Какви сме всъщност

Остави шефовете, равнопоставени сме в този частен случай.

Познавам такъв тип жена - вечно недоволна, нещастна, тя най-умна от всички. В колектива бяхме 10 човека и в началото я търпяхме, но на една колежка й кипна и я направи на нищо. Оттогава се кротна и почна да се държи нормално, дори почна да идва с нас на обяд и стана приятна. От време на време пак се държеше грубо, но поне се извиняваше или опитваше да се контролира. През прекараното време с нея разбрахме, че никак не й беше лек живота -едното й дете било починало от катастрофа, развела се и мъжът я тормозел за имоти и вещи. Разбира, се не е оправдание, но понякога има причина зад подобно поведение.

Винаги има причина зад подобно поведение. Въпросът е дали някой би си позволил да използва нещастията си като оправдание да се държи зле с всички. До осъзнаване е. Малко са хората, които нарочно искат всички да ги мразят.

Сигурна съм, че е така и много време давам всичко от себе си в посока търпение. Обаче започна да ми действа зле на емоционално ниво. Много негативизъм за изтърпяване, как да го обясня- не съм малка, за тези години нито веднъж не бях виждала чиста проба злоба.

И определението за "задник" е?
Не ми е в списъка с критерии, та не разбирам и затова питам. 😁

Аз пък се чудя на подобни нерваци как им се позволява да се държат грубо, преди не го правех, но сега веднага отрязвам човека ако си позволи подобно отношение.

А забелязвали ли сте как когато не харесваме някого,  ни се иска и другите да споделят чувствата ни? Като че ли има хора, които се поддават на чуждото мнение по- лесно и започват да търсят негативни неща в обекта.

* Познавах такъв човек като колежката на Krist. Не знам дали е било защото е нещастна, но искаше все да е номер едно, тя да е най-умна, най-кадърна, най-най във всичко. Държеше се арогантно ако се осмелят да оспорят "величието" и  и недай си боже да реши, че някой е по-добър в нещо или нещо има против нея. Автоматично човекът се превръщаше във враг и задължително се стъпкваше.
Радвам се, че се отървах.

Признавам си, искам да пресека това отношение от веднъж. Обаче, всеки път ставам свидетел как извърта нещата и накрая пак е онеправданата. Просто на всички ни е ясно, че оправия няма. Повтарям ви пример- заговорили сме се нещо 3 колежки преди да си тръгнем в общата стая, влиза тя и страшно се ядосва, че си седим и се смеем нещо, не издържа, вади си палтото с яростен замах, с още по яростен засилва вратата на гардеробчето, която се блъсна, направи откат и се хлопна още веднъж. След злобен коментар й отговарям, че правя оптеделеното нещо точно, както на нея й се иска( буквално е така, само спокойствие да има), при което, когато чува, че някои отговаря(аз), носейки 2 класьора, ги вдигна на нивото на главата си, засили ги и блъсна в бюрото. Границата с нормалното офис отношение е отдавна мината.
 Лични нападки- говорим с колежки за сметките за ток, яз казвам, че плащаме по- малко от 200 лв с два климатика и т.н - провиква се- Вие крадете ток! Със сигурност крадете, няма как иначе! - още, говорим за спални комплекти- пак се провиква- Аз моето олекотено го пера всяка седмица, как може вие да не.
 Мога още.

В такива ситуации не е решение нито да се проявява търпение и толерантност към такова отношение и поведение, нито пък да й се отговаря по нейния начин. Може да й кажете, че не смятате че сте заслужили такова отношение, но ако тя се чувства провокирана с нещо от ваша страна и има основателна причина да се държи по този начин, нека сподели и изясни. Кажете й, че това напрежение вреди на всички колеги, на работния процес също. Личните проблеми, неудачи и страдания са си за личното време и не касаят никой друг, освен хората свързани с тях. Това че в личния си живот някой е нещастен не му дава право да прехвърля недоволството и озлоблението си върху хора, които нямат нищо общо с това.
Истински добър човек никога не би постъпил така, той затваря в себе си болката и търси начини да я излекува без да наранява когото и да е друг.

Има вариант колежката да ви отговори с "Ма я не ме занимавайте с вашите драми" (в повечето случаи реагират така и с това потвърждават дадената им оценка като обективна), но е възможно и да се извини (дори и да не е веднага) и да промени поведението си.

Та, пак казвам, по самите реакции могат да се направят реални преценки на личността.

Извиних се в аванс, още в първите 2 месеца от служебното ни общуване, ако може така да се нарече, в случай, че неволно съм я засегнала с нещо, че съм накърнила личността й, макар, че знам, че не съм го направила, казах го на четири очи, за да ни поставям в неловка ситуация. Нищо. След това в общото помещение я поканих на разговор, с който да разясни какво се случва. Нищо. Оттам нататък- нищо.
 В последните 2-3 седмици нещата ескалират.
 Премислям за правилен подход и нямам никаква, ама никаква идея. От една страна, искам да спре, от друга, съвсем не искам да нажежа до червено атмосферата за всички, а и за себе си, разбира се.

Дали е възможно да мисли, че и се подигравате?

Има още 10 човека, които не изглежда да го мислят за себе си. Все пак, смехът е нещо нормално.

Krist, а опитахте ли да я игнорирате, ама напълно, все едно е мебел от офисния интериор? С реакциите си само подхранвате този енергиен вампир.
И аз съм се сблъсквала с подобни особи - крайно токсични, не могат да живеят без врагове и конфликти и буквално се хранят с чуждото страдание, негодувание и изобщо каквато и да е негативна реакция.
Колкото до фасадата, има виртуози, които с години упорито създават собствената си легенда и изграждат образ на много добри, съпричастни и мили хора, докато в най-близкото си обкръжение - семейството, са пълни егоисти, използвачи и дори насилници, да не кажа психопати. Тежко и горко на жертвите им, ако не съумеят да се отърват навреме. Такива хора живеят и умират в лъжи (уви, много болезнен и много личен пресен пример).
В ранната ми и по-късна младост ми беше много важно да ме приемат добре и да ме оценяват, защото полагах нужните усилия, учех, развивах се, стремях се да съм добра и отзивчива. С годините проумях по трудния начин, че избщо не ми се полагат аплодисменти, напротив, все някого настъпвах по малкия пръст. И така се научих да съм лоша, безцеремонна и да не ми пука кого и как наранявам, говорейки истината (моя или обща, все тая, абсолютна истина има ли?). Престанах да се интересувам кой какво бил казал зад гърба ми и заживях много по-спокойно.
Вероятно "сляпото ми петно" е вече с размер на континент, но на кой, по дяволите, му пука?!
Важното е, че в моето семейство - мъж ми и двамата ни сина, приживе и майките ни и неговия баща - винаги се е държало на честните и открити отношения, на принципа "всичко на масата" без тайни, шикалкавене и лъжи на дребно. Така сме изградили освен взаимно доверие и необходимата защита един за друг, за да оцелеем заедно без фатални загуби и да живеем в мир със себе си и най-важните ни хора.

От едната крайност в другата не е най-правилното решение, не е и основание за гордост. Когато на човек му се е натрупала неприязън заради липсата на разбиране, уважение и достойно оценяване на личностните му качества и добродетели от страна на другите дотолкова, че вече да не е способен на повече търпение, е нормално и неизбежно в някакъв момент да реагира и да осъзнае необходимостта от промени в начина си на мислене, поведение, общуване, възприятия и т.н. Но тези промени не трябва да са преминаване от едната, вредна за нас крайност към другата - вредна и за нас, и за другите около нас.
За това хората са нарекли положението и състоянието, където има баланс "златна среда". Не е нужно да вредим на себе си с  безкрайни саможертви, но не е и нужно да вредим на другите като проявяваме към тях лошо отношение и поведение, което до скоро самите ние сме определяли като неправилно и несправедливо, колкото и да са го заслужили. Защото резултатът е просто увеличаване на злото. За което и ние носим отговорност.

Аз в моя живот съм понесла много удари от недобри хора, но не отвръщам по никакъв начин. Има си Вселенски съд - на по-добро и по-справедливо раздаване на правосъдие от него аз не съм способна, нито пък е моя задача и отговорност да го правя. На злото отвръщам не с добро, а с мълчание, игнор и дистанциране. И оставям всичко в ръцете на най-справедливия съд.

Къде съм писала, че отвръщам?! Да хабя услия и енергия и да влизам в безкрайни филми не е моето. Мълчанието и забравата са най-добрата тактика.
Да си известен като леко лош обаче си има своите безспорни предимства. Най-малкото никой не ти се качва на главата.
Вселенското правосъдие го има и най-важното действа безотказно и често - почти незабавно. Жалко, че малцина го осъзнават.
И хайде да не се пилеем в дефиниции на "лошо" - за мен лошо е умишлено деяние, за други лошо е просто някой да не им обръща внимание и да не храни болното им его.