Пубертетът при момичетата – как да подготвим децата? - 13

Ваня, като по-малки ги водех да опитат от всичко, каквото се предлага в разумна близост. Тук има възможност да се направят няколко пробни тренировки, преди да се запише детето, за да се ориентира харесва ли му. Разбира се, записвах само когато им хареса. Има момент, когато се повлияват и от приятели, но ако заниманието не е тяхното, бързо отпада. Не съм поставяла условия, както двете години на yahoo, но без спорт не са оставали.  Имало е залитане и по спортове, които не харесвам или не искам да се занимават, но съм ги водела да опитат въпреки личното ми мнение. Примери - момчетата искаха класическа борба заради приятелче. Местния клуб по борба е много силен, вади национални състезатели. Опитаха веднъж и се върнаха потресени. Не повториха. Малката искаше езда, повлияна от любим детски филм. Аз не, защото клубът по езда е далече и щеше много да ме затрудни логистично. А и имах вътрешна информация за проблеми и натиск. Заведохме я на пробна тренировка - реши че много друса и много мирише и това беше.
Представях си я плувкиня и танцьорка, има вродена грация и подходящо телосложение, но тя гори за хандбала - контактен, агресивен, бърз, мъжки спорт. На терена се превръща в зверче - мачка и гази без милост. Като свали екипа е пак котенце.

За децата ни спорта е естествен, движението е необходимост, носи им радост и удоволствие. Това се постига с ранно започване на организирани спортни занимания и родителска ангажираност без никакво притискане. През локдауните ходеха да тичат из полята и горите наоколо - треньорите им искаха определени километри на седмица и бяха мотивирани да ги изпълнят. Други родители се оплакваха, че децата им се отпуснали, губят форма, нямат мотивация. Моите си бяха направили сами график и си го спазваха.
Спортът дава много. Съгласна съм с yahoo.

Единственото, което не разбирам, е, ако спортът е дисциплинирал децата, защо това не остава и след прекратяване на дейността? Като си се научил, как да си разпределяш времето, би трябвало това умение да ти остане и след това, а да не зависи, дали и колко спорт правиш. Но може би аз съм такъв характер.

Deni- meni, моето обяснение е, че всеки търси "на баницата мекото". И това не става от раз, а постепенно- тази седмица пропуснеш един път, следващата два и така се повлича...
Водила съм дъщеря ми с мен на йога, не й допадна, но йогата за деца и тийнове е много по- различна от тази за възрастни, така, че- нормално.
Mößbauer-Effekt, аз съм тренирала хадбал, много огнен, изпълнен с емоции спорт Може би от там повече ми допадат занимания в колектив, отколкото самостоятелно вкъщи. Имам потребност от заедност.
А да се запази спорта, който е бил досега при тийн е доста трудно. Покрай мен има доста примери на деца, които на тази възраст отказват спортове, на които са ходили с години. Разбира се, тук е важно и кой и какво е било движещата сила.
Както писах и преди, дъщеря ми приключва с колоезденето и тези дни й е последно състезание, снощи беше тъжна затова, много ще й липсва. Казах й, че винаги може да ходи и да помага на треньора при нужда. Говорихме, че ако иска може да намери друго, но тя като типичен тийн ми каза, че е много лесно да се каже това Другите спортове пък ги отсвирвала с лека ръка.
Ние обичаме да ходим и по походи и въпреки, че тя се дърпа и мрънка, като се върнем се чувства горда от себе си и преживяното, но все повече се пазари да не идва. Вярвам, че ще продължи движението, но борбата с телефони и компютри е много неравна

Да си призная честно беше повече форма на "манипулиране" от ранна детска възраст. Показвах й умения, сръчност, точност, ловкост и т.н. във всевъзможни правилно подбрани игри с нея и винаги на въпроса как може да съм толкова добър във всичко отговора ми винаги беше защото съм тренирал карате. Е, не се учудих, че от толкова неща които опита и тя прегърна каратето като нещо свое, започна тригодишна още в детската градина и положи всички усилия за да им изгубим вече броя на златните медали от състезанията. Отделно когато се задържи на едно място повече време създава приятелства и градивна конкуренция, които допълнително засилват връзката с този спорт.

Аз не настоявах,чаках сама да реши.
Реши сама и за обеци месец преди да стане на 13г.

През всичките години, преди Ковид, държахме да има един спорт и 1-2 други занимания по интереси като единственото условие беше да реши лятото дали иска да продължи и започне ли, да си изкара годината и да не остави отбора без състезател.


На танците ходеше 6 години, а на скаутите 8, но сама реши и не иска да продължи повече с нито един от тях.

Засега не тренира нищо, извън училищния спорт, но сама е решила да пробва различни неща когато започне гимназия есента.

Там ще се види какво и що.
Засега си почива и прави каквото й се прави след като се върне от у-ще в 4 часа следобеда и прекарва време с баща си много като все му помага и се учи на много ценни практически умения (оправяне на кола, смяна на гуми, косене на трева, пазаруване за части, сглобяват комп заедно, проверка на масло, събиране на багаж, раз/сглобяване на мебели и прочие).

За това дали ще им хареса даден спорт имат значение не само спорта, но и треньора както и качеството на децата там. Налагало ми се е да я карам на по над 20км по-далеч на друго място където преценям условията за това да са по-добри. Случвало се е заради треньор да се откаже. Случвало се е и заради посредствени деца ходещи там само защото родителите го искат. В йогата стана много добра, но текучеството на децата беше голямо и й писна да е най-добрата там и да скучае все с новобранци. Висш пилотаж е да съчетаеш всички фактори по най-благоприятен начин за по-значими успехи.

Три училища за танци е сменяла примерно, защото първото премести студиата си на 10км от нас, второто не предлагаше състезателни дисциплини, които тя искаше най- много и с третото спря по времето на локдауните, като не искаше да продължи като отвориха.

При двама работещи на пълен ден родители и дете под 13, нещата бяха в пъти по- трудни, но сме го правили за да може да опита каквото желае.

И ние се поизмъчихме сами в чужбина без да има баби и дядовци да помагат когато сме прекалено заети, но направихме всичко възможно това по никакъв начин да не се отрази на желанието й да ходи на каквото пожелае защото в повечето неща виждахме единствено правилна инвестиция в нея и бъдещето й. Част от успеха е и енергията която влагат родителите без да им личи че са заети и нямат особено желание да тичат из целия град вечер когато са най-уморени. Може би моето желание и енергия беше водещото в началото докато се появиха и приятелите там заради които нямаше търпение да стане време за да отиваме да се видят.

И в чужбина, и в милата ни родина никога не съм разчитала на баби/ дядовци/ лели/ стринки да ми водят децата някъде.
Въпрос на организация. Сложно е с логистиката (още повече, когато и другият родител е постоянно в командировки), еднозначно. Особено, когато имаш още едно дете, което, разбира се, е с различна програма в друг квартал.
Неслучайно съм търсила работа, в която хоум офисът и гъвкавото работно време не са проблем.

То е ясно, че не сме разчитали на баби и детето ни не е ходело на градини и занимални, но е факт, че логистиката е доста сложна.

Мм също пътуваше често и като е тук поема всички развозвания, прегледи, вземания и доброволстване в училището, защото моята работа е от вкъщи, но не е гъвкава и никъде не мога да мръдна 10 часа дневно.

Но пък поемах всички ваканционни или почивни дни от училище ( които са почти всеки петък) и ваканциите за да не се налага да се води, взема и стои някъде по цял ден.

Аз пък си признавам, че съм мързелива в това отношение и не бих робувала на постоянно водене на извънкласни форми. На пешеходно разстояние - да. По-далеч - не. Децата може да не се занимават с логистика, но пак усещат напрежението от нея. Когато беше пределния момент да решим дали дъщеря ми ще кандидатства в по-елитно училище, до което да пътува с автобус, ако я приемат или ще ходи в кварталното (пак много добро), тя беше категорична - иска в кварталното, защото е на 10 минути пеш, а в другото можело да кандидатства, само ако ѝ било на пешеходно разстояние.
И още, британската посредственост ме изненадва много. От една страна, съгласна съм, че не може само най-талантливите деца да се занимават с нещо, напротив - нека се дава шанс на повече да опитат, но пък и учители и треньори хич да не си дават зор и да смятат, че таланта сам ще се разгърне, също не съм съгласна.

Блу,
Не знам, дали ти се определяш за мързелива, но аз пък нямам кола, та 20 км за тренировка не мога да си позволя. Децата пътуват с автобус  до училище, но в квартала нямаме училище след 4 клас. Водили сме децата 5 г. на 30 км за българско училище с обществен транспорт, отнемаше ни 3 часа път и заета всяка неделя. Ако трябваше и за тренировки щяхме да се гътнем всички.
Та всичко е въпрос на възможности.

И аз не шофирам и всички занимания са след 5 и под 3км, които вървим ако няма удобни автобуси ( в 90% от случаите няма) и в нашата шест месечна ужасно студена зима си е приключение, но съм го правила и пак ще го правя, ако се налага.


Особено съботните три часови тренировки сутрин където я водя в 10 и до 1 я чакам да свърши в студиото за да се приберем, след 50+ часова заетост и две вечери занимания от 5-8 с пътя ми идваше нанагорно признавам.

От две години шофирам и лятото я карам и връщам от занимания, но предпочитам да ползвам ГТ или да вървим пред шофирането.

Наистина е въпрос и на възможности, но съм съгласен и че с по-добра организация може да се компенсират оправданията, че щяло да бъде по-трудно. Дъщерята винаги е учила в училищата около нас на пешеходно разстояние, но за състезанията ходеше в един частен колеж доста далеч и там постигна много успехи, твърдеше че й носи късмет. Толкова се беше впечатлила от това училище, че в пети клас се хвана здраво да учи и искаше да продължи само в това училище. Класира се в стоте приети деца за седми клас от няколко хиляди кандидата. При такава амбиция как да й откажеш, че било далече и т.н. оправдания. Сега ще сме 5 години с по 40км в повече всеки ден, няма училищен автобус толкова далече. Правят се и компромиси с по-маловажните неща разбира се.