Момичета, имаме преведен разказа от бр. 40 на Енгин.
Превод Barisea, с благодарност. Приятно четене.
БАХТИЯР ТЕ ОБИЧА
Bahtiyar seni seviyor
Kafasına Göre, 40
Бог го е направил такъв. Майка му и баща му нямат вина. Поне така знае Бахтияр, така вярва или може би, така му се иска да вярва.
Той е дете от брак между роднини, затова не може да говори, не може да произнася думи и до голяма степен се е примирил с това. Обгърнал се е с мира, който носи смирението. Бахтияр е най-големият от пет деца инвалиди и след началните класове зарязва училище, за да работи за прехраната на останалите си братя и сестри. И макар да се ядосва на баща си и майка си и да иска да им каже: „Добре, аз съм се родил инвалид, какво очаквахте от братята и сестрите ми“, никога не го казва. Когато и най-малкият му брат се роди инвалид, отведе майка си настрана и ѝ каза с очи: „Мамо, стига толкова“. Майка му видя посланието в очите на сина си, засрами се и заплака. Защото очите на Бахтияр винаги светят и се смеят, всичките му думи се трупат в очите и каквото поиска да разкаже – за своите беди и тревоги – го обяснява с един поглед.
Бахтияр вече наближава двайсет и пет години. Щастлив е, че изкарва малко пари за училището на братята и сестрите си. Открил е противоотрова за скритата в него болка, която прави човека силен. Не си позволява да мечтае или иска нещо лично за себе си. Разходите за училището на братята и сестрите му инвалиди, посещенията в болницата и така са големи за семейство с оскъдни доходи. Бахтияр работи през цялото време, с изключение на времето за сън. Щом се съмне, отива да събира картон, а вечер мие съдове в една кръчма. През нощта, ако не спи, взема количката и заедно с уличните кучета старателно преравя всичкия боклук в търсене на хляб. Спи няколко часа и отново е на крак. И дори очите му да се затварят от умора, няма да позволи на семейството си да усети това, няма да спусне тъмни завеси пред усмихнатите си очи. И макар това положение искрено да разстройва майка му, тя не може да направи нищо и затова опитва да защитава своя син с молитвите си.
В края на месеца Бахтияр със смеещи се очи изсипва в ръката на майка си заработените с тежък труд пари. Майка му ги поглежда с влажни очи: „Вземи тези пари, иди и си купи нещо, млад човек си.“
Бахтияр не се учудва, защото с поглед и поведение майка му повтаря това от години. Макар и да не знае как се харчат пари, Бахтияр взема от ръката на майка си изсипаните тежки стотинки и излиза. Усмихва се като бебе, което е направило първата си крачка, с доволството на нарушител, прекъснал рецитал. Като човек, който работи толкова много, той така или иначе, няма много приятели. Освен бездомните кучета, никой друг не може да разбере неговите проблеми, неговото мълчание, да отгатне мисълта в очите му; никой не би си направил този труд.
Щом излиза, Бахтияр незабавно се отправя към търговския център. Обикаля всичките етажи, но не може да реши какво му трябва. Нещо повече, не знае какво му трябва. Бахтияр, който до този ден не е поискал нищо за себе си, сякаш решава да научи душата си на нещо ново, затова ѝ предлага разходка пред витрините. На последния етаж влиза в магазин за техника и купува настолен компютър, който според него ще бъде средство за отваряне на врата към един непознат за него, но полезен свят. Поставя компютъра в центъра на стаята, в която спи заедно с братята си.
Баща му и братята му се чудят защо е дал пари за това. Но щом вече имат компютър, значи се налага да прекарат и интернет. Бахтияр отделя от спечелените си пари и малко по-късно прекарва интернет. Закача на компютъра график за използването му от петимата братя и сестри. Макар да не е ходил на училище, всяка работа на Бахтияр трябва да се планира внимателно. Връща се от работа и щом братята му заспят, влиза в интернет. Чатенето с непознати, с които не говори и не им разказва за неволите си, му се отразява добре. Сякаш открива формулата на себепознанието. Престава да ходи на работа през нощта, сутрин не може да се събуди. Баща му го хващат нервите и скрива компютъра. А когато вижда, че компютъра го няма, Бахтияр го хващат нервите и директно излива върху баща си всичкия гняв, натрупан в него през годините...
След това престава да спи, целият му свят е в интернет, там разговаря с непознати хора. Когато тъмнината на нощта приветства новия ден, Бахтияр се запознава с едно момиче. Влюбва се в усмивката на профилната ѝ снимка, интересни са му цветните светове, скрити в тази усмивка. Каквото и да му напише момичето с усмивката, той го чете с огромно възхищение и се опитва да му отговори. Разговорът се проточва, между изреченията покълва чувство, което расте и разцъфтява. Бахтияр набира смелост да прати на момичето своя снимка и докато я праща, сърцето му ще изскочи от гърдите. Известно време тя не му пише нищо. На профилната му снимка има бездомно куче. Бахтияр затаява дъх и зачаква, без да откъсва очи от екрана. Може да чака момичето да му напише нещо дни, месеци така, без да диша. Идва му на ум, че на нея може да не ѝ хареса човек, който се крие зад бездомно куче; стига до извод, до който не е стигал досега.
Докато е живял в своя собствен свят и не се е сблъсквал с това, се е чувствал спокоен. Но в мига, в който всяка надежда се стопява и започва да се спуска мрак, пристига отговор от момичето. Заедно с него пристига и усмихната снимка, и позволява на Бахтияр да поеме дъх. Минават дни, чатът продължава, изпълва се с топли чувства. Главна цел на Бахтияр става да се види с момичето, да я накара да почувства колко я обича. Не може да ѝ напише, че е с недъг, а може и да не иска. Зад желанието му да се срещнат стои именно тази причина. Помисля и написва:
- Искаш ли да се видим?
- Да, много.
Вземат решение да се срещнат след 15 дни. Бахтияр се замисля какво ще прави, как ще изгради отношения с нея. Сърцето му се свива – едно е отношенията да не излизат извън рамката на екрана, друго е да станат действителни. Замесена е лъжа и това разстройва Бахтияр, кара го да трепери от страх да не загуби момичето. Тогава му идва една идея.
И така се вкопчва в нея, че в душата му даже успява да нахлуе свежест, треперещото му сърце да задиша с надежда. Втурва се да осъществи идеята си – купува папагал. И кара братята си ден и нощ да говорят на птицата. Захвърля работата си и единственият му проблем става тя – в двустайното жилище не се чува нищо, освен птичи глас.
Идва денят на срещата. Бахтияр пристига на мястото два часа по-рано, с клетката в ръка. В продължение на два часа пие чай, гледа птицата и чака идването на момичето. Тя пристига в цялата си красота, с топлата си усмивка. Бахтияр веднага скача и подава клетката с папагала на момичето като подарък. Тя я поема с изящните си ръце и сяда от другата страна на масата.
- Здравей. Много е красив, много ти благодаря.
Бахтияр се усмихва и кимва. Побутва клетката и след третия път птицата почва да говори: „Бахтияр те обича, Бахтияр те обича, Бахтияр те обича...“
Върху лицето на момичето пада сянка; тя не поглежда птицата, а се опитва да разбере празнотата върху лицето на Бахтияр. Докато той се мъчи да извади от джоба си листа, върху който е описал своя проблем, и да ѝ го подаде, момичето нарушава тишината: „Бахтияр, много съжалявам, че ти го казвам чак тук, но аз съм почти глуха. Прости ми, че не можах да го напиша по време на чата ни, но не се тревожѝ, аз умея да чета по устните...“
Бахтияр гледа листа в ръката си, а папагалът продължава да пее: „Бахтияр те обича, Бахтияр те обича, Бахтияр те обича...“
и за репортажа.А ето какво намерих аз.
