От Керим Ългаз до Санджар Ефеоглу...
Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 422
- Публикувана: 20 септ. 2022, 13:42 ч.
- Последно мнение: 22 ноем. 2022, 17:58 ч.
# 556
7 ноем. 2022, 15:04 ч.
За размърдване - Санджар.
Енгин днес е лайкнал вчерашният маратон в Истанбул - участието на представители от Шел.
https://www.instagram.com/p/Ckpr9-NM79u/
В линка има няколко снимки - със стрелката в наше дясно може да се видят.
Виж целия пост
За размърдване - Санджар.
Енгин днес е лайкнал вчерашният маратон в Истанбул - участието на представители от Шел.
https://www.instagram.com/p/Ckpr9-NM79u/
В линка има няколко снимки - със стрелката в наше дясно може да се видят.
# 558
7 ноем. 2022, 23:54 ч.
Ето, имаме поредната история на Енгин от бр. 47 на списание Kafasına göre.
Превод Barisea, с благодарност.
НАИЛОВЦИТЕ ВЪТРЕ В НАС
От доста време не просто не можеше да разбере къде се намира, но и чувствата, и разумът му не можеха да го настигнат. Приглушените гласове, гостуващи в ухото му, се обединиха в обща какофония и му подсказаха, че се намира в меко казано не особено цветущо състояние. Опита да отвори очи, все едно вдигаше щора, но всичко, което попадна в полезрението му, беше повърхността на напукан сив таван. Усети, че се намира в легло. По-скоро, стигна до заключението, че се намира в легло, тъй като иначе нямаше как ръцете и краката му да висят във въздуха.
- Г-н Наил, г-н Наил...
Сега си спомни, че се казва Наил. А след като го наричаха „господин“, значи беше възрастен. С всяко вдишване опитваше да си спомни нещо, но свистящите звуци, идващи от дробовете му, оцветяваха картините в паметта му в черно. Съдейки по ъгъла, от който идваха шумовете, в помещението имаше най-малко двама души. Отвори очите си още и без да вдига глава, леко вирна брадичка нагоре, за да разшири зрителното си поле. Една жена и двама мъже срещу него продължаваха да повтарят същата фраза. Бяха облечени в бели престилки. По тона на гласовете им, както и по миризмата, се досети, че е в болница. От многократните повторения разбра, че се казва Наил. Странно нещо е паметта – не си помниш името, но знаеш какво е болница и че докторите носят бели престилки. Получил вече име, но изгубил паметта си, г-н Наил продължаваше да носи целия външен свят във вътрешния си джоб. Ако можеше да състави изречение, щеше да поиска огледало, за да си види лицето, възрастта и що за човек е. Тонът на докторката даваше да се разбере, че тя е по-главна от останалите, а сега го повиши още повече:
- Г-н Наил, добре ли сте?
Г-н Наил опита да навлажни пресъхналите си устни с език и издишайки, изрече:
- Огледало...
Трите бели престилки в един глас:
- Огледало?
Прекара език по устните си, опитвайки се да събере сили за цяло изречение:
- Искам да видя лицето си... огледало...
Докторката се обърна към застаналия малко зад нея стажант:
- Бихте ли поискали огледало от сестрата?
Стажантът напусна стаята и забърза по коридора, любопитен каква полза ще има от огледалото.
Тъй като беше изразходвал всичката си енергия да състави изречението, очите на Наил почнаха да се затварят. Точно тогава, прехвърлил цялото си любопитство в походката, стажантът влезе и подаде огледало на докторката. Тя го повъртя в ръцете си и каза:
- Г-н Наил, донесохме ви огледало, както поискахте.
Повдигайки тежките завеси от клепачите си, той опита да погледне в огледалото. Докторката го приближи още малко, за да влезе в зрителното му поле.
Отвори напълно очи и срещна мъжа в огледалото. В него имаше едно старо лице. Застинало бледо изражение, типично за хора, наближаващи деветдесетте. Виждайки се в такова състояние, той все едно живна и се приближи още малко до огледалото. Плъзналите по цялото му лице вени засенчваха всичко, което усеща, всичките му чувства към живота. Затвори отново очи и почна да разговаря с вътрешното си „аз“:
Точно така, казвам се Наил, стар съм, почти на деветдесет. Намирам се в болнична стая и скоро ще умра. Явно, малко преди смъртта човек чува и усеща всичко по-ясно. Ето, чувам пулса на докторите до мен; скоро моето сърце ще спре, докато сърцата на милиони други ще продължат да бият. С всяко вдишване усещам миризмата на болницата, примесена с отчаянието на пациентите. В един дъх различавам хубавите и лошите миризми, пронизали света. Не знам от колко време съм в тази болница и лежа на това болнично легло. Очите ми са обградени от бяла рамка, минавам през нея, приятно ми е да виждам как нещата в паметта ми стават все по-ясни. Виждам и усещам подробностите от живота си така, все едно пътешествам през миналото си със скоростта на светлината.
Разговаряше с наиловците вътре в себе си, завещавайки им всичко, което чувства преди смъртта. Колкото повече разговаряше, толкова повече се приближаваше към смъртта, но и толкова повече се хващаше за живота. Един от наиловците в него, знаейки, че остава съвсем малко време, не издържа:
- Спокоен ли си? Доволен ли си от нас?
Не можа да отговори. Не очакваше такъв въпрос от вътрешния себе си.
- Съжалявам за някои неща, разбира се... Такъв е животът. Никой не може да каже, че е използвал времето си правилно.
- За какво съжаляваш?
- Иска ми се да бях прекарвал повече време с близките си.
- И това няма край.
- Очите ми са обградени от бяла рамка, но всичко, което съм преживял, включително и детството ми, го виждам през нея. Мъчно ми е за детството. Пропуснах да бъда дете.
- Какво друго виждаш?
- Хубави спомени от времето с любимите хора.
- Когато спреш да виждаш спомените си, ще умреш ли?
- Така мисля.
- Иска ми се да имаше повече хубави спомени.
- И аз.
- Значи така изглежда съжалението преди смъртта.
- Май да.
- Нищо лошо ли не виждаш?
- Не, изобщо. Сигурно, защото не искам да го видя. Иначе не са едно и две.
- Чуваме все по-малко и по-малко шумове. Защо?
- Пулсът ми се забави. Мисля, че ми свършиха хубавите спомени. Бялата рамка около очите ми почна да помръква.
Гласовете ставаха все по-приглушени, бялата рамка бе погълната от шум. Времето спря, гласовете изчезнаха, последни се стопиха приглушените звуци. Само един звук отекваше в тишината – ударите на сърцето.
Като отвори очи, поиска да види къде е отишъл след смъртта си. Бе започнал да усеща болка – толкова силна, че изглеждаше достатъчна да го убие. Неспособен да се справи с нея, затвори очи и отново почна да чува звуците от болничната стая. Пак отвори очи, опитвайки да разбере къде се намира. Тримата доктори в стаята му се бяха преърнали в лекари от спешното. Една жена го дефибрилираше, друга превързваше главата му, а трета говореше развълнувано по телефона. Наил погледна надолу към стъпалата си и успя да види ръцете и лицето си без помощта на огледало. Не беше на деветдесет. Беше двайсет и пет годишен строител. Преди половин час бе паднал от петия етаж. Докторката продължаваше да го дефибрилира, опитвайки да го съживи с дъха си. В линейката сърцето му бе започнало отново да бие, макар и неравномерно. Спешната, която го дефибрилираше, каза нежно:
- Дръж се още малко, Наил. Почти сме в болницата.
Със затворени очи, почти сякаш говорейки на останалите наиловци вътре в себе си:
- Обадете се на Неджля, кажете ѝ да дойде.
Спешните се усмихнаха на изречението, което им се стори като хващане обратно за живота:
- Разбира се, веднага. Коя е Неджля?
- Моята любима, моята жена.
________________________________________________________________________
* Наил е турско мъжко име. Така се казва главният герой в разказа.
Виж целия пост
Ето, имаме поредната история на Енгин от бр. 47 на списание Kafasına göre.
Превод Barisea, с благодарност.
НАИЛОВЦИТЕ ВЪТРЕ В НАС
От доста време не просто не можеше да разбере къде се намира, но и чувствата, и разумът му не можеха да го настигнат. Приглушените гласове, гостуващи в ухото му, се обединиха в обща какофония и му подсказаха, че се намира в меко казано не особено цветущо състояние. Опита да отвори очи, все едно вдигаше щора, но всичко, което попадна в полезрението му, беше повърхността на напукан сив таван. Усети, че се намира в легло. По-скоро, стигна до заключението, че се намира в легло, тъй като иначе нямаше как ръцете и краката му да висят във въздуха.
- Г-н Наил, г-н Наил...
Сега си спомни, че се казва Наил. А след като го наричаха „господин“, значи беше възрастен. С всяко вдишване опитваше да си спомни нещо, но свистящите звуци, идващи от дробовете му, оцветяваха картините в паметта му в черно. Съдейки по ъгъла, от който идваха шумовете, в помещението имаше най-малко двама души. Отвори очите си още и без да вдига глава, леко вирна брадичка нагоре, за да разшири зрителното си поле. Една жена и двама мъже срещу него продължаваха да повтарят същата фраза. Бяха облечени в бели престилки. По тона на гласовете им, както и по миризмата, се досети, че е в болница. От многократните повторения разбра, че се казва Наил. Странно нещо е паметта – не си помниш името, но знаеш какво е болница и че докторите носят бели престилки. Получил вече име, но изгубил паметта си, г-н Наил продължаваше да носи целия външен свят във вътрешния си джоб. Ако можеше да състави изречение, щеше да поиска огледало, за да си види лицето, възрастта и що за човек е. Тонът на докторката даваше да се разбере, че тя е по-главна от останалите, а сега го повиши още повече:
- Г-н Наил, добре ли сте?
Г-н Наил опита да навлажни пресъхналите си устни с език и издишайки, изрече:
- Огледало...
Трите бели престилки в един глас:
- Огледало?
Прекара език по устните си, опитвайки се да събере сили за цяло изречение:
- Искам да видя лицето си... огледало...
Докторката се обърна към застаналия малко зад нея стажант:
- Бихте ли поискали огледало от сестрата?
Стажантът напусна стаята и забърза по коридора, любопитен каква полза ще има от огледалото.
Тъй като беше изразходвал всичката си енергия да състави изречението, очите на Наил почнаха да се затварят. Точно тогава, прехвърлил цялото си любопитство в походката, стажантът влезе и подаде огледало на докторката. Тя го повъртя в ръцете си и каза:
- Г-н Наил, донесохме ви огледало, както поискахте.
Повдигайки тежките завеси от клепачите си, той опита да погледне в огледалото. Докторката го приближи още малко, за да влезе в зрителното му поле.
Отвори напълно очи и срещна мъжа в огледалото. В него имаше едно старо лице. Застинало бледо изражение, типично за хора, наближаващи деветдесетте. Виждайки се в такова състояние, той все едно живна и се приближи още малко до огледалото. Плъзналите по цялото му лице вени засенчваха всичко, което усеща, всичките му чувства към живота. Затвори отново очи и почна да разговаря с вътрешното си „аз“:
Точно така, казвам се Наил, стар съм, почти на деветдесет. Намирам се в болнична стая и скоро ще умра. Явно, малко преди смъртта човек чува и усеща всичко по-ясно. Ето, чувам пулса на докторите до мен; скоро моето сърце ще спре, докато сърцата на милиони други ще продължат да бият. С всяко вдишване усещам миризмата на болницата, примесена с отчаянието на пациентите. В един дъх различавам хубавите и лошите миризми, пронизали света. Не знам от колко време съм в тази болница и лежа на това болнично легло. Очите ми са обградени от бяла рамка, минавам през нея, приятно ми е да виждам как нещата в паметта ми стават все по-ясни. Виждам и усещам подробностите от живота си така, все едно пътешествам през миналото си със скоростта на светлината.
Разговаряше с наиловците вътре в себе си, завещавайки им всичко, което чувства преди смъртта. Колкото повече разговаряше, толкова повече се приближаваше към смъртта, но и толкова повече се хващаше за живота. Един от наиловците в него, знаейки, че остава съвсем малко време, не издържа:
- Спокоен ли си? Доволен ли си от нас?
Не можа да отговори. Не очакваше такъв въпрос от вътрешния себе си.
- Съжалявам за някои неща, разбира се... Такъв е животът. Никой не може да каже, че е използвал времето си правилно.
- За какво съжаляваш?
- Иска ми се да бях прекарвал повече време с близките си.
- И това няма край.
- Очите ми са обградени от бяла рамка, но всичко, което съм преживял, включително и детството ми, го виждам през нея. Мъчно ми е за детството. Пропуснах да бъда дете.
- Какво друго виждаш?
- Хубави спомени от времето с любимите хора.
- Когато спреш да виждаш спомените си, ще умреш ли?
- Така мисля.
- Иска ми се да имаше повече хубави спомени.
- И аз.
- Значи така изглежда съжалението преди смъртта.
- Май да.
- Нищо лошо ли не виждаш?
- Не, изобщо. Сигурно, защото не искам да го видя. Иначе не са едно и две.
- Чуваме все по-малко и по-малко шумове. Защо?
- Пулсът ми се забави. Мисля, че ми свършиха хубавите спомени. Бялата рамка около очите ми почна да помръква.
Гласовете ставаха все по-приглушени, бялата рамка бе погълната от шум. Времето спря, гласовете изчезнаха, последни се стопиха приглушените звуци. Само един звук отекваше в тишината – ударите на сърцето.
Като отвори очи, поиска да види къде е отишъл след смъртта си. Бе започнал да усеща болка – толкова силна, че изглеждаше достатъчна да го убие. Неспособен да се справи с нея, затвори очи и отново почна да чува звуците от болничната стая. Пак отвори очи, опитвайки да разбере къде се намира. Тримата доктори в стаята му се бяха преърнали в лекари от спешното. Една жена го дефибрилираше, друга превързваше главата му, а трета говореше развълнувано по телефона. Наил погледна надолу към стъпалата си и успя да види ръцете и лицето си без помощта на огледало. Не беше на деветдесет. Беше двайсет и пет годишен строител. Преди половин час бе паднал от петия етаж. Докторката продължаваше да го дефибрилира, опитвайки да го съживи с дъха си. В линейката сърцето му бе започнало отново да бие, макар и неравномерно. Спешната, която го дефибрилираше, каза нежно:
- Дръж се още малко, Наил. Почти сме в болницата.
Със затворени очи, почти сякаш говорейки на останалите наиловци вътре в себе си:
- Обадете се на Неджля, кажете ѝ да дойде.
Спешните се усмихнаха на изречението, което им се стори като хващане обратно за живота:
- Разбира се, веднага. Коя е Неджля?
- Моята любима, моята жена.
________________________________________________________________________
* Наил е турско мъжко име. Така се казва главният герой в разказа.
# 559
8 ноем. 2022, 00:21 ч.
Привет. Благодаря за преведения разказ.
Страхът, че ще изпуснеш много щастливи мигове, че ще минат години, ще се обърнеш и ще видиш, че зад теб няма нищо или не това, което си искал.
Тъжен разказ...
За героя не е, той е на 25 и има време да промени всичко.
Виж целия пост
Страхът, че ще изпуснеш много щастливи мигове, че ще минат години, ще се обърнеш и ще видиш, че зад теб няма нищо или не това, което си искал.
Тъжен разказ...
За героя не е, той е на 25 и има време да промени всичко.
# 560
8 ноем. 2022, 05:12 ч.
Тъжен разказ, много тъжен...
Благодаря на Барисеа за превода.
Освен това държа да напиша (не, че това не е известно на всички тук или казвам нещо ново, но все пак...), че винаги големи благодарности заслужава и Марияна, за това, че съдейства за абсолютно всички преводи на Енгиновите разкази, сериали, филми, интервюта, рекламни клипове и всичко друго, което се публикува на български език за и от Енгин! Тя като неуморна пчеличка винаги подготвя почвата за преводите. (Оставям настрана правенето на субтитрите, качването по разни сайтове и много други трудоемки неща, които тя върши...)
Виж целия пост
Благодаря на Барисеа за превода.
Освен това държа да напиша (не, че това не е известно на всички тук или казвам нещо ново, но все пак...), че винаги големи благодарности заслужава и Марияна, за това, че съдейства за абсолютно всички преводи на Енгиновите разкази, сериали, филми, интервюта, рекламни клипове и всичко друго, което се публикува на български език за и от Енгин! Тя като неуморна пчеличка винаги подготвя почвата за преводите. (Оставям настрана правенето на субтитрите, качването по разни сайтове и много други трудоемки неща, които тя върши...)
# 561
8 ноем. 2022, 06:22 ч.
Добро утро!
Аз пак по разказа 🙂 Докато мигнеш и годините са се извъртяли, каквото си направил, направил, не всичко зависи от теб. Но все пак...Когато си на 25 не мислиш за след 10,за след 20,30 години, това ти се вижда необозримо далеч,мислиш си, че хората, които обичаш ще са винаги до теб, по-точно не го мислиш, света се върти около теб. Съдиш с лека ръка и се мислиш за недосегаем. Докато не паднеш от високо и се гледаш със смъртта очи в очи. Да не чакаме това да се случи. "Яж, моли се и обичай", имаше един такъв филм с Джулия Робъртс. Живота всъщност е простичък, ние си го усложняваме.
Хубав ден и бъдете здрави!
Виж целия пост
Аз пак по разказа 🙂 Докато мигнеш и годините са се извъртяли, каквото си направил, направил, не всичко зависи от теб. Но все пак...Когато си на 25 не мислиш за след 10,за след 20,30 години, това ти се вижда необозримо далеч,мислиш си, че хората, които обичаш ще са винаги до теб, по-точно не го мислиш, света се върти около теб. Съдиш с лека ръка и се мислиш за недосегаем. Докато не паднеш от високо и се гледаш със смъртта очи в очи. Да не чакаме това да се случи. "Яж, моли се и обичай", имаше един такъв филм с Джулия Робъртс. Живота всъщност е простичък, ние си го усложняваме.
Хубав ден и бъдете здрави!
# 562
8 ноем. 2022, 09:07 ч.
Добро утро в ден вторник от капитан Салих.
Успешен да е, да имаме добри новини, че по тв тази сутрин...
Историите на Енгин винаги са разтъсващи. И "Наилонците вътре в нас" ни кара да се замислим за живота. А любовта към близките ни хора - без нея не може. Колко добро бихме сторили, колко лошо бихме направили или сме направили - да мислим, че денят за равносметка не е далеч в измерението на времето...
Виж целия пост
Добро утро в ден вторник от капитан Салих.
Успешен да е, да имаме добри новини, че по тв тази сутрин...
Историите на Енгин винаги са разтъсващи. И "Наилонците вътре в нас" ни кара да се замислим за живота. А любовта към близките ни хора - без нея не може. Колко добро бихме сторили, колко лошо бихме направили или сме направили - да мислим, че денят за равносметка не е далеч в измерението на времето...
# 563
8 ноем. 2022, 10:18 ч.
Добро утро момичета
Сърдечни благодарности за преведения разказ!
Увлечени в ежедневието, многото часове работа или пък тази на няколко места, вечното бързане да свършим това или онова - накрая ни дава тази тъжна равносметка. Пропуснатите възможности да бъдем повече време с хората, които обичаме и заради които всъщност правим всичко това.
Казвам го от позицията на работеща в сфера, където няма почивни и празнични дни - има 24 часов режим на работа.
Толкова празници съм пропуснала, а съм тичала да работя. Синът ми беше малък и от него се искаше да разбира, че мен ме няма цял ден или цяла нощ, че на Коледа ще си отвори подаръците без мен...
Че няма да отидем някъде заедно в събота или неделя.
И какво - времето мина и замина, въпреки, че съм опитвала винаги да компенсирам тези моменти.
Сега е голям и всъщност той прави същото - работи почивните и празничните дни, защото колегите му са семейни и да могат те да почиват.
Тъжна работа... Ама всеки път си казваш - другият път аз ще почивам.
Поучителен разказ на Енгин. Добре, че героят му е млад човек и има време да си натрупа хубави спомени.
Виж целия пост
Добро утро момичета
Сърдечни благодарности за преведения разказ!
Увлечени в ежедневието, многото часове работа или пък тази на няколко места, вечното бързане да свършим това или онова - накрая ни дава тази тъжна равносметка. Пропуснатите възможности да бъдем повече време с хората, които обичаме и заради които всъщност правим всичко това.
Казвам го от позицията на работеща в сфера, където няма почивни и празнични дни - има 24 часов режим на работа.
Толкова празници съм пропуснала, а съм тичала да работя. Синът ми беше малък и от него се искаше да разбира, че мен ме няма цял ден или цяла нощ, че на Коледа ще си отвори подаръците без мен...
Че няма да отидем някъде заедно в събота или неделя.
И какво - времето мина и замина, въпреки, че съм опитвала винаги да компенсирам тези моменти.
Сега е голям и всъщност той прави същото - работи почивните и празничните дни, защото колегите му са семейни и да могат те да почиват.
Тъжна работа... Ама всеки път си казваш - другият път аз ще почивам.
Поучителен разказ на Енгин. Добре, че героят му е млад човек и има време да си натрупа хубави спомени.
# 564
8 ноем. 2022, 11:57 ч.
Добър ден!
Имаме преведен разказ,Благодаря Марианка!:heart:!
Ще го прочета малко по- късно!
От вчера времето нещо не ми стига,но ще наваксам!
Хубав и спорен вторник!
Виж целия пост
Имаме преведен разказ,Благодаря Марианка!:heart:
!Ще го прочета малко по- късно!
От вчера времето нещо не ми стига,но ще наваксам!
Хубав и спорен вторник!
# 565
8 ноем. 2022, 12:34 ч.
Снимки от интервю на Енгин и Бергюзар.
Много готини и двамата.
Виж целия пост
Снимки от интервю на Енгин и Бергюзар.
Много готини и двамата.
# 566
8 ноем. 2022, 14:26 ч.
Готов е преводът на книгата "Тишина" на френски.
Скоро ще може да се закупи.
Виж целия пост
Готов е преводът на книгата "Тишина" на френски.
Скоро ще може да се закупи.
# 567
8 ноем. 2022, 18:06 ч.
Това е много хубава новина.
Обаче, не само Енгин е супер - феновете му също. Няма дори и една непреведена дума, щом се касае за него.
Сериали, филми, разкази, книги, интервюта - всичко.
Виж целия пост
Обаче, не само Енгин е супер - феновете му също. Няма дори и една непреведена дума, щом се касае за него.
Сериали, филми, разкази, книги, интервюта - всичко.
# 568
8 ноем. 2022, 19:49 ч.
Вечерен привет от Умут, време е за филм по тв, а от 22 ч. среща със Санджар по Д. Фемили.
Виж целия пост
Вечерен привет от Умут, време е за филм по тв, а от 22 ч. среща със Санджар по Д. Фемили.
Препоръчани теми