Каан Урганджъоулу - Преди, сега и в бъдеще.Приятели и колеги./ Yargı / Присъда / Тема 7

Дано само това не се стори на някоя от вас като (цитирам) : "коментарите все по-често започнаха да добиват  махленско ниво".

Та по темата за съмнението. Има различни видове съмнение, изходът от тях също е различен.
Има съмнение, според което "всичко е относително" и няма смисъл въобще да се търси истината, защото тя има много лица. ("Човекът е мярка на всички неща..." Протагор 5 в. преди Хр.). Всеки аргумент може да бъде оборен с контрааргумент. От тук -  споровете, диалозите, дискусиите не водят до достигане на общата истина, а са средство за налагане на едно мнение над друго. При предпоставката, че има много истини, целта е победата над противника. Споровете стават професионално занимание, а средствата не винаги почтени. С това се занимавали софистите в Антична Гърция и си имали логически уловки. Разчитали на одобрението на публиката. Тази практика и днес се среща в съдебните зали, в парламентите.  
Има и друг вид съмнение - това на Декарт, когого спомена Димето. То отчита: различията в тялото, сетивата, човешкото състояние; в нещата, които мислим и тяхното разположение, количеството им; в различните гледни точки (близо - далече, горе - долу...); дали ни се явяват често или рядко; различията в нравите, обичаите, законите, културата на дадена общност, в които се формираме. Преди Декарт Френсис Бейкън е формулирал и 4 типа "идоли (заблуди) на разума", които не забелязваме, но препятстват мисленето ни - най-общо: структурата на собствена душа, собствено мнение, обществено мнение, (слухове, "както СЕ казва"), теории. Отчитането на тези и други фактори формират едно търсещо съмнение, съмнение, което осъзнава, че човешките възможности за познание са ограничени и във времето, и в пространството. То знае, че няма непоколебима истина и че по-важен е пътят към нея. В този смисъл, според мен е и подзаглавието - човешкият мозък е устроен НЕ да търси истинаТА (членувана, тя е една, абсолютна!), а да разказва истории (на мисловния път и опит на човек). Вторият вид съмнение е първата причина за съществуването на човешката култура въобще. Благодарение на него са създадени методи на мислени, мисловни и езикови форми на мисленето, закони на мисленето, теории за връзката му с емоционалния, волевия и въображаемия свят на човека...
За моралния релативизъм.
Морално съвършен човек няма. Само Бог! И все пак, независимо от епохата и културата, е можел и е трябвало да избира - каква е целта и какви са средствата. Не е все едно целта да е благото на собствения Аз или благото на другите; удоволствията или живот - аскеза; щастието или дълга (- цел, а щастието като възможна награда). В зависимост от това моралната оценка следи: действията, мотивите за тях, последиците (за себе си - за другите, в настоящето - в бъдещето). И ... как се носи отговорност за всичко изредено.
Ще завърша с един пример. През 90-те години Майкъл Капустин създава пирамидата "Лайф чойс", в която хиляди наивници губят спестяванията си. На обвиненията в измама, той отговаря: "Всеки си има своя истина".
Такава "истина" води до черногледство, безизходица, отчаяние. А съмнението прави човек или тих в самотата си, или креслив.