Вместо сладолед.
Момичета, ето и превод на разказа на Енгин в бр.39 на списание Kafasına göre.
Превод Bsrisea.
КАЗВАМ СЕ...
(Benim adım…)
Kafasına göre, 39 (July, 2021)
Скрит текст:
Котe:
Ако ви е интересно как се казвам, мога да ви отговоря веднага: „Казвам се котe.“ Просто котe като всички останали, които познавате, виждате по улиците и храните вкъщи. Явно тази глупост с даването на имена правите само вие, хората. Давате ни имена и влагате в тях някакъв смисъл. Всички котки са просто котки. Ние не изпитваме необходимост да се наричаме с имена, винаги се различаваме едни други. Ако се появят две абсолютно еднакви котки, значи този свят не отива на добре. Само вие хората сте толкова еднакви, че имате нужда да си слагате имена; разбирам опитите ви да се отличите.
Ако искате да знаете нещо повече за мен, аз съм раирана котка на шест години. Тази информация трябва да ви е достатъчна. Шестте си години живот съм прекарала в битки за насъщния. Не, не се оплаквам. Ние котките сме твари, на които винаги се удава да бъдат щастливи. Или както се изразявате вие хората, ние котките без всякакви усилия умеем да бъдем тук и сега. Всички котки (да си послужа с вашата фраза) улавят момента.
Мъж:
Аз съм Али, на трийсет години, главен герой на тази история и това, което ще ви разкажа, може да ви се стори преувеличено, строежът на изреченията може да ми се изплъзне, а спирачката на емоциите ми да изпусне.
Всичко започна преди шест години. Тогава работех като помощник в печатница. Бяха ми дали една разпадаща се кола, с която обикалях всички райони на Анкара. Печатахме бланки и квитанции за занаятчиите, аз ги разнасях по гастрономи, месарници и книжарници. Един дъждовен анкарски ден паркирах колата на склона на Кючюкесат*. Хукнах с квитанции в ръка, бързах да ги дам и да се върна. Не бях взел чадър. Все пак, този дъжд в Анкара посред лято щеше да придобие прекалено важно значение за моя личен свят. Навих крачоли с върховете на пръстите си и доколкото беше възможно, опънах чорапи над глезените. Докато се криех от дъжда, страхът, че полицията може да ми вдигне колата, създаваше тревожно напрежение в тялото ми. Не ми се искаше да ми удържат глоба за паркиране от мизерната заплата, която получавах. Ако току-що сте започнали нова работа, шансът да преживеете всички възможни нещастия е огромен. Мократа бяла риза залепна към кльощавото ми тяло, покри стърчащите ми ребра като пластмасов линолеум. Така силно стисках в дланите си навитите на тръба банкноти, които бях събрал, че вените по китките ми почнаха да изпъкват и пулсират чак в шията.
Скапаната кола, която бях паркирал на склона, си стоеше на мястото, чакаше ме все едно е родена там, в измито и изчистено състояние. Моментално влязох вътре. Хвърлих влажните банкноти върху калъфа на седалката, обърсах длани и въздъхнах дълбоко. Запалих двигателя и чистачките тръгнаха, избърсвайки замъгленото от дъждовни капки стъкло.
За пръв път виждах скапаната кола да пали от един оборот. В момента, в който включих на скорост, скритата до този момент зад капака жена вдигна глава и ме погледна. Стреснах се, не можах да разбера какво става. Тя ме гледаше, подгизнала от дъжд, и опитваше да ми каже нещо. Сложих парите в жабката и я заключих. Докато го правех, виждах как жената ме наблюдава нервно. Изведнъж започна да тропа по стъклото и дъждът се усили паралелно в същия ритъм. Ако отворя прозореца, колата ще се изпълни с влага и поверената ми стока ще се повреди. Излязох. Приветства ме чифт очи, които през изпотеното стъкло не бях успял да видя.
Дългите мокри коси бяха залепнали по врата ѝ, кестенявите ѝ очи измиха сърцето ми и го направиха чисто. Душата ми се отпусна, пулсът ми почна да бие по-жизнерадостно, както никога досега. Сякаш дъждът изми покритото ми със сажди сърце. Тя се опитваше да ми обясни нещо, но аз не я чувах, тоест не можех да я чуя.
– Чуваш ли ме, момче?
Гласът ѝ беше красив като нея. Не приличаше на любов от пръв поглед, а по-скоро на спомен за душа, която съм познавал и виждал години наред. Не знам колко време мина след излизането ми от колата, но можех да прекарам остатъка от живота си да я гледам. Думите се изрониха от устата ми като хлебни трохи:
- Да чувам ви.
- Слава Богу, цяла сутрин се опитвам да ти обясня.
- Да.
От устата ми се отрони това глупаво „да“. Животоспасяващо „да“, спасител от мълчанието.
- Може ли да заглушиш двигателя на тази кола, братле?
Каза го така ядосано, че веднага протегнах дългата си ръка и изключих двигателя.
- Ти глух ли си? Под капака на колата ти се промъкна котка.
- Котка?
- Да, котка. Даже котенце. Не чуваш ли как мяука?
Наведох се към капака и чух мяукане:
- А-а-а, котка!
- Опитах се да ти обясня, но ти май не ме слушаш. Какво щеше да стане, ако беше тръгнал!
Притесненото ѝ за котето лице придоби още по-милостиво изражение. Наведох глава, надникнах под колата и потърсих котето с поглед.
- Пис-пис, къде си?
- Не, няма да стане така. Да повикаме помощ, а?
Пъхнах цялата си глава под колата и се опитах да определя точното местоположение на котето. То ме гледаше със святкащи очи и надаваше глас.
- Пис-пис, ела тук!
Думите, с които си служех, издаваха, че до този момент нямам установени взаимоотношения с котето:
- Пис-пис, я да видим... къде си се скрило, как попадна тук?
Котето ме гледаше в очите, мяукаше, опитваше да ми каже нещо. Гледа ме известно време и после се измъкна от укритието си право в ръката ми. В този миг усетих, че почвам да нервнича; не бях докосвал котка от дете. А сега бях спасителят на това коте, лежащо в дланта ми. С маниер на супергерой го протегнах към момичето: „Слава Богу, котето е добре. Между другото, казвам се Али.“
Жена:
Прочетохте увода на историята. До момента, в който предаде котето в моите длани, пред мен стоеше най-грубият, неразбиращ от дума мъж. Но котенцето с подгизнала козинка и уплашени очи приведе дори него в по-милостиво състояние.
- А аз Джанан.
Бях се примирила с дъжда, по мен вероятно нямаше нито едно сухо място. Мъжът отново млъкна и ме загледа. За да спася котето в дланите си от дъжда, хукнах към навеса на бакалията. Мъжът известно време ме следи с очи, после и той хукна след мен.
Мъж:
Докато бягах, вътрешността на опънатите ми върху панталоните чорапи подгизна. Лачените ѝ обувки забиваха токчета там, където аз се хлъзгах. И точно в мига, в който в никакъв случай не биваше да падам, аз се пльоснах жестоко. Тя стоеше пред бакалията с котето в ръце и ме гледаше. Опитах да се надигна от мястото, където се бях проснал в цял ръст, но не можах да мръдна.
Жена:
Сложих котето в колата. В такива идиотски мигове в мен се надига смях и не мога да го удържам. Докато протягах ръка към гърчещия се на земята мъж, внезапно прихнах.
Мъж:
Нейните ръце не просто обгърнаха дланите ми; докоснаха цялата ми душа. Не усещах болката в кръста и давещия ме дъжд. Гледайки ме право в лицето, тя започна да се смее. Как може един човек да се смее така красиво! Искаше ми се да седна някъде и с часове да описвам красотата, побрала се в нейния смях.
Жена:
Седяхме в колата на човека, за който разбрах, че се казва Али. Аз на седалката на шофьора, той на другата. На задната седалка котето си ближеше козинката и ни гледаше.
- Дай да те закарам в болница.
- Няма нужда.
- Не, не може така. А после ще закарам и котето на ветеринар.
Коте:
Тази история започна преди шест години, тогава бях двумесечно коте. Когато младежът пъхна глава под колата, очите ни се срещнаха. В този миг от помощ имаше нужда той, а не аз. Мракът, покрил очите му, щеше да парализира цялата му душа по някое време. Ние котките повече усещаме, отколкото разбираме. Като скочих в ръката му, аз дадох на този младеж, който си въобразяваше, че ме е спасил, ключ към пътя на любовта и щастието.
Мъж:
Седяхме в колата, сърцето ми поемаше болката в кръста и действаше като естествено обезболяващо. Котето на задната седалка се ближеше и вероятно ме наблюдаваше. Колата не запали, стартерът не заработи. Знаех, че в такъв момент никой освен мен не може да я запали, но бях доволен от положението. Можех да живея в една кола с нея цяла вечност.
Коте:
Болница, после ветеринар, после разменени телефонни номера... Само един хвърлен поглед към Али беше достатъчен да ме осинови. После почнаха срещи на маса, разговори, любовни обяснения...
- Ямур**, хайде, момчето ми, да вървим...
Този Ямур, дето го викат, съм аз. Понякога се обръщам и ги поглеждам от учтивост. Вижте само какво име дадоха на котка... Ах, човешката глупост придава смисъл на всичко.
- Ямур, ела тук, време е за ядене!
Може да ми викате Коте. Между другото, Али и Джанан са женени от пет години, от деня, в който тримата подгизнахме в дъжда. Живеем в една къща.
_____________________
*Küçükesat – квартал в окръг Чанкая, провинция Анкара.
**Yağmur – дъжд (тур.)
[/color][/i][/b]
Ако ви е интересно как се казвам, мога да ви отговоря веднага: „Казвам се котe.“ Просто котe като всички останали, които познавате, виждате по улиците и храните вкъщи. Явно тази глупост с даването на имена правите само вие, хората. Давате ни имена и влагате в тях някакъв смисъл. Всички котки са просто котки. Ние не изпитваме необходимост да се наричаме с имена, винаги се различаваме едни други. Ако се появят две абсолютно еднакви котки, значи този свят не отива на добре. Само вие хората сте толкова еднакви, че имате нужда да си слагате имена; разбирам опитите ви да се отличите.
Ако искате да знаете нещо повече за мен, аз съм раирана котка на шест години. Тази информация трябва да ви е достатъчна. Шестте си години живот съм прекарала в битки за насъщния. Не, не се оплаквам. Ние котките сме твари, на които винаги се удава да бъдат щастливи. Или както се изразявате вие хората, ние котките без всякакви усилия умеем да бъдем тук и сега. Всички котки (да си послужа с вашата фраза) улавят момента.
Мъж:
Аз съм Али, на трийсет години, главен герой на тази история и това, което ще ви разкажа, може да ви се стори преувеличено, строежът на изреченията може да ми се изплъзне, а спирачката на емоциите ми да изпусне.
Всичко започна преди шест години. Тогава работех като помощник в печатница. Бяха ми дали една разпадаща се кола, с която обикалях всички райони на Анкара. Печатахме бланки и квитанции за занаятчиите, аз ги разнасях по гастрономи, месарници и книжарници. Един дъждовен анкарски ден паркирах колата на склона на Кючюкесат*. Хукнах с квитанции в ръка, бързах да ги дам и да се върна. Не бях взел чадър. Все пак, този дъжд в Анкара посред лято щеше да придобие прекалено важно значение за моя личен свят. Навих крачоли с върховете на пръстите си и доколкото беше възможно, опънах чорапи над глезените. Докато се криех от дъжда, страхът, че полицията може да ми вдигне колата, създаваше тревожно напрежение в тялото ми. Не ми се искаше да ми удържат глоба за паркиране от мизерната заплата, която получавах. Ако току-що сте започнали нова работа, шансът да преживеете всички възможни нещастия е огромен. Мократа бяла риза залепна към кльощавото ми тяло, покри стърчащите ми ребра като пластмасов линолеум. Така силно стисках в дланите си навитите на тръба банкноти, които бях събрал, че вените по китките ми почнаха да изпъкват и пулсират чак в шията.
Скапаната кола, която бях паркирал на склона, си стоеше на мястото, чакаше ме все едно е родена там, в измито и изчистено състояние. Моментално влязох вътре. Хвърлих влажните банкноти върху калъфа на седалката, обърсах длани и въздъхнах дълбоко. Запалих двигателя и чистачките тръгнаха, избърсвайки замъгленото от дъждовни капки стъкло.
За пръв път виждах скапаната кола да пали от един оборот. В момента, в който включих на скорост, скритата до този момент зад капака жена вдигна глава и ме погледна. Стреснах се, не можах да разбера какво става. Тя ме гледаше, подгизнала от дъжд, и опитваше да ми каже нещо. Сложих парите в жабката и я заключих. Докато го правех, виждах как жената ме наблюдава нервно. Изведнъж започна да тропа по стъклото и дъждът се усили паралелно в същия ритъм. Ако отворя прозореца, колата ще се изпълни с влага и поверената ми стока ще се повреди. Излязох. Приветства ме чифт очи, които през изпотеното стъкло не бях успял да видя.
Дългите мокри коси бяха залепнали по врата ѝ, кестенявите ѝ очи измиха сърцето ми и го направиха чисто. Душата ми се отпусна, пулсът ми почна да бие по-жизнерадостно, както никога досега. Сякаш дъждът изми покритото ми със сажди сърце. Тя се опитваше да ми обясни нещо, но аз не я чувах, тоест не можех да я чуя.
– Чуваш ли ме, момче?
Гласът ѝ беше красив като нея. Не приличаше на любов от пръв поглед, а по-скоро на спомен за душа, която съм познавал и виждал години наред. Не знам колко време мина след излизането ми от колата, но можех да прекарам остатъка от живота си да я гледам. Думите се изрониха от устата ми като хлебни трохи:
- Да чувам ви.
- Слава Богу, цяла сутрин се опитвам да ти обясня.
- Да.
От устата ми се отрони това глупаво „да“. Животоспасяващо „да“, спасител от мълчанието.
- Може ли да заглушиш двигателя на тази кола, братле?
Каза го така ядосано, че веднага протегнах дългата си ръка и изключих двигателя.
- Ти глух ли си? Под капака на колата ти се промъкна котка.
- Котка?
- Да, котка. Даже котенце. Не чуваш ли как мяука?
Наведох се към капака и чух мяукане:
- А-а-а, котка!
- Опитах се да ти обясня, но ти май не ме слушаш. Какво щеше да стане, ако беше тръгнал!
Притесненото ѝ за котето лице придоби още по-милостиво изражение. Наведох глава, надникнах под колата и потърсих котето с поглед.
- Пис-пис, къде си?
- Не, няма да стане така. Да повикаме помощ, а?
Пъхнах цялата си глава под колата и се опитах да определя точното местоположение на котето. То ме гледаше със святкащи очи и надаваше глас.
- Пис-пис, ела тук!
Думите, с които си служех, издаваха, че до този момент нямам установени взаимоотношения с котето:
- Пис-пис, я да видим... къде си се скрило, как попадна тук?
Котето ме гледаше в очите, мяукаше, опитваше да ми каже нещо. Гледа ме известно време и после се измъкна от укритието си право в ръката ми. В този миг усетих, че почвам да нервнича; не бях докосвал котка от дете. А сега бях спасителят на това коте, лежащо в дланта ми. С маниер на супергерой го протегнах към момичето: „Слава Богу, котето е добре. Между другото, казвам се Али.“
Жена:
Прочетохте увода на историята. До момента, в който предаде котето в моите длани, пред мен стоеше най-грубият, неразбиращ от дума мъж. Но котенцето с подгизнала козинка и уплашени очи приведе дори него в по-милостиво състояние.
- А аз Джанан.
Бях се примирила с дъжда, по мен вероятно нямаше нито едно сухо място. Мъжът отново млъкна и ме загледа. За да спася котето в дланите си от дъжда, хукнах към навеса на бакалията. Мъжът известно време ме следи с очи, после и той хукна след мен.
Мъж:
Докато бягах, вътрешността на опънатите ми върху панталоните чорапи подгизна. Лачените ѝ обувки забиваха токчета там, където аз се хлъзгах. И точно в мига, в който в никакъв случай не биваше да падам, аз се пльоснах жестоко. Тя стоеше пред бакалията с котето в ръце и ме гледаше. Опитах да се надигна от мястото, където се бях проснал в цял ръст, но не можах да мръдна.
Жена:
Сложих котето в колата. В такива идиотски мигове в мен се надига смях и не мога да го удържам. Докато протягах ръка към гърчещия се на земята мъж, внезапно прихнах.
Мъж:
Нейните ръце не просто обгърнаха дланите ми; докоснаха цялата ми душа. Не усещах болката в кръста и давещия ме дъжд. Гледайки ме право в лицето, тя започна да се смее. Как може един човек да се смее така красиво! Искаше ми се да седна някъде и с часове да описвам красотата, побрала се в нейния смях.
Жена:
Седяхме в колата на човека, за който разбрах, че се казва Али. Аз на седалката на шофьора, той на другата. На задната седалка котето си ближеше козинката и ни гледаше.
- Дай да те закарам в болница.
- Няма нужда.
- Не, не може така. А после ще закарам и котето на ветеринар.
Коте:
Тази история започна преди шест години, тогава бях двумесечно коте. Когато младежът пъхна глава под колата, очите ни се срещнаха. В този миг от помощ имаше нужда той, а не аз. Мракът, покрил очите му, щеше да парализира цялата му душа по някое време. Ние котките повече усещаме, отколкото разбираме. Като скочих в ръката му, аз дадох на този младеж, който си въобразяваше, че ме е спасил, ключ към пътя на любовта и щастието.
Мъж:
Седяхме в колата, сърцето ми поемаше болката в кръста и действаше като естествено обезболяващо. Котето на задната седалка се ближеше и вероятно ме наблюдаваше. Колата не запали, стартерът не заработи. Знаех, че в такъв момент никой освен мен не може да я запали, но бях доволен от положението. Можех да живея в една кола с нея цяла вечност.
Коте:
Болница, после ветеринар, после разменени телефонни номера... Само един хвърлен поглед към Али беше достатъчен да ме осинови. После почнаха срещи на маса, разговори, любовни обяснения...
- Ямур**, хайде, момчето ми, да вървим...
Този Ямур, дето го викат, съм аз. Понякога се обръщам и ги поглеждам от учтивост. Вижте само какво име дадоха на котка... Ах, човешката глупост придава смисъл на всичко.
- Ямур, ела тук, време е за ядене!
Може да ми викате Коте. Между другото, Али и Джанан са женени от пет години, от деня, в който тримата подгизнахме в дъжда. Живеем в една къща.
_____________________
*Küçükesat – квартал в окръг Чанкая, провинция Анкара.
**Yağmur – дъжд (тур.)
[/color][/i][/b]
