СЕДМИ клас започна ударно

Баба Цветана се качваше по стълбите на подлеза на Софийския университет, дърпайки тежка, близо осемкилограмова, шарена пазарска количка. (...) Отиваше към гарата, за да хване влака за село Железница. Мярнах я отдалеч, бързайки за някаква делова среща. Стъпало по стъпало, бавно и полека тя се клатушкаше нагоре, а около нея народ. Народ бе, млади хора колкото щеш, здрави и прави. И никакво внимание. Грабнах количката с усмивка, докато изричах „Може ли?“.
–   Ей, че то останали готини млади хора в България, бре! – възкликна баба Цветана, ухилена до уши.
–   Е как – отговорих сподавено.
От заключението ѝ ми заседна буца в гърлото.
И така разговорът с баба Цветана тръгна бавно и полека, стъпало по стъпало нагоре. Била учителка. И преподавател била за кратко в „ей тоз университет зад нас“. (...) Сподели ми с детска, бликаща на порои от очите радост как се е видяла с колеги от Университета.
–   И слушай, слушай. Срещнахме се случайно, че се и познахме! След толкова време.
Вече не бързах чак толкова. Бях закъснял така или иначе. Знаех, че тези неслучайно случайни срещи са един път, и не исках да пропусна момента.
Продължихме по жълтите павета и баба Цветана ми разказа следната история.
Преди двайсетина години, абе и тя не помнеше кога точно, ама внуците били трети клас тогава, със сина ѝ Павел в голяма разпра влезли. За ореха в двора на къщата, дето го спомена. Десетина метра дърво било, на над петдесет години по него време. Баба Цветана лично помни как с баща ѝ го садили, когато тя била малка. Как му връзвали пръчки за пристягане, за да расте прав, а не накриво. Помни също как едно лято било страшна суша, ама капка дъжд два месеца не падала от небето. Цялата реколта в района заминала, ала младото дърво издържало. Силно дърво, жилаво.
Като баба Цветана.
Живели си бедно по тия времена в с. Железница. Синът ѝ точно бил останал без работа, с две малки дечурлига, снахата и тя не припечелвала много и един ден Павел дошъл и ѝ казал:
–   Майко, аз намерих как ще изкараме някой лев. Ще отсека ореха в двора и ще го продам за дървесина. Каза ми един майстор днеска в кафето на центъра, че дървото е старо, хубаво и скъпо. Добри дъски щели да станат. Хиляда лева кубика плаща.
–   Да не съм те чула повече! Нехранимайко с нехранимайко! Намери си работа, дървото няма да пипаш – сопнала се на секундата тя.
–   Няма работа, майко, цяло село обиколих. И в Благоевград търсих… А докато намеря, хляб откъде? Твоята скромна заплата за нийде е.
Баба Цветана се натъжила. Говорила и със снахата, ама и тя без ум в главата. (...) Седмица баба Цветана ходила подир сина си и му говорила, та говорила. Идната събота бил се разбрал синът ѝ с майстора да секат дървото. Треперела си тя, поплаквала си, къде скришом, къде не, ама петък вечер дошла и бабата се примирила. Божа работа ли било (...), станало чудо. Цяла събота небето се продънило. От рано сутринта до късна вечер гърмяло, святкало и черните облаци изливали вода, колкото и Струма не е виждала. Реката, която минава точно през селото, излязла от коритото си и улиците станали непроходими. Майсторът наминал и отложили работата за вторник. Баба Цветана се зарадвала и отдъхнала. И пак тръгнала, та говорила ли, говорила на сина си, а той глух сякаш. Чува, ама не слуша.
Дошъл вторник. Баба Цветана скроила план с последни капки надежда, станала призори и събудила внуците. (...) Направила тя мекици, извадила пудра захар и сладко от диви ягоди. Взела люлката, онази същата, от детските години на Павел, и я метнала през най-ниския клон. Изкарала едно родопско одеяло и с децата седнали под ореха да закусват.
Павел се събудил по-късно, направил си кафе и бодър-бодър взел брадвата и се запътил към ореха, където майсторът трябвало вече да го чака. Излязъл на дървените стълби и занемял. Детски смях и глъчка огласяли двора на родната му къща както никога досега. Във въздуха се носело ухание на мекици, ягоди и кафе. (...) Люлката като махало се извисявала от единия край на дървото до другия. Павел приседнал на стълбите и ги загледал. Спомнил си детските си дни в същия двор, със същата люлка. Спомнил си как баща му го люлеел толкова силно, че Павел вярвал, че вижда целия свят отгоре.
–   Тате, тате, ела да видиш колко нависоко ме залюля баба! – провикнала се малката му дъщеря.
–   Идвам, идвам – изстенал Павел, като тръгнал да прибере брадвата в мазето.
Баба Цветана го посрещнала и щом видяла засъхналите петна от сълзи под очите, разбрала. Брадвата също не виждала.
–   Айде бе, Павле, знаеш ли откога те чакам? Майка ти прави страшни мекици! – казал майсторът с пълна уста.
–   Ида, ида. Ама тая работа, дето я мислехме, няма да я бъде.
–   Няма, я. Цвета ми разказваше точно, та тоя орех е цяла история. Вашата история. Памет. (...)
Продължили така цяла сутрин. След седмица на Павел му предложили работа в Благоевград, а баба Цветана я поканили в Университета в София да преподава.
 
Немотията се свършила.
А орехът, орехът и до днес се извисява в двора на къщата, хвърля тежка сянка на поляната и с цялата си величественост пази паметта на рода им. Защото дърво без корен няма.
–   Момче, благодаря ти за помощта, ще хващам влака, че правнуците ще ми ги водят утре на гости. Единият е първи клас! Радвам се, че са останали готини хора в България! – баба Цветана силно стисна ръката ми и бавно и полека се отправи към перона, дърпайки тежката пазарска количка.