Днес ще изнасяме една година на мама. Мъчно ми е.
И ние правихме същото в събота. Мислех, че съм преминала през всички фази на скръбта и съм приела окончателно смъртта на мъжа ми, но ето че започнах да ги повтарям.
Ще си позволя да споделя, но моля ви, ако някой не иска да се натъжава, да не чете.
Скрит текст:
През последния месец всички спомени от миналата година ме връхлетяха със страшна сила и сякаш преживях всичко наново. Сякаш го загубих отново. Спомнях си ден по ден последните 15 дни от живота му, живо и ярко, сякаш не се е случило преди година, а вчера. Последните му думи, топлите му ръце, които галех и които сякаш всеки момент щеше да протегне за да ме прегърне. Красивите му очи, които не можеше да отвори, но от които се стичаха истински топли сълзи, докато слушаше последните ми думи преди да изключат машините и да го пуснат да си отиде. Не е честно. Никак не е честно. Чувствам се ограбена от живота и съдбата, защото аз не бях готова да го пусна. Аз не съм готова да го пусна. Мислех, че съм приела, че него вече го няма, но сега отново съм гневна и сякаш не искам да повярвам, че това е истина. Не вярвах, че е възможно човек физически да изпитва празнота в гърдите си. Там където е сърцето ти, да усещаш, че сякаш липсва нещо. Мислех, че това го има само в лириката и тъжните песни и филми, но сега вече знам какво е изтръгнато сърце.
Почивай в мир любов моя! Обичам те безумно и безкрайно и нищо не може да ни раздели, дори смъртта.
Почивай в мир любов моя! Обичам те безумно и безкрайно и нищо не може да ни раздели, дори смъртта.
