Колко често се виждате с родителите си?

В мъжа аз виждам един комплексиран, манипулиран от майка си човек, който е съгласен да върви срещу себе си, но да изпълни очакванията на майка си, за да не го класифицира тя като неблагонадежден или да го низвергва. Тоест - все още зависи от майчиното одобрение и не осъзнава, че вече е глава на друго семейство, за което той е отговорен. Фактът, че е нервен, означава, че осъзнава, че не е по реда си и че всичко това му е свръхбагаж. Познавам такъв човек, който като му кажеш как изглеждат нещата отстрани малко или много се осъзнава, но когато майка му се обади - отново тича, за да е на разположение. Няма оправия от това положение. Или трябва да говорите с открити карти, че жена му и детето му не се чувстват добре и имат нужда от него, както и да му покажат, че той самия е подведен от майка си, защото не е редно да тича да обслужва майка си, за да развива тя човешкия си потенциал, а детето и жена му да са на втора линия. Рано или късно ще последва отчуждаване с жената, а детето ще се чувства необгрижено и неглижирано.

Не, точно защото не сме си писнали искаме времето, прекарано заедно, да си е само наше. Да сме заедно при едните родители, после заедно при другите за мен не е съвместно прекарано време. Нали сме отишли да помагаме. Да не говорим, че когато сме сами си говорим с родителите си много по-директно, викаме си, ако трябва и вършим работа, а не спазваме приличие. Та написаното от мен е много по-ефективно.

Е , не знам. Всеки си знае според неговата ситуация. Аз нямам драми.
Но не е хубаво жената да е самотна като авторката. Пита се, седи защото е влюбена в господина или любимото ми " заради детето" ?

Аз се виждам с майка ми един път в месеца.... Но виж мъжа ми е като на авторкята, само че са в един град с майка си. Ами редовно се виждат, помага й (тя не е болна), ходи на село да сеят. Ходи и помага и на брат си. Между другото си намери почасова работа и почти не се виждаме.

Аз пък се питам що за майка е това,  да кара сина си да шофира по 350 км през седмица след работа,  за да я вози до село?! И не казвайте, че тя не го кара,  ако не го кара, сигурно може поне да го спре. Ама сигурно и на ум не ѝ идва да се замисли за неговата умора, нежели пък, че липсва на семейството си. За мен два варианта има авторката - да го отпрати да си живуркат заедно с мама за постоянно или втори - да свикне, че така ще е и да престане да се ядосва. Явно и като е у дома,  пак не правят нещата съвместно, така че да си намери собствени опорни точки, ако не желае да го разкара и да спре с дразненията. Всичко е въпрос на очаквания, като не става, променяш очакванията. Току-виж,  даже може да ѝ хареса.

От една страна доста хора като позастареят се вдетиняват и почват да развъртат деца, внуци и племенници. От друга пък кой да иде да помогне на дъртите ако не собствените им деца?! Хем така, хем онака. Има и друго - много често страдат от самота и неосъзната депресия и затова все гледат да са покрай младите. Само че младите не го разбират щото не им е до главата и се дразнят. Моите родители са покойници, занимаваме се само с родителите на мъжа ми и още една възрастна бездетна роднина. Помага им се винаги когато имат нужда, по скоро са ангажимент на мъжа ми, от мен никой нищо не очаква. Аз не се дразня, че той ходи при тях, все ми е тая, стига от мен да не искат нищо. Но и да дойде ден, в който се трябва и аз да се ангажирам, ще го направя без да натяквам. Кой да се погрижи за тях,  ако не ние?!

То хубаво, ама за жената кой да се погрижи, ако не съпругът й, колегата, съседът? Ами за детето? Те може би затова някои хора се вкопчват за децата си, защото друг до тях не е имало.

Проблема не е колко чести са срещите, а защо се случват. Ако хората общуват с родителите си като приятели, както беше споменато, и просто компанията им е приятна, бих тълкувала мрънкането на половинката като ревност. Но е много грозно и толкова нашенско родителите да третират децата като обект, в който се влага няколко години и този обект трябва да оправдае инвестицията като порастне. Докато членовете на  семейството са на крака и с акъла си, за мен е нездравословно и в ничии интерес, други членове на това семейството да го обгрижват. Не оправдавам влюбена майка да ходи да чисти общежитието на студента си, не оправдавам и син с едипов комплекс.

Голяма грижовност синовна, ей. При здрава майка като не се вясва вкъщи, направо да се развежда превантивно.

Хм, да, тази жена - майката на село - всъщност не се усеща какво причинява на сина си. Селото на 30 км - кажи го 30 минути. Ще си има и компания - сестра си. Ще се уговорят с някои комшии някой да я придружи до автобуса с разсада, друг да я срещне на село, или направо ще се плати на някого, за да не трябва да минава този преуморен човек 700 км. Но явно не се търси решение в тази посока. Не знам самият съпруг как се чувства: да предпочита да кара часове наред през цялата страна, за да закара един разсад на 30 км? Съжалявам, но е нелепо. А за "мъжката работа", дето винаги има да се прави по къщата, може да ходи един път в месеца.

Да не си помисли авторката, че нещо не я разбирам. Като почина свекър ми, стана същата работа: мъжът ми рязко започна да ходи всяка седмица, ама ако ще камъни да падат от небето, за да помага в малкия град, който аз за удобство наричам село. Е, тя къщата е негова, не на майка му, но това не е същността. Има разлика с казуса на авторката: че ходи само в събота, и че селото е на 10 минути.
По мое дълбоко убеждение (понеже виждам колко той не се разбира с майка си), той ходи от чувство за дълг, но и му харесва да си работи по двора, да се занимава с някакви овошки и храсти и с какво ли не. Може пък това, че всяка божа седмица е навън и полага физически труд, да го поддържа в толкова добра форма.

Известно време и аз ходех с него, но после се пищисах и го отписах.  Последните 7-8 години това се промени, защото си купихме там още един имот и аз седя там, докато той е на село: хем така не ни се прекръстосват много пътищата със свекървата, а хем той идва ту тук, ту там и никой не се сърди.

Синът е пълнолетен и прави каквото иска. Никой не го насилва, той е там, където иска да бъде. Аз лично бих се усъмнила да няма нещо друго, а не просто да копае с майка си.

Аз се виждам много рядко с родителите си - веднъж на 2-3 години. В различни градове сме. Родителите на мъжа ми са в града, в който живеем и той се вижда често с тях. Ако иска да поседи у майка си няколко дни, аз лично не бих имала нищо против, но не се е случвало досега. Инцидентно й ходят на гости с детето за по 1 вечер, а аз си почивам.

Ако моят мъж е постоянно в командировки или с майка си, аз бих си пренастроила живота и бих си живяла сякаш с детето сме сами (което ще си е донякъде вярно). Няма начин да отида на село, нито да копая и аз, за да съм наоколо. Това за мен е прекален "семеен компромис".

Интересно, въпреки че сега нещата би трябвало да са по-различни отпреди години, се повтарят.
Този казус го имаше докато бях малък (май до казармата даже ) - да се ходи ,, да се помага" на баби и дядовци. Много често това бяха поводи за караници и скандали (и борби м/у роднините от едната и другата страна). Проблем се явяваше преобладаващата ,,помощ" само в едната посока, абе всеки дърпаше чергата към себе си но едните бяха по-така.
Сега като се замисля, тези баби и дядовци, сами си създаваха прекалено много работа и ангажименти, един вид да принудят младите да им обръщат внимание и с тези доводи и излизаха и се оправдаваха. Нашите също.

То винаги го е имало това. Помагаш на по-слабия, по-смотания или - най-честото - на по-шумно плачещия.
В случая дразнещото не е, че се налага помощ - то винаги има какво да се свърши, понякога не може сам човек или двама, ами трябват поне още едни ръце. Дразнещо е, че у дома също има за вършене.
Имах едно гадже, много разбран човек, много уважаваше родителите си, и те много разбрани, ама за краткото ни съжителство им ходихме до селото 3 пъти и той помага. Аз нямам село. В квартирата ни един път не ми свали пердетата да ги изпера, бяха станали на гъз, а пред тях все негови вещи, мебели, тежки неща и пр. Ми не е нормално.

Кажи му да взима детето и да си ходи и през ден ако иска, но с детето. Ти почивка. Ще кажеш - готвене, чистене, работа.

Осем страници се изписаха,но не разбрахме,авторката дали е говорила с мъжа си и какъв е резултата.
Общото мнение е ,че ходенето на 350 км два пъти в месеца е прекалено.