толкова важно, но подобен тип наказания ги приемам зле и напук отказвам да направя нещото, дори много да го искам.
Знам, че е ужасна черта от характера ми, но някак оцелявам с нея.
Звучи ми като някой от нас с мъжа ми да е пресолил вечерята и другият да каже - взимам ти телефона.

Когато беше по-малка и виждам, че не може да си разпредели времето, давам насоки - от толкова до толкова часа учене, включва се и някой от нас, за да дообясни и види усвоено ли е наистина, но небрежно, уж под формата на помощ и интерес към предмета. И после в свободното си време, ако иска може да не се отлепва от телефона.

При примера с киното - не само няма да се разсърдя и да кажа, че няма да има кино, щом не се разберат, а дори ще гледам да ги накарам по-бързо да се обличат и да тръгваме, защото иначе ще закъснеем. В случая те имат пряк интерес да прекратят моткането и конфликта, а от друга страна като излезем навън вече ще сме сменили обстановката и по-лесно ще се прекрати пререканието.

С прибиране на телефони заради намален успех - пак за мен не става, защото не само няма да си вдигнат оценките, а ще имам и две сърдити, дори вътрешно гневни деца, които грам мотивация няма да имат да свършат нещо полезно. По-скоро ще ги питам дали са готови да си провалят хубавите резултати преди издънките с ниските оценки и дали са готови да затвърдят ниския си успех само и само да стане на тяхното. По-скоро ще ги оставя да се издънят с успеха, естествено ако годината не е критично важна, за да видят дали ще си направят изводи как да си разпределят времето.

При тази игра на спиране от кино, вземане на устройства и подобни (хващам се за примерите, не за човека) е игра на власт, а не за постигане на някакъв положителен резултат или поне да не се влошава вече постигнатото и обстановката като цяло. На мен ми е ясно, че всички властови лостове са у мен, но децата също имат достатъчно власт и много лесно могат да си повярват и да прецакат нещата само и само да ми направят напук. Не подценявайте саботажа и неприятните емоции, които ще породят тези игри на власт. По-слабият властото все пак има власт да саботира, особено ако реши, че може да понесе загубата само и само да не стане на волята на по-силния.

Не знам. Всеки постъпва според разбиранията си. То затова няма еднакви семейства. Аз го разбирам така - ако децата мислеха и постъпваха като възрастни, нямаше да са деца и щяха да са равноправни пред закона като възрастните. Именно защото са незрели и неопитни, няма как подходът към тях да е абсолютно същия както към порасналите хора.

Лично за мен инат, саботаж, тръшкане са неприемливо поведение не само за децата, но и за който и да е член от семейството.

Аз не очаквам детето да постъпва като възрастен, но освен наказанията има още много начини, по които да се постигне целта в дълготраен аспект. Не виждам добра ефективността от наказанията след като децата придобият самостоятелност. Когато вече родителите не са до тях, за да ги накажат, научават правилата по трудния път, на принципа проба-грешка.
И обратното, ако детето придобие умения, навици и т.н., не заради страх от наказания, а защото е осъзнало причината, след това в живота си ги следва без да им се противи.
Нещо като приказката за слънцето и вятърът.

Човече, в един идеален свята сигурно е така. Или при едни идеални деца.

Аз не можах да разбера защо наказанието и осъзнаването на причината за дадено нещо са две взаимноизключващи се понятия. В моите представи едното обикновено води до другото.

Аз мисля, че всеки сам преценя как да си възпитава детето. Темата беше дали сме строги родители, а не трябва ли да сме строги родители или не. Децата са различни и за съжаление Господ не ни ги изпраща с инструкции. При едно ако един метод минава, при друго - може да има тотално обратен ефект. Затова който си имa дете, да си го възпитава както намери за добре според нрава му /тука изобщо не засягаме остарели методи като шамарената фабрика нали, държа да поясня/.

Едно е осъзнаване защо другият наказва, друго е да се чувствам действително виновна, съвсем трето е да се съглася, че си права. Мен можеш да ме накажеш, защото смяташ, че не съм си събула обувките. Обаче това не означава, че осъзнавам защо ме наказваш, ако в моите разбирания мога да вляза с обувки или няма никакъв смисъл да се събувам или приемам наказанието ти като заяждане или сто хиляди други причини. Единствено разбирам, че ме наказваш и единственото, което зная е, че ми е неприятно. Но мога и напук да тръгна да стъпвам с обувките, за да те вбеся и с удоволствие ще си изтърпя наказанието. И много често това децата го правят, когато им писне - предпочитат да си доставят усоволствието или просто да игнорират всичко, да си изтърпят наказанието и така става пито-платено - аз стъпих с обувките, ти ме наказа и така до следващия път. Или да изпълнявам безропотно не защото разбирам смисъла на събуването на обувките, а защото ме е страх от наказанието. Така или иначе си играем на котка и мишка и аз ще стъпя с обувките, когато не ме гледаш или ще ме е страх от теб.
Затова смятам, че наказанията вкъщи не работят, а са игра на власт. Като децата, които като не искат да ядат нещо имат няколко начина за съпротива - стискат устата, седят и не мръдват невъзмутимо или започват да крещят, може и да изядат това противно нещо и после да оповръщат навсякъде или да напакостят по друг начин.

Затова хората са различни, получили са различно възпитание и методите им като родители също са различни.

Не мисля, че този спор трябва да продължава, тъй като никой никого не може, а и не трябва да убеждава в нещо си...