Любими откъси, мисли, цитати, с които живеем - 10

Да бъдеш щастлив не означава над теб да има безоблачно небе, пътища без препятствия, работа без умора, връзки без разочарования.

Да бъдеш щастлив означава да намериш сила в прошката, надежда в битките, сигурност в страха, любoв в разделите!

Да бъдеш щастлив не значи просто да цениш усмивката, а да въздействаш върху тъгата! Не само да празнуваш успеха, а да се учиш от провалите! Не само да изпитваш удоволствие от аплодисментите, а да намериш радост в неизвестността!

Да бъдеш щастлив означава да признаеш, че си струва да живееш, въпреки всички предизвикателства, неразбирателства и кризисни периоди!

Всяка сутрин да благодариш на Бога за чудото на живота!

Да бъдеш щастлив означава да не се страхуваш от собствените си чувства! Да можеш да говориш сам със себе си! Да имаш смелостта да чуеш „Не!”. Да имаш сили да понесеш критиката, дори тя да е несправедлива! Да целуваш децата си, да се радваш на родителите си и семейството и да изживяваш приятни моменти с приятелите си, дори когато те нараняват!

"Всеки, който срещате в живота си води своя собствена битка,
 за която вие нищо не знаете. Затова бъдете мили."

 Софрони Карадиев

" Както кривят нозете у хромия, тъй и притчата куца в устата на глупци.
 Каквото е оня, който туря в прашка безценен камък, такова е и оня, който дава чест на глупец.
 Каквото е бодил в ръката на пияница, такова е притча в устата на глупци.
 Силният върши всичко произволно: и глупеца надарява, и всеки минувач награждава.
 Както псе се връща на бълвоча си, тъй глупец повтаря своята глупост.
 Видял ли си човек, който се мисли за мъдър? Повече се надявай на глупеца, нежели нему.
 Ленивецът казва: "лъв на пътя! лъв по стъгдите!"
 Врата се върти на куките си, а ленивец - на леглото си.
 Ленивец потапя ръка в блюдото, и тежко му е да я подигне до устата си.
 Ленивец се мисли за по-мъдър от седмина, които смислено отговарят."

"Притчи Соломонови"

"Багрите на цветята са за онези с пъстри души."

”Несвободният човек винаги идеализира своята неволя”.
Борис Пастернак

"Писателят винаги ще е в опозиция на политиката, докато самата политика е в опозиция на културата."

Михаил Булгаков

„Напомням си всяка сутрин: нищо, което кажа този ден,
 няма да ме научи на нещо ново.
 Така че, ако искам да се науча,
 трябва да го направя, като слушам“

 Лари Кинг

”…ако някой вмъкне “повярвай ми” в това, каквото казва, обикновено не трябва да му вярваш.”

Стивън Кинг (“Извисяване”)

"Повечето от онова, което ми е било потребно, за да се науча как да живея, какво да правя, как да се държа, съм усвоил в детската градина. Мъдростта не е горе на върха, където блести заветната диплома, а там, в пясъчника на детската площадка, в предучилищната група.
Ето какво научих там: Делете всичко. Играйте честно. Не удряйте хората. Оставяйте нещата там, където сте ги намерили. Разчистете, ако сте разхвърляли. Не вземайте вещи, които не са ваши. Извинете се, когато сте обидили някого. Мийте си ръцете преди ядене. Изчервявайте се. Топлите сладки и студеното мляко са полезни. Живейте хармонично. Научете нещо, измислете нещо, порисувайте, попейте, потанцувайте, поиграйте, поработете — всеки ден по малко.
Всеки следобед си поспивайте. Когато излезете на улицата, внимавайте дали не идва кола, дръжте се за ръцете и вървете плътно един до друг. Бъдете готови за чудеса. Помнете малкото зрънце, посадено в пластмасовата чаша. Корените отиват надолу, а стъбълцето — нагоре и никой не знае нито как, нито защо, но ние сме също като него. Дори и златната рибка, и хамстерите, и белите мишки, и растението в пластмасовата чаша умират. Ние също.
И тогава си спомнете книгата за Дик и Джейн и първата дума, която сте научили, най-важната дума в света: ВИЖ. Всичко, което трябва да знаете, е там някъде. Златното правило, любовта и здравословният начин на живот. Екологията, политиката и здравият разум.
Помислете само колко по-добър щеше да бъде светът, ако всеки ден към три часа следобед всички си похапвахме бисквити с мляко, а после лягахме за кратка дрямка. Или ако хората приемат като задължително правило винаги да връщат нещата там, откъдето са ги взели, и да почистват мръсотията, която правят. На колкото и години да сте, когато сте сред останалите хора, е в сила правилото: дръжте се за ръцете и вървете плътно един до друг."

Робърт Фулам

История на едно изпитване

Една сълза – като смъртно ранена сребърна мушица се плъзва по лицето ми. Изпива кротко тебеширения прах, посипал бузите, и побелява като тъгата на очите ми. Тя сякаш идва направо от зениците. Там, от най-голямата дълбочина на погледа, от мястото, където се гушат като мънички светли съзвездия тайните. Кой бе виновният?
Аз зная – тебеширът. Той беше и фалшив, и грозен, а мъчеше се да прилича на кристалче морска сол. Как сипна по ръката ми прашеца си! И аз му повярвах. Усмихнах му се. Пред мен задачата стоеше побеляла от обида…
Усмихвах се…
Дали прозорецът! Аз помня – той ме гледаше с очите на момче под кичур от лъчи. През светлата му плът видях как маха ми хотел “България”. Повярвах му. Усмихнах се. Как тази хубава вълшебница – далечината – бе превърнала моя огромен хотел в изящна играчка. О, как всеки от прозорците беше сякаш блестяща люспа слюда…
Кой бе виновният?
Да. Слънцето. То беше като златна лъвска глава, бавно потъмняваше и гордата му грива добиваше цвета на старо злато.
Тебеширът заплака в ръцете ми. Бях го забравила. Прахът полепна от сълзите му по дланите ми.
Задачата ме молеше. През цифрите й пробягваха последни “слънчеви лястовици” и й се надсмиваха.
Тогава стана страшното. Внезапно рукна вятърът. Да, блъсна прозорците и рукна. Засилен, от катедрата задуха из тетрадките, разклати абажурите. Той мене, мене търсеше. Когато ме съзря на дъската – засмяна, тебеширена, – задъха се в косите ми, разроши ги, изду ръкавите ми като сини балони. Престилката ми стана цяла вятърна и сякаш потъмня. Той дърпаше ме някъде. Къде? С него бих отишла винаги, навсякъде…
Но…
Задачата ме молеше.
Аз трябва да остана.
И той разбра. Утихна. Плачеше. След миг отново стана страшен. Заблъска по прозорците. Дъската онемя. Трепереше и цифрите загубиха очертанията си.
Отиде си. Мълчеше стаята. Аз бях съвсем сама. Изгаснал бе хотел “България”. Прозорецът ме мразеше.
Цифрите се съвземаха. Те скочиха. Задърпаха косите ми, забодоха очите ми, заудряха ме, страшни и озъбени, обидени.
Аз чувствах как пъплят по гърба ми като мравки… Болеше ме.
Сълзата. Тя дойде направо от най-дълбокото на погледа – от зеницата, от мястото, където като малки топли съзвездия се гушат тайните.
Сълзата – тя дойде направо като истина. Аз чувствам как се топи малкото й сърчице и достига устните. По лицето ми блести нейната сребърна пътечка – най-нямото мое признание – виновна съм аз.
Разбраха ме прозорците – притихнаха. Притихна в светлините си хотел “България”.
Задачата остана нерешена. Но тя не ми се сърди повече.
Прощават ми. Щастлива съм. Бележникът ми тръпне от срам, но аз съм щастлива, че пак имам своя хотел “България”, вятъра, който ме обича, и прозорец с поглед на момче. Те ще гледат винаги, когато съм изпитвана, ще броят всяка моя крачка към дъската и ще превръщат в малък празник всяко мое изпитване.

Петя Дубарова
1976 г.

„Никой не ни принадлежи: нито съпрузите ни, нито децата ни. Можем само да споделяме нещо с хората, които обичаме.”
Моника Белучи

"В голямата игра на живота печели този, който не е изгубил сърцето си."
Стивън Литълуърд

“Една жена трябва да смекчи сърцето на мъжа, а не да отнеме силата му.”

Зигмунд Фройд

"... никъде да не оставам по-дълго от възторга си"

...навик
„Знаеш ли кое му е най-лошото на това да пътуваш винаги сам?“– попита ме Емре и продължи без да чака отговор. „В началото е малко дискомфортно, но с времето свикваш… Да пътуваш, да се храниш, да спиш сам… Не само свикваш, а започва и да ти харесва и изведнъж ставаш зависим от този си живот и свободата, която върви с него. Това е най-лошото. И когато ти се наложи да споделиш почивката си с друг, се чувстваш неудобно…“
„Знам“, отговорих.