Политиката в България 3

Ех, да бяха дали на арабите Т-64.

— Глупости приказваш. Щом нашите съветници с Т-55 не могат да се справят с допотопните „Шермани“, нищо няма да помогне. Това е едното. А, второ, Т-64 е шибан танк.

Тази мисъл отдавна беше узряла във всяка глава, само дето никой не искаше не само да говори за това, но и да го признае пред самия себе си.

Запознаването ни с танка Т-64 се състоя непосредствено преди да завършим училището, когато новата машина, увита с брезенти, бе докарана и прибрана в закрит хангар. Макар и мимолетно, то беше достатъчно да обикнеш новата машина от пръв поглед. 125-милиметровото оръдие беше най-мощното в света. Никой танк в света никога не бе имал нищо подобно. Освен дето беше свръхмощно, то имаше и автоматично зареждане. Това също го нямаше нито един танк. Началната скорост на снаряда е чудовищна, а скорострелността на оръдието — невъобразима. Снарядите му откъртваха кулите на танковете мишени и ги запращаха на десетки метри. А танковите кули тежат по 8, та дори и по 12 тона.

Ето че се запознахме с 64-ия по-отблизо и възторзите ни полека-лека угаснаха. Свръхмощното оръдие беше неточно. В стремежа си да повишат началната скорост на снарядите конструкторите бяха го направили не набраздено, а гладкоцевно като на Т-62. Мощта беше постигната за сметка на точността. Имаше защо да псуваме: свръхмощно оръдие, което не улучва целта!

Веригите на танка също бяха принципно нови. На всички досегашни танкове те се сменяха на всеки 2000 км. Сега издържаха 10 000 км. Лошото беше, че тези вериги постоянно падаха. Представете си боксьор, на когото по време на решаващ мач постоянно му се смъкват гащетата.

А двигателят беше съвсем калпав.

За обслужване на нашия танков полк бяха изпратени няколко бригади работници и инженери от харковския завод „Малишев“, който официално произвежда дизелови локомотиви, а неофициално — танкове. Работниците и инженерите работеха по цели нощи, но, естествено, не можеха да премахнат заложените в самата конструкция дефекти, колкото и да се стараеха.

  За нас единствената промяна, настъпила след арабско-израелската война от 1967 година, беше, че ни взеха танковете! Т-64. Получихме нашите любими Т-55. Този скромен труженик на войната нямаше свръхмощно оръдие, но за сметка на това точно пердашеше целите. Кули, вярно, не откъртваше, но убиваше уверено. И гащетата му не се смъкваха.

Ако бъде показан, ще излезе, че Т-62 не е най-новият танк на Съветската армия, а великолепният танк Т-55 е направо старец. Това можеше да внуши на арабите, че сме им давали вехтории. Значи не са те виновни за поражението, а остарялата техника. Разбира се, това не беше вярно. В онзи момент Т-55 беше основният съветски танк и арабите разполагаха с него (наистина, с опростения експортен вариант). Т-62 по онова време не надхвърляха 10 процента от общия танков парк на Съветската армия, а Т-64 току-що бе влязъл в серийно производство, но имаше доста недостатъци и още не можеше да се брои за същински боен танк. Както и да е, прибраха го и не го показаха. Между другото произвежданият в доста големи серии Т-64 нито веднъж не се появи на Червения площад. Страхуваха се, че може да стане някоя излагация. И чак създаденият много години по-късно Т-72 — сигурна, страховита и непретенциозна машина, бе показан на Червения площад точно десет години след несъстоялия се дебют на шейсетичетворката.

Като получихме Т-55, изпаднахме в глупаво положение.