НОЕМВРИйчета 2❤2❤ Тема 7

На 14-16 ти да видиш какво ще е. Това сега е нищо 😜

Едит:
Забравям, че не мога да поствам 2 пъти, та тук ще допълня.
Нуну, честито 🥰 На ММ му викам "В групата вече си честитят бебета (нови) 😱🤣" Не реагира 🙄, просто не си го представя 😃

Моята кокона е страшна зверкиня 😕
Крива, крива... Няколко дни заспиването, и за дневен, и за нощен сън, е ад. Понякога отнема над 2 часа. Не знам какво я вълнува, може би заради нови думи в речника и е превъзбудена от това, че все повече я разбираме 🤷

Няма попадение с гърнето все още 😃, а от месеци ходи без памперс в удобните моменти.

След по-малко от месец тръгва на ясла и съм със смесени чувства. Знам, че ще плача, че тя ще плаче, но и изпитвам леко удоволствие. Искам да полегна на дивана, без да ме дърпа, без да ми се катери, без да иска нещо от мен. Знам, че е егоистично, и знам, че после ще ми липсва това досадно човече, но в момента имам нужда от спокойствие.

Тръгвам на работа октомври и се надявам за 1 месец да е свикнала в яслата 🙏, че няма да мога да отсъствам често в началото.
Не знам и с работното време как ще се справям, особено в дните, когато ще работя до 22 часа 😕. На практика няма да си виждам детето, но уви, няма начин 🤷
В такива моменти си мисля колко хубаво щеше да е да ми се застъпят майчинствата 😃, но после слизам на земята, сещайки се за почти 2те години, които загубих идентичността си 😆....

Та така - аз съм объркана, детето реве - всичко е точно 🤣

Ох всеки път решавам, че повече няма да пиша и нещо ме жегва 😁
Хелинор, симпатична си ми, ама си такъв песимист, че просто сама си стъжняваш живота. Нито е страшно с две деца /да, близнаци са, не са породени, ама само Рози и Краставичката знаят какво ни е 🤨/, нито са някакви чудовища, че да не преживеем м/у втората и четвъртата им година. Деца са, това им е работата да са диви и палави, това значи, че са здрави. Аз съм била ужасно диво и буйно дете, не само м/у 2 и 4, ами и до скоро, ама на някак си всички сме преминали през това Знам, че звуча банално, ама предвид разни неща, които се случиха на близки до мен хора, съм благодарна за децата, такива каквито са си. У нас сме звероукротители, ама пък е толкова забавно 😁
А яслата е най-хубавото нещо, което се случи и на трима ни. Те сутрин нямат търпение да отидат и толкова много пораснаха само за три месеца там. А аз вече не съм само майка 🤣
Та с две думи, животът е прекрасен, само да сме здрави
п.с. Нуни, честито, при теб е много весело вкъщи, сигурна съм

Ох, Диди, разни други сериозни неща ме мъчат, а пък и аз се задържах доста време вкъщи - почти пет години, сливайки едното майчинство с другото и оттогава май съм отдадена 100% само на децата без грам разнообразие.
Доста често чета тук и научавам за майки, които не дочакват детето да навърши две години и хайде на ясла...😉
Дух е усетила ситуацията най-добре, синтезирала я е в едно изречение.
Иначе, да, без деца е скучно. 😀
Моето момче вчера навърши 4 години, та значи вече пораства. Толкова бързо, толкова неусетно. 😍
От три месеца посещава градина и да нещата изглеждат по различни...
Та, да са живи и здрави всички деца!

Хелинор 🥰
Честит да е баткото.
5 години са много дълъг период и е абсолютно нормално да ти е писнало (не от децата - от липсата на контакти със себеподобни, с които да не говориш за памперси и каши).
Вече обясних в предния коментар, че НЕ ИЗДЪРЖААААААМ 😆. Наистина е тегаво и колкото и да "се стягаме и стискаме зъби", просто психически не се издържа 😃.

Ще дойде време и ние да сме отново нормално възрастни и да не сме като скачени съдове 😁

А има нещо лошо в това ли?

Като станат тинейджъри и пълнолетни има да се умиляваме от бебешкия и детския период и да искаме да се върне...
От 2-4 г. аз нищо лошо не помня, освен някои боледувания. Помня и това как е ревала каката, че не може да си сложи ръкавиците с 5 пръста, но и не дава никой да й помогне - тогава много се ядосвах, но сега си спомням с широка усмивка.
За едни трябва даден период да се "избута", други гледат да се наслаждават и да оценяват; а пък периодите доста често се сменят. Оплакваме си се тук от тях, но е факт, че си имаме съкровища вкъщи. 

Helinor17, не че нещо, ама наистина има ли нещо лошо да се върнеш на работа, преди детето да навърши две? Ако в крайна сметка майката ще се чувства по-добре ментално и това ще ѝ позволи да си гледа детето по-качествено, еми пък защо да не се върне? Някакси тая гледка на преуморената майка героиня, дето бърше лайна и сополи и се изгубва тотално в майчинството, по моя опит и наблюдения не води до нищо добро. Има и жени, за които само това е достатъчно и им боси удовлетворение, но аз си признавам, че не съм от тях. Никоя от нас не се бори за тиквен медал най-добра майка и никой няма да ти каже “евала”, че си отделила пет години от времето си. Да, разбира се, това принципно е най-доброто за детето на тази възраст, но пък и ти си човек. Не че нещо, но според мен страдаш от доста предразсъдъци (без да ми е целта да те нападам или обиждам), които явно хората около теб и/или обществото са ти набили в главата, а и честно казано макар че изобщо не ми е работа, смятам, че ти е време да си починеш от претоварването с деца, за да се почувстваш малко като човека, който си била, преди да бъдеш майка.

Моето дете тръгна на ясла на 1,3 години, независимо че не бях за ранно тръгване по принцип, еле па на държавна ясла. Но, по дяволите, виждам колко по-щастлив е след ден там, а виждам и аз колко по-добре се чувствам аз на работа и макар вътрешно да не съм намерила баланс и да му е трудно да разпределям време за детето, за донакинството, за себе си, за нас като двойка и прочие, смятам, че в нашата ситуация това беше по-доброто решение, за да запазя психическото си здраве. В тоя смисъл при нас е подобно на положението при Диди. Просто в края на деня съм благодарна за решението да тръгне рано на ясла.

Иначе генерално всички сме добре. Постоянно се мъкне мораксела вкъщи, която събаря всички ни, ама и това ще мине. С памперсите е зле, защото преди да тръгне на градина, не го махнах (единственото, което не бях направила) и честно казано малко съжалявам, защото беше готов за сваляне. Ама се успокоявам, че каквото и да става, голям човек с памперс няма 😀 Изблици няма вкъщи, така де има ги, ама не тежки, като моята теория е, че е понежв говори адски много и вече връзва примитивни изречения. Демек защото върви комуникацията и винаги казва каква му е драмата. Вкъщи храненето отдавна е на малка масичка, научих го, преди да тръгне на ясла с идеята да е подготвен за яслата и така реших проблема с тръшканиците. Но пак го има обикалянето и разпиляването. И тук е важно да отбележа, че ако не бях на работа все още гледаща дете, сигурно бих изпаднала в нервна криза 😀 Но вместо това работата ме зарежда, независимо че ме измаря неимоверно много физически, и избирам да реагирам все по-често спокойно.
Общо взето животът си върви, всичко е точно.

Хелонор, аз истински ти съчувствам. Не зная дали от това имал нужда, но просто се опитвам да се поставя на твоето място и си мисля, че е много трудно да си 5 години в майчинство независимо дали е било съзнателно решение или случайност.

Може би не в зле да помислиш какво искаш ти, какво обичаш да правиш и как да намериш време във всекидневието да го правиш. Защото нито работата, нито децата осмислят живота ни сами по себе си, ние го чувстваме пълен и цялостен, когато правим нещата, които обичаме. Не че не обичаме работата си или децата си, но ИЛИ ИЛИ не е опция. Аз например спортувам много, у дома сме си изградили разпределение на домашните задължения. Помня един тежък период, в който аз сякаш не съществувам и съм функция на някого. Идеята не е да избягаш от това усещане като се върнем на работа, ако вътре в себе си чувстваме, че все още не искаме да даваме децата си на ясла, а да намерим начин да сме щастливи в това, което ни се случва тук и сега.
Защото това бягство няма да ни спаси, в края на деня пак ще си и майка и съпруга и жена. И пак ще бъдем нещастни и неудовлетворени, ако не сме успяли да се преборим и да извоюваме себе си във връзката с децата и с мъжете ни.

Сигурно е много трудно да имаш противоречия с другия родител по въпросите за възпитанието и отглеждането. Това си е вид война на няколко фронта хем с децата, хем с човека, който уж трябва да ти е опора и подкрепа. Съжалявам, че се чувстваш така.

Помисли какво във всекидневието снижава толкова прагът ти на търпимост и възможността да се наслаждаваш на този период, какво тв дразни, изнврвя, натъжава и притеснява. Решение винаги има и то не е да се чувстваш затворник в дома си и заложник на децата си.

Ама, наистина, момичета... за какво апелирам аз всеки ден по всичките канали инстаграми и чудесии – грижете се за себе си!
Миналият уикенд бях 3 дни на море с приятелки, мъжа ми гледаше децата, разбих се и на никой не съм говорила за деца (почти, една приятелка мега пияна разправяше на един, който ни сваляше, да ме остави, че имам 3 деца), за памперси...
Изглеждам като страшна хаймана, но само аз си знам какво костваше на мен и семейството ни подобно пътуване. И колко по-добре беше после всичко вкъщи, учудващо и мъжа ми беше много много щастлив, че е гледал децата 3 дни 
Другия уикенд той ще пътува, ще видим аз обаче как ще издържа.

Истината е, че майчинството е прекрасно, но и ни съсипва и смачква, ако не излизаме често от зоната си на комфорт, ако не правим различни неща.
Аз не искам да се връщам на работа, но се разнообразявам по много други начини. Може би ако не движех странично някакви неща, ако бях нон стоп с децата щях и аз да съм на ръба.

В момента съм на ръба само от това, че Диана всичко лапа в устата и за последния месец два пъти ходим в спешното, защото гълта някакви неща, които не може ума ми дори да побере, че могат да бъдат глътнати. Ама и аз вече, надявм асе, си научих урока и докато са будни децата ще ги надзиравам. Прекалено доверие им гласувам и днес съвсем умишлено видях какво вадят, ама не очаквах да го лапнат... Та така.
Мен еднообразието ме убива. Като съм вкъщи аз не си играя почти с тях, само седя и вардя да не се пречукат, добре си се занимават и сами. И използвам да посвърша нещо, защото Монк-ът в мен никога не спи. Е, май ще трябва да си почива повечко...

Хелинор, имам близка в подобно положение, но от мн повече години, с големи деца е вече.

Понякога навлизаме в един цикъл, дните си минават... Това ни потиска, в същото време не излизаме от кръга,рутината ни е пръв приятел /дори и да работиш/, нервите са ясни и т. н и т. н., ситуации всякакви в този живот. Не всичко е въпрос на работа и видиш ли личностно интелектуално възвишено  развитие и бла бла, или разни хора да се опитват да те накарат да се почувстваш маловажна, само защото си избрала да останеш вкъщи с децата си, а те са на гребена на вълната, защото работят.

Ти най-добре знаеш защо и какво, съчувствам ти и ти пожелавам да откриеш твоето нещо, което ще те прави щастлива, освен прекрасните ти деца!

Мизи, хубаво си го написала, но реално ти липсва доста информация, за да сглобиш правилно пъзела. Стреляш на посоки, но в доста грешна посока що се касае лично до моя случай.
За момента Дух ме улавя значително добре. 😀
Чета всички мнения и се опитвам да взема най-важното, що се касае до моя случай.

Искам да се изкажа по въпроса за това да работиш и/или да си в майчинство.
Ще оценя моите периоди, които съм преживяла.
Имах период, в който бях страшно активна на работа, прибирах се колкото да спя, имах минимално време с детето, което гледах да прекарам пълноценно. Всичко вкъщи седеше с краката на горе, домакинската работа под всякаква критика, но си прекарвах много готино всяка минута с голямата дъщеря.
После забременях, пак бях претоварена от работата. Супер изнервена, защото се налагаше дълги часове да работя въпреки бременността, домакинската работа пак не смогвах плюс малко взех да неглижирам и детето за да оцелея психически. ( Супер неприятен период)
После родих и първата година от майчинството въпреки, че вече гледах 2 деца ми се стори рай. Починах от работата ( психически), смогвах и с домакинската и с децата, и отделях време за мен си.
Сега родих 3 то дете и съм вкъщи за 2ра година, но започна да ми липсва работата...Тежи ми еднообразието покрай децата и едвам чакам да тръгнат на градина и ясла големите.
Просто споделям и си напомням, че поне още 1-2 г ще съм вкъщи и трябва да намеря начин да оцелея.

Аз не се опитвам да ти сглобя историята, нито да налучквам, само споделям своето усещане на база това, което си споделяла. Подчертавам моето. Просто звучиш самотна, изморена, опитваща се да угодиш на някаква чужда представа за това каква трябва да бъдеш, а си забравила да си обърнеш вниманние и да св погрижиш за себе си просто по какъвто и да е начин. За теб самата. Аз съм далеч от мисълта, че всички са работохолици до такава крйна степен като мен. Но на мен задвижването на мозъка ми на работа ми помага. Така ми идва пауъра и покрай пауъра успявам да се организирам с всичко останало. За мен това е работата, за теб може да е друго. Да, балансът между всичките неща (дете, семейство, домакинство, време за себе си, време за нас двамата с ММ) е убийствено труден, но не и невъзможен.

Само се редактирам, защото може би наистина не се разбра, какво точно имам предвид под “никой няма да ти каже евала”. Разбира се, който е бил в твоята ситуация, ще се разбере най-добре. Но аз забелязвам, че масово хората в България в действителност смятат за нещо нормално да забравиш за себе си, че като майка трябва да се отдадеш на децата до степен, в която забравяш, че съществуваш като отделна личност в името на децата и това те да са добре. Някакси нормализирано е.

При мен нещата се усещат горе-долу както ги описва Нуну.
В един момент нито работата ми доставяше удоволствие, нито майчинството. Имала съм няколко “избухливи периода”, в които просто искам да остана сама и да не правя нищо. Аз лично не мислех да пускам Калоян на ясла, планирах да си слея 2 майчинства и да си го следвам в нас, но уви не се получи и в интерес на истината се радвам за това. Едва ли бих издържала. Макар и той да е от тези дето много приказват (не чак с изречения, един път само каза “мамо имкам ам”, но се разбираме) има периоди на тръшкане за всичко и както хубаво си обяснява защо е цялата драма - пак не го разбирам. Планирам сега като тръгне на ясла да си използвам всичката отпуска за тези две години и да се “поглезя” малко. Да седна да изпия едно кафе сама, да прочета книга. Други такива малки неща, които ми липсват сега. Макар да се радвам, че нямаме баби наблизо, понякога ми се иска да имаше кой да го гледа за няколко часа. Особенно в дни като сега, когато баща му е в командировка и сме сами за дълго.

Аз съм човек, който се зарежда от комуникацията с други хора, за това и работата ми ми липсва малко. Последните месеци започнахме да се събираме с други майки от квартала и донякъде това също ми помогна да избягам от еднообразното. Все пак хора сме - различни, но все пак всички мечтаем за едно и също - да бъдем здрави и щастливи 🥰❤

Не вярвах, че ще стигна до този момент, но и на мен еднообразието ми идва малко в повече. И тъй като нямам много хобита, супер зареждащи странични занимания или тонове приятели - особено такива, които са свободни в работно време - най-добрата алтернатива за разнообразие, която виждам за момента, е връщането на работа. Но и аз като Цвети бих искала да имам един период от време само за мен преди това. Вече повече от година и половина животът ми се върти около детето, къщата и т.н. и въпреки това все още не съм успяла да си организирам спокойно ежедневието така че да ми харесва и да имаме условия вкъщи да си изкарваме добре малкото свободно време заедно. Без да мислим за битовизми и за задачи.

Цвети, и моите мисли са подобни напоследък, за книгите, за бабите, за тръшкането, за майчинството. При нас се получи сливането, но честно казано ми идва нанагорнище и ми минава през ума, че трябваше да изчакаме повече. Надявам се все пак след време да се насладим на ползите.

И ние сме като вас с бабите и дядовците. Малкото пъти, в които сме си били на гости, Борко пощурява от радост. Много им се радва и се разбират прекрасно. С удоволствие бих ги оставяла да го гледат за някой друг час, ако живееха във Варна. 

За тръшкането - доколкото се интересувах, говора наистина помага в някой случаи. Ако детето е неразбрано, естествено развития речник ще е плюс и проблема ще се разреши по-лесно. В много случаи обаче, тръшкането се получава, защото детето изпитва прекалено силни емоции, които не може да контролира. Тогава дори детето да говори гладко, пак може да избухва в тантруми. При някой деца периода на тръшкане идва доста след навършване на 2 годинки и може да продължи до 3-4г, тоест не е пряко свързан с говора. Но пак казвам - плюс си е. Борко определено изпада в ситуации, в които не може да ни обясни какво иска и нещата ескалират. Тогава ми се иска да знаеше повече думи и изречения. В други моменти обаче избухва толкова внезапно, за нещо толкова "абсурдно", че единствено мога да почакам малко да се успокои и да бъда до него, чак след това да опитам да му обясня ситуацията. Ето например скоро се случи да се тръшка на плажа, защото вълните му развалят дупките, които е решил да прави точно на брега. По време на толкова силна емоция мозъка му е тотално блокирал и нито мога да му обяснявам как "работи" морето, нито да контролирам вълните, че да се успокои.
Естествено, не всички деца преминават през такива периоди на тръшкане, но ние явно сме от късметлиите. Успокоявам се, че е нормално и гледам да правя каквото мога, за да му помагам да мине по-лесно през тези епизоди.   

Иначе и аз май се оплаквам прекалено много, ама да ви кажа честно - гадно е да си бременен и да гледаш активен тодлър. Не знам в момента с какво да се похваля. Дори кратки разходки в квартала ме докарват до задух и ми прималява ей така от нищото. Съответно излизаме доста по-малко и това ни се отразява зле и на двамата. Сега с тая карантина - съвсем ограничихме контактите. Все пак излизаме в по-забутаните улички на квартала, когато няма хора или заобикаляме отдалеч, защото иначе ще полудея толкова време вкъщи през лятото. В същото време приятелка ми пили на главата как сме нарушавали карантината и сме пръскали бацили по улицата. Ами съвстно ми е наистина, но в същото време имам познати, които дори си пуснаха детето на ясла с ковид, с надеждата лелите да не забележат, че има температура. А аз дори на двора си и на умрялата улица да не мога да изляза.