Да се ОПЛАЧЕМ, да го обсъдим, да намерим подкрепа ... през август

Срещам го често и винаги ми е приятно да го видя. Един от малкото хора, които с удоволствие  поздравявам, защото винаги е усмихнат, ведър и крие в ръкава си някоя смешка в рима. Харесват ми и неизменните му поздрави към „Тонката", поздрави, не от чиста куртоазия, а от сърце и доста честичко се прибирах вкъщи, я с някоя ябълка, я с чепка грозде -” за Тонката”. От две или три години, той  не ми говори, не ме поздравява. Заедно с жена му са погребали и естествената му веселост. Бръчиците от смях, които ограждаха живите му очи, сега са сухи бръчки на скръб. Главата му е винаги наведена, не ме поглежда в очите при среща и виждам сълзите, които се търкалят по повехналите бузи. Вчера от безкрайно дълго време за първи път ми каза „Здравей!” Зарадвах се и за частичка от секундата, помислих, че започва да се отърсва от скръбта.... Но после чух приглушените ридания, излизащи дълбоко от сърцето му. Погледнах го.... Загубена прашинка в нищото, призрак бродещ безцелно из този зъл свят, носещ в старческа ръка  кесия хляб, която се полюлява в безволевата му  ръка, като онемяла камбана. Една сълза опари циничната ми буза, последваха я много други. Мислех, че отдавна съм обръгнала  на хорските страдания. Мислех, че може да ме заболи само за една шепа хора.  Усетих липсата на смирението да приемам нещата такива, каквито са. Уж всичко идвало, за да научим някакви уроци. Но какъв урок учи този добър човек? Кому е нужно това знание?  На какво ще го научи хляба, който ще изяде сам, на безрадостната си трапеза???
И ако Йовковият Моканин е възкликнал „ Боже, колко много мъка има по тоя свят , Боже!” Аз питам - „Защо?” Защо светът е устроен толкова несъвършено,  като са ни учили, че създателят ни е самото съвършенство? Има нещо изначално сбъркано и не се опитвайте да ме убеждавате, че всяко зло е за добро, ама ние видиш ли не можем да проумеем големия замисъл на провидението.
Слагам горчива точка с много въпросителни.
Извинете, дами, душата ми е разбъркано блато…