С какво ви дразнят свекървите? – 135

Е да де, ама ако майка ти се казваше по същия начин със странно за произнасяне име в чужбина? Не би кръстила дете на нея ли?

Мисля, че не се доразбрахме, Янтрич. Съмнявам се, че одобряваш търговията с имената на децата. Не става въпрос за принуда, а за априори дебилен подход.

Какво значи "ако го кръстиш Х, ще му купя апартамент"? Нима, ако детето се казва У, ти е по-малко внуче и за У не може апартамент, след като така и така си решил да купуваш на внучето си? По-добре не купувай нищо, но си затвори човката, че от простотиите, излизащи от нея, става течение.

И бащата, и дъщерята в случката, описана от мен, са идиоти. Да, знам, че някой може да каже, че ми  е лесно, защото аз съм осигурена, а апартаментът си е апартамент, но това е детето ти, не филанкишията.

Е, той после човека за второто внуче ще купи апартамент за да се казва на него. И така

Ето, давам. Баш тъй си е, затова ще ходим при моите родители. 😊 Всъщност вече не е вярно, все тая ми е, гледам да не се ядосвам, където и да отида, сядам и си пия кафето, връчвам голямото дете да си се радват и си почивам. Свекърите и те разбраха, че при живи родители и от моя страна просто няма как да стане всички големи празници да се превръщат в целодневни поклонения у тях.

Не.  С този си акъл бих избрала международно име. На майка ми името е такова, затова бих го избрала без никакво колебание и като знак на признание за всичко, което е направила за мен. Но вече е малко като качулка след дъжд.

Колкото и да са международни имената, във всяка страна си има съответното произношение, рядкост са имената, абсолютно идентични навсякъде. А във всяка една чужбина и особено в тези, към които има повече стремежи, се събират хора от цял свят, така че едва ли на местните им е  чак толкова странно да чуят различно име.

Eee, може, но говориш от камбанарията на човек не живял в чужбина и не му се е налагало да спелува ценното си българско име ежедневно.
Ся, много моля да не ме изяждате, знам каква голяма патриотичност е да носим “български” имена, пак повтарям - това е моят акъл, аз така бих постъпила. Инак вие - имате пълната ми благословия:)

Не става въпрос за патриотичност, нито за типично български имена, а за това, че никой не знае бебе на дни къде ще го отведе съдбата един ден, за да му избере съответното име.

Аз казах “в дни на световна глобализация”. Не се иска голямо мъдрене по въпроса.
Вижте, дами, не се налагам. Излагам становище на майка, която е била поставена в ситуация “съдбата” да го е отвела. Не съм гледала статистиката на отведените, сигурно в огромна.
Другото, без да ми се обиждате е бла-бла.
Моето становище беше, че тия носители на корени понякога са просто плаващи корени.
Спокойно можем да си го спестим.

Този дядо от примера поне е купил обещания апартамент, но историята познава и теми "свекървата обеща, но не прехвърли имота, как сега да сменя името на детето".

Ако Господ ми даде дете, в никакъв случай не бих сложила "ц" в името му. Голяма мъка ще бере в англоезичния свят.
За моето име, както и за останалите (ние сме три деца) са се водили страшни семейни войни, но те по-скоро са били битки в голямата война между сватовете, защото никой не е харесал никого. Първородното - на дядото от майчина страна, второто (аз) - първоначално е записано на бабата от майчина страна, после името е променено на бабата от бащината страна. Било е голямо разочарование, че не съм била момче, обаче понеже не е било сигурно, че ще има още един опит, се е водила битка за името. Накрая като се ражда наследникът, вече е било ясно, че другата страна за нищо не става и е бил кръстен на бабата от майчина страна.
Баща ми има брат и вече е имало двама внука, кръстени на бабата и дядото от към него, обаче искали още. Обаче без да се грижат за тях.
Майка ми е била единствено дете и дядо ми затова се е борил да остане името му поне като първо, ако не като фамилия. (Не че го оправдавам, но го разбирам.)
За малко съм се казвала на едната ми баба, която после ме отгледа и ме обичаше безкрайно. Беше ми пример в живота като човек и като домакиня. Винаги съм съжалявала, че не нося нейното име, а на жена, която не я беше грижа за мен и така или иначе после видях един път преди да умре (помолила да отида, за да ми иска прошка).
Даже като станах пълнолетна исках да си сменя името и фамилията, името с първоначално даденото ми, а фамилията с тази на дядо ми. Тя е известна в моето село, има и ливади, принадлежали преди на рода ни, които носят това име. Израстнала съм с чувство на принадлежност към този род,  защото на село  винаги те питат "Чие си?" и казваш от кой род си. Правих тогава консултация с адвокат, каза че е възможно, но е много дълъг процес, ще отнеме години. Дойдоха обаче лошите години с инфлацията, разболя се баба, после майка, дядо и изобщо не ми беше до това.
Като се се омъжих, ММ ми каза, че не държи да си сменям името, а и ще бъде сложно, но аз си го смених. След толкова години поне фамилията  ми е вече друга и може да е глупаво и дребнаво, колкото се радвам, че вземам името на мъжа ми (много го обичам), толкова и че оставям едно име, което не харесвах.
А една позната при получаване на гражданство в друга държава си смени цялото име. Първото, защото се произнася трудно, запази само първата буква, а фамилното, защото мрази мъжа си, но не може да се разведе с него заради финансови причини. Взе фамилията от майчина страна, от където всъщност са дошли парите. Сега е с различни имена в българските и в чуждестранните документи, обаче поне натри носа на мъжа си. Не я съдя, тя си знае какво ѝ е било, за да го направи.

Opposum, винаги много се радвам на включванията ти:) А не мога да го кажа по-добре - дами, не слагайте “Ц” в имената на децата си.

Моите баби и дядовци също са искали да съм кръстена на някого. Може би ако майка ми не беше толкоз опъка сега щях да имам поне имот на мое име, а не да блъскам в чужбина за тоя дето клати гората.
Аз и така избраното име от майка ми също не го харесвам. Произнася се трудно и мен навсякъде ме питат как се пише и т.н.
Ако името пък толкоз го мразех щях сега като пълнолетен човек да го сменя. Голяма работа.

Аз примерно не бих. След половин живот в чужбина още ме дразни да ми четат постоянно грешно името, че и фамилията. Ако имам деца също бих ги насърчавала да са отворени към света извън България, така че държа на международни имена.

И изобщо не си харесвам името, но не бих го сменила. Нелепо е, всички ме познават така. Но не бих го причинила на детето си, ще има стандартно име, което хората и в други държави са чували, могат да произнесат и знаят как се пише.

Аз не разбирам от къде идва това настояване на всички празници да сме у свекъри? Направо ми се изправят косите като наближи празник, вместо да се радвам, аз се напрягам, че дежурни трябва да сме там. И ако въобще си позволиш да не отидеш, се започват едни сръдни, натякване после поне половин година.. ужас. Гледам да не се спотайвам на празниците и да ги уважим, да видят внучето, обаче на мен ми е прекалено. Искам и аз да си наглася трапезата, да седна с ММ и детето и да си изкарам празника вкъщи. Но не би. То се започва със звънене от сутринта по сто пъти, докато окончателно не се потвърди, че ще присъстваме. Няма празник, който да не ми е развален. И не, не живеем далече едни от други, в един град сме. Оплаках се.. 😅