🔥 Джан Яман 🔥 Свободна тема за размисли и страсти ... *тема 7

откъс:
„... името е Джан, произнася се като Джиан.
Това име се е разпространило в Турция още от моето поколение: няма да намерите старец на име Джан. Това е модерно име, като моето семейство, значението му е „живот, душа, дух“ и винаги съм смятал, че тези три букви съдържат голям дар и в същото време огромна отговорност.
Роден съм в Истанбул, който смятам за най-красивото място в света.
Истанбул е уникален град, който обединява Азия и Европа, той е част от света, който всеки иска да завладее... Във всеки район се чувстваш като в държава: все едно живееш в двадесет града едновременно.
Да се родиш в такъв мегаполис е щастие, късмет, но и риск: може да се случи да не можеш да се идентифицираш с една култура и да се почувстваш изгубен, чудя се дали принадлежиш повече към един или друг континент. В същото време, ако знаете как да използвате разнообразието и необятността на етническите групи и култури, които ви предлага този град, всеки ден ще научавате нещо ново, което ще ви бъде полезно в живота. Никога не съм се чувствал просто турчин, а гражданин на света.
Роден съм на 8 ноември 1989 г. Всъщност не, беше 23:55 на 7 ноември, но ме записаха няколко минути по-късно.

 откъс:
„По време на раждането сърцето на майка ми спря и за шестдесет секунди изглеждаше, че не може да се върне.
Тя винаги ми казва, че всичко, което си спомня от тези моменти, е странно видение; тя беше в красива оранжева градина, един вид рай. Баба ми беше в родилната зала, единствената, която можеше да влезе; баща ми беше вкъщи и правеше бъркани яйца. Той винаги беше тих човек, баща ми. Когато се родих, тежах 3 килограма 950 грама, имах много коса и големи рамене. И родителите ми казаха, че съм много грозна. Когато ме видя за първи път, баща ми веднага се пошегува: „Но ти сигурен ли си, че не си разменил сина ми за друг?“
Но в действителност това бях аз, Джан Яман."

 откъс:
„...този, който е загубил доверието си за миг на око, вече не съществува за него.
Аз също приличам малко на него: обичам да виждам приятелите си щастливи, това също ме прави щастлив, но съм силен и без тях. Научих се да разчитам на себе си, първо да правя всичко сам.

Когато се преместих в Италия, не познавах никого и нямаше на кого да разчитам. Нямах приятели или семейство, на които да се доверя или просто да прекарам вечерта с него. Тази самота не продължи дълго, аз също съм мъж. Връзките, които изградих, се родиха с времето и аз открих надеждни, ценни, ценни хора, които играят важна роля в живота ми и които се надявам никога да не загубя.

Най-много ми харесаха дните, които прекарах с баща ми в центъра на хола му, където имаше прекрасна билярдна маса пред библиотека, сякаш метафорично съчетаваща две негови страсти: книгите и игрите.
Гледах баща ми, как говори, как се движи. Той знаеше как да се държи с жените."

 откъс:
“... Режисьорът не само се засмя, но след като чу историята, реши да накаже само него. Това е епизод, който ме научи на много, даде ми аспект на концепцията за справедливост, нека бъдем наясно, очевидно съм сгрешил като го ударих в лицето, но след като чух цялата история, може би този удар не беше нанесен просто така. Може би за това момче ударът беше необходим урок, за да се държи правилно в бъдеще.

През цялата гимназия водих двоен живот: през седмицата прекарвах време с майка ми, която ми помогна да уча по малко от всичко, особено литература, литература – предмет, по който тя има диплома. Беше приятно да я чуя да обяснява етимологията на някои думи: връщането към езика, от който е заимстван терминът, беше една от нейните мания и тя го предаде на мен. Вечер ме водеше в музеи и театри.
След обяд играх футбол и баскетбол.
Тогава ме помолиха да избера един спорт, за да се присъединя към отбора. Донякъде, защото тогава беше по-модерно и защото беше най-популярното занимание сред съучениците ми. Избрах баскетбол. Фенербахче веднага ме покани да се присъединя към младежкия отбор."

 откъс:
„Точно през този период имах първия си подход към баскетбола и веднага усетих, че имам талант. Влюбих се в спорта, той ми дойде автоматично. И въпреки че в живота правех всичко с дясната ръка, в баскетбола бях левичар, имах много точен удар, скорост, хватка, смелост и физическа сила, които ме направиха огромен.
Важен спомен от гимназията беше по време на мач, в който най-силните юноши играха срещу най-силните възрастни през изминалата година.
Мач на звездите на НБА. Това беше дългоочаквано събитие, всички ученици дойдоха да гледат и аплодират, така че играчите искаха да направят добро впечатление.

 откъс:
„1994 беше година на непрекъсната революция за семейството ми и следователно за живота ми.
Бях още дете и родителите ми току-що се бяха развели, всичко изведнъж изглеждаше в неистов ритъм.
Майка ми работеше в немска компания и отговаряше за координацията на изграждането на завод в Измит, малък град на два часа от Истанбул. Дните й бяха много напрегнати: тя си тръгваше много рано сутринта и се връщаше късно вечерта, за да прекара поне няколко часа с мен и да ми помогне с домашните, след това често оставаше на работа и оставаше там в хостела. Като цяло прекарвах повече време с баба си по бащина линия, отколкото с нея.
За щастие тя не приличаше на друга баба и не се държеше с мен като войник, иначе щеше да е по-скоро казарма, отколкото къща.
Въпреки че водеше изтощителен живот, майка ми винаги беше усмихната и искрена, поне с мен. Една вечер, когато седяхме на масата, тя ми каза, че иска да знае мнението ми за периода, който преживявам сега, иска да знае дали съм щастлив. Без да се замислям, отговорих, че искам да я виждам по-често и че ми липсва.
Единственото решение за майка ми беше да си намери друга работа и тя реши да ми каже истината и този път.
Трябваше да имам търпение поне няколко месеца, достатъчно дълго, за да завърши текущия си проект и след това да потърся работа по-близо."

 откъс:
„Мама винаги е била много сладка и романтична. Много романтично. Тя не може да гледа сантиментален филм, без да избухне в сълзи... От дните, които прекарах с майка ми, помня от най-ранните си години, че беше много важно за мен, уважение към всички живи същества, Като всички деца, понякога брах цветя да ги спася или защото не знаех, че ги развалям, че трябва да се отнасям към природата като към малки приятели.
Седяхме и говорехме с растенията, отглеждахме ги, нейният метод да ме научи да не вредя на това, което ни заобикаля.
Трябва да знаеш, че ако тя просто ми беше казала да не ги късам, нямаше да я послушам. Не е достатъчно да се каже кое е правилно и кое не.
Никога не съм обичал да се налагам: трябваше да обясня причината за
на това или онова правило, за да преценя дали съм съгласен с него или не.
Майка ми казва, че винаги съм бил хиперактивен, енергичен и понякога палав, но никога не съм бил лош.
Отношението й към мен като възрастен ми помогна да се развивам."

 откъс:
„Имаше някой във всичко това, който вместо да се забавлява, се тревожеше. Ако за баща ми сърцето беше като пай, с ограничен брой филийки за раздаване, за майка ми... трябваше да бъда моногамен и да обичам едно специално момиче... Това отношение произтича от факта, че тя страда като дете.
Отказ на баща и развод на родителите.
За това поддържах и приятелство с баща си, за да бъдат единни в отглеждането ми, въпреки че вече не се обичаха.
Моят начин да изпитвам любов днес е смесица от двете школи на мисълта. Всички момичета, които съм имал, знаят колко много обичам, колко любов изпитвам към тях и как се опитвах да ги направя щастливи. Но когато усетих, че чувството е пресъхнало, не се втурнах, осъзнавайки, че в света ще се появят други специални хора, към които може да изпитвам дълбоки чувства.

Моите постижения не бяха единствената грижа на майка ми.
Току-що влязох в предизвикателен курс на обучение.
За да успокоя майка си, й казах, че ще си позволя да се забавлявам това лято, знаейки, че скоро ще трябва да работя усилено и да започна колеж на пълни обороти.

 откъс:
„Не се почувствах веднага с новите си съученици. Изглеждаха странни и ми беше трудно да общувам с тях. Треньорът беше строг човек, който въведе много правила. Например, когато седяхме на пейка, трябваше да сме напълно спокойни, иначе ще има проблеми.
По време на една игра паднах малко неловко и той се затича към мен, излизайки на няколко сантиметра от лицето ми, след което започна да крещи като луд, сякаш съм направила непростима грешка.
Да кажем, че така и не успях да установя емпатична връзка с него нито тогава, нито в бъдеще.
Връзката не беше благоприятна за представянето ми на терена.

Вече знаете, че мога да дам всичките си сили само когато усетя, че дълбоко ценя своя учител или треньор. Днес всичко е същото. Не знам дали това се случва на теб, но при мен се случва.
Спомням си нещо, което се случи, когато бях в първата година.
Баскетболният треньор, този, който ме назначи за капитан и този, с когото изкарах най-добрия сезон, ни събра в кръг, за да изнесем реч. В един момент, сочейки към мен, той каза: „Възприемам Джан като син и ако някога имам син, той ще бъде като него“.

 откъс:
„Защото, ако отстъпиш, един ден може да се намразиш. Казвам ви всичко това, защото в разгара на грозен спор с американски треньор реших, че приключенията ми в САЩ трябва да свършат дотук. Не можех да понасям този треньор и знаех как ме кара да се чувствам.
Знаех как се чувствам, когато не мога да отговоря на тормоза, като този с училищния побойник.
Тогава разбрах, че любовта поражда любов.
С разбиращ човек мога да направя всичко по силите си, но ако някой ми пълзи в лицето или ми крещи, не мога да намеря стимул да изразя себе си.
Напускането беше единственото решение.
Трябваше да сменя училището, а това не беше опция.
Трябваше да се справя с ограниченията на американската система, която преди изглеждаше толкова печеливша.
Майка ми, приятелите ми и всички, с които разговарях, смятаха, че вземам грубо, импулсивно решение. Единственият, който ме подкрепяше по това време, беше и баща ми, чиято единствена грижа беше, че се справям добре емоционално.
Прибрах се вкъщи четири месеца предсрочно.
Не беше лесно да се върна в Истанбул по средата на учебната година, защото не ходих на училище, нямах работа.
 
откъс:
„Не знам дали заради различен подход към живота или защото се срещнаха твърде рано, но тогава родителите ми решиха да се разделят.
Това обаче не означава, че страдах от липса на любов, те винаги бяха до мен.
Един от първите ясни спомени е деня, в който се разведоха: те дойдоха в съда ръка за ръка и аз плаках, когато подписаха. Винаги оставаха при мен, никога не се караха и дори след развода тримата продължихме да ходим заедно на почивка.
Прекарахме страхотно по време на нашите пътувания.
Научих се да плувам с майка ми, да играя тенис на маса, а с баща ми играехме карти и футбол. Спомням си, че той накара майка ми и мен да се смеем до гадене.
Може би, ако нямам много приятели на моята възраст, това е и защото те са моите модели за подражание, най-добрите ми приятели.
По това време в Турция дори се съобщаваше в новините за разведени двойки, но аз никога не се чувствах различен от другите, напротив.
Имах две къщи, два живота. Чувствах се почти късметлия.
Започнах да живея отчасти с майка си и отчасти с баща си.
И докато майка ми ме направи дисциплинирано дете, баща ми внесе шум в живота ми."
 
откъс
„... Време е да помисля за бъдещето си, но в началото ми се стори правилно да се насладя на този период на свобода, преди да започна практиката си.
Вместо това майка ми ме притисна да си намеря незабавно работа.
Днес я разбирам, но тогава се чувствах настрана. Тя винаги е работила от 14-годишна.
Нямаше такова нещо като счупване в нейния възглед за живота. Имаше учене и работа и това беше всичко.
Но аз не бях като нея и исках животът ми да е различен от нейния.
Вече не бях дете и не можех да приема нейния натиск, нейните въпроси, нейните притеснения. Спорихме се... все повече и повече. Докато по време на разгорещен спор не й казах: „Ако не вземеш моята страна и не ме подкрепиш в избора, който правя и ще направя, няма да има какво повече да си кажем!“ На следващия ден се обадих на баща ми и попитах дали мога да живея при него. Бях на 24 години и исках сам да определя живота си.
Днес разбрах, че прекалих с майка ми.
Всичко, което искаше, беше да бъде до мен.

След толкова години на желание мога да прекарам времето, което исках, с баща си. Можех да говоря с него, да обсъждам бъдещето, мечтите, плановете и т.н.
 
откъс
"Нямах време за забавления, не можех да се откажа от всичките си планове.
Веднъж ме поканиха в Москва, не, не да бъда адвокат. Това беше сватбата на бивш баскетболист, живял там от две години. Научава руски и заедно с общ приятел започва работа в театъра.
Веднага щом се срещнахме отново, той ми каза, че по това време е снимал руски телевизионен сериал.
Беше много любопитно да разберем какво се случва зад кулисите, така че на следващия ден отидохме на гости...
Дори не можете да си представите как се смяхме!
Беше страхотно, няма какво да се каже, но бяхме развълнувани от ситуацията, че не можехме да бъдем сериозни дори за минута. Изведнъж един от членовете на продуцентския екип ме спря на място... "